Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Cry of the Owl, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Сашка Георгиева, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2011)
Издание:
Патриша Хайсмит
Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88
Рецензент: Юлия Гешакова
Редактор: Юлия Гешакова
Рисунка: Георги Младенов
Оформление: Веселин Дамянов
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Ставри Захариев
Коректор: Радослава Маринович
Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.
Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16
Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988
ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново
Patricia Highsmith
Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950
Penguin Books, New York, 1974
Deep Water © Patricia Highsmith, 1957
Harper & Bros, New York, 1966
The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962
Penguin Books, New York, 1983
Предговор: © Миглена Николчина
Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева
Ч 820–3
История
- —Добавяне
5
Приятелката на Джени беше двадесетгодишно момиче на име Сузи Ескъм. Живеела в съседната къща, каза тя, на около половин миля надолу по пътя, и следвала икономика в Лангли. Робърт научи всичко това веднага, без да й е задал нито един въпрос. От този момент нататък дори когато се спускаха по слабия склон, стигащ до горичката, и се изкачваха нагоре, хванати за въжето, Робърт усещаше върху себе си погледа на Сузи, която го наблюдаваше с интерес и любопитство. Тя явно се познаваше с Грег, знаеше, че Джени и Грег са сгодени, и й се струваше странно, че Джени си има друго „гадже“. Робърт се чувствуваше много стар, като възрастен сред група ученици. Съвсем съзнателно се държа хладно с Джени, като се стараеше да не й обръща много внимание. Тя обаче беше в повишено настроение, разсмя се весело двата пъти, когато Робърт падна, след това се завтече да му помогне да се изправи. Караше ски доста добре и би могла да се справи и с по-трудна писта.
— Познавате ли Грег? — попита го Сузи.
Пиеха горещо кафе от термоса, който Сузи бе донесла. Джени беше изпила кафето си и се бе отдалечила на няколко метра от тях, готова да се спусне отново по пистата.
— Не, не го познавам — каза Робърт.
— Така ли? Аз пък мислех, че се познавате отдавна с Джени.
Робърт не знаеше какво й е казала Джени. Сузи го гледаше с бляскавите си тъмни очи. Имаше малки и пълни устни, винаги готови да се засмеят, и сега се усмихваха дяволито, леко стиснати.
— Не, немного отдавна. — Отскоро и отдавна са относителни понятия, помисли си Робърт.
— Как се запознахте?
Стана му смешно от любопитството й, изпита и раздразнение.
— Чрез общи приятели — отговори той. Стана от дървената пейка и потърси цигарите си. Предложи и на нея.
— Благодаря, не пуша. Разбрах от Джени, че работите в Лангли.
— Да, в самолетостроителното предприятие. — Робърт погледна маншетите на панталоните си, напъхани, в разрез с модата, във взетите под наем скиорски обувки.
— Мисля, че ще опитам още един път — каза той и се отправи към пистата. Джени се изкачваше, хваната за въжето.
— В къща ли живеете в Лангли?
— Не, в апартамент — извика той през рамо и побърза да се отдалечи на достатъчно разстояние от нея.
Джени свали едната си ръка от въжето и я протегна към него.
— Ох! — възкликна тя запъхтяна. Бузите й бяха поруменели. — Защо не направят един ски-влек?
Робърт понечи — и веднага се отказа — да й подаде ръка, за да я издърпа догоре.
— Мисля, че все пак няма да се спусна — каза той, загледан намръщен в пистата. — Стига ми толкова.
— Остаряваш — каза Джени.
— Позна.
— На колко си години?
— През юни ще навърша тридесет.
Тръгнаха си малко преди четири — Сузи и Джени в колата на Джени, Робърт в своята. Потегли към къщата на Джени, като се движеше на значително разстояние от тях. Джени подмина дома си и отиде да закара Сузи и когато Робърт влезе в алеята, колата й вече не се виждаше. Надяваше се, че не е казала на Сузи, че ще вечерят заедно. Начинът, по който се бе сбогувал с Джени, би могъл да означава, че няма да се видят повече същия ден. Чакаше Джени, застанал до колата си, и след малко синият й фолксваген спря до него.
— Хайде да запалим камината — каза Джени.
Вътре беше топло, макар тя да се бе оплакала, че духало отвсякъде и непрекъснато откривала нови пукнатини за запушване и фуги за уплътняване. Запалиха камината в хола и Робърт излезе, за да донесе още дърва. Джени приготвяше задушено пиле с кнедли. Пиха коктейл „Манхатън“ в хола и разгледаха един албум със снимки. Повечето бяха семейни снимки, но имаше и пет-шест на нейни „гаджета“.
— Това е момчето, в което бях толкова влюбена — каза Джени и му показа едър рус младеж в смокинг.
Робърт не виждаше нищо интересно и забележително в него.
— Този, когото родителите ти не харесваха?
— Да, сега се радвам, че стана така. Миналата година се ожени за някаква глупачка. Мисля, че беше най-обикновено увлечение от моя страна.
Нови снимки. Джени и брат й по бански костюми в лятната вила на родителите й близо до Скрантън. Беше Еди, който починал на дванадесет години.
— Еди рисуваше много хубаво. Може би щеше да стане художник — каза Джени. — Още пазя негови рисунки.
Робърт я погледна. Лицето й беше тъжно, но в очите й нямаше сълзи.
— Този човек, който е бил у вас, преди брат ти да се разболее — как изглеждаше той?
— Ами… — Джени се загледа в пространството. — Нищо особено. С кестенява коса и кафяви очи. Около четиридесет и пет годишен. Малко пълен. Имаше изкуствени зъби.
Робърт се усмихна, изпита странно облекчение. Този човек никак не приличаше на брат Смърт от сънищата му. Страх го беше, че може да има някаква прилика.
— Защо? — попита Джени.
— От време на време имам странен сън. Приближавам се до една маса, на която седи сам човек в свещенически дрехи. Питам го: „Вие ли сте брат Грийн?“, или пък „брат Смит“, или „брат Джоунс“, или някакво друго име. Той ме поглежда, усмихва се и казва: „Не, аз съм брат Смърт.“
— И после?
— После се събуждам.
— Как изглежда този човек?
— С черна права коса, прошарена на слепоочията. Има златен зъб. Носи очила с черни рамки. — Робърт сви рамене. Можеше да продължи описанието, можеше да нарисува точен портрет на брат Смърт. Отмести поглед от лицето на Джени, която го слушаше с огромен интерес.
— И след това изпадаш в депресия — каза тя.
— Е, не за дълго. Може би за около две минути — каза Робърт и се усмихна. Изправи се. — Да ти помогна ли с нещо?
— Благодаря, няма нужда. Аз мисля, че когато смъртта дойде, тя ще има образа на човек. И когато видиш този човек, ще разбереш, че това е той или по-скоро тя, защото ще има нещо, което да ви свързва много тясно.
Робърт понечи да каже: „Това са глупости“, но се въздържа. Джени гледаше много сериозно на идеята си — беше повече от ясно.
— Не си ми показала горния етаж. Искаш ли да ме разведеш?
От коридора на горния етаж се влизаше в четири правоъгълни стаи и в банята. Стаите бяха наредени приятно, макар и скромно и навсякъде имаше саксии с цветя — не бяха прекалено много, точно колкото трябва, някои от тях върху еднометрови подставки във викториански стил.
— Имаш ли отвертка? — попита Робърт.
— Да, защо?
Робърт посочи с глава зейналата врата на един шкаф — малко преди това се бе опитал да я затвори.
— Ще ми отнеме не повече от минута. Прозорецът в спалнята също. Ако поправя механизма му, няма да има нужда да го подпираш с книга.
Тя слезе в кухнята за отвертката и се върна с чук и кутия с винтове.
Четиридесет и пет минути по-късно Робърт слезе долу, след като беше поправил бравите на двете врати, механизма на един прозорец, бе свалил разклатената стъклена полица в банята и я бе закрепил за дървения плот под аптечната. Джени се качи, за да види какво е направил.
— На мен това би ми отнело цяла седмица! — възкликна тя.
Робърт усети, че си е сложила парфюм.
— Донесох малко вино — сети се той. — Обу си галошите и отиде до колата. Беше донесъл бутилка бяло вино, което за щастие вървеше с пилето.
Пет минути след като седнаха на масата, чуха, че по алеята идва кола.
— Гледай ти, неканени гости — каза Джени, отивайки към вратата.
Чу се скърцане на спирачки и затръшване на врата.
— Грег, нали ми обещааа — възкликна Джени и Робърт се изправи. Грег се появи на вратата, лицето му беше начумерено.
— Грег, това е…
— Робърт Форестър — каза Робърт. — Приятно ми е.
— Приятно ми е. — Грег погледна масата, Джени и очите му се спряха върху Робърт.
— Реших, че трябва да се запознаем.
— Ами запознахте се. Тъкмо вечеряхме, Грег. — Джени имаше отчаян вид. — Моля те, отиди си. Само този път!
Точно това не биваше да казва, помисли си Робърт, като видя гневните искри в очите на Грег.
— Нямах намерение да ви развалям вечерта, но пък и не виждам защо трябва да си тръгна. Какво пречи да почакам в хола?
Разстроена, Джени вдигна рамене и се обърна към Робърт.
Стъпвайки тежко, Грег влезе в хола по чорапи — очевидно обувките му се бяха изхлузили заедно с гумените галоши.
— Грег, би ли почакал горе? — попита Джени, застанала на кухненската врата.
Робърт се усмихна неспокойно. Джени говореше с такъв тон, сякаш Грег и бе брат и тя искаше услуга от него. Грег беше едро момче, над метър и осемдесет. Робърт нямаше никакво желание да се бие с него.
— Не. — Робърт чу шумолене на хартия — Грег беше седнал на канапето в хола.
Поне не ги виждаше в кухнята. Джени седна, а след нея и Робърт. В очите й имаше сълзи. Робърт взе вилицата си и й направи знак да стори същото. Тя взе вилицата си, след това я остави. Отиде в хола и пусна грамофона. Когато се върна на масата, Робърт стана.
— Искаш ли да си тръгна? — прошепна той.
— Не, не искам да си отиваш.
Ядяха без охота, но с упорство. Грамофонът продължаваше да свири музиката от „Лебедово езеро“. Стана му смешно от мелодрамата, която се разиграваше, но Джени беше толкова разстроена, че той не можеше да се усмихне. Извади носна кърпа от малкото си джобче и я подаде на Джени.
— Няма защо да се притесняваш — каза тихо той. — Ще си тръгна веднага и никога вече няма да те обезпокоя. — Пресегна се през масата, стисна окуражително ръката на Джени, след това я пусна, но Джени улови пръстите му.
— Как можа да постъпи толкова грубо и нечестно! Сузи е виновна, сигурна съм, че е тя. Да я вземат дяволите!
— Не е чак толкова трагично. — Най-сетне издърпа ръката си, след като на два пъти се бе опитал да я освободи. Кафето, изглежда, вече бе готово и той стана да го изключи. Джени седеше наведена над чинията си. Докосна рамото й.
— Тръгвам си — каза той и видя, че Грег стои на вратата. Беше спрял грамофона.
— Мистър… мистър…
— Форестър — каза Робърт.
— Нямам навик да се натрапвам, но в този случай… Не знам дали знаете, че съм сгоден за Джени.
— Знам — каза Робърт.
Джени се обърна рязко към Грег.
— Грег, много те моля да ме правиш сцени.
— Защо? Добре, няма — каза Грег, задъхвайки се от гняв, — но мисля, че заслужавам обяснение.
— Какво обяснение?
— Заради него ли не искаш да се виждаме? Не искаш ли да се омъжиш за мен?
— Грег, поставяш ме в неудобно положение — каза Джени. — Това е мой дом и ти нямаш право…
— Имам право да искам обяснение!
— Грег, аз нямам никакви намерения спрямо Джени — намеси се Робърт.
— Така ли? — попита Грег.
— Убеден съм, че и тя няма никакви спрямо мен — каза Робърт. — Не знам какво са ви казали.
Адамовата ябълка на Грег подскочи нагоре и надолу.
— Откога се познаваш с него, Джени?
Джени погледна направо в Грег и каза:
— Нямам желание да отговоря на въпроса ти.
— Сузи ми подсказа нещичко — каза Грег.
— Това не значи нищо! Не съм казала нищо на Сузи и не знам тя откъде черпи информацията си, но мисля, че би било по-добре да не се занимава с онова, което не я засяга. — Джени продължаваше да седи на стола. Ръката й стискаше облегалката му.
— Затова пък мен ме засяга — каза Грег. — Не може едно момиче, което си има годеник, да се среща тайно с друг, по когото, както се говори, е хлътнала. Най-малкото би трябвало да ми го кажеш.
— Кой го говори? Сузи ли? Аз не съм й казала нищо.
— Явно на Сузи не й е било трудно да се досети.
Робърт прокара длан по челото си.
— Вижте, Грег, това, което ви е казала Сузи, не е вярно и аз ви обещавам, че повече няма да се виждам с Джени, щом то причинява толкова неприятности.
— Причинява, прав сте.
Робърт взе палтото си от гардероба.
— Откъде сте, мистър Форестър?
— Живея в Лангли — отвърна Робърт.
— Тук е доста далече от вас.
— Грег, не ми харесва начинът, по който говориш — каза Джени. — Държиш се обидно с мой гостенин.
— Имам право да знам защо годеницата ми отказва да се вижда с мен в продължение на няколко седмици и иска да развали годежа — отговори Грег.
— Аз не съм причината — каза Робърт рязко и обу галошите си. — Довиждане, Джени. Благодаря ти за вечерята. Довиждане — обърна се той към Грег.
Джени беше станала от стола.
— Моля те да ме извиниш за невъзпитания ми приятел. Ужасно съжалявам, Робърт.
— Няма нищо — каза Робърт усмихнато и излезе. Зад себе си чу гласа на Грег през вратата: „Е, ще ми кажеш ли кой е той?“
Още една грешка, помисли си Робърт, когато потегли обратно. Но може пък и да е за добро. Сега Грег ще покаже на Джени, че не се шегува, и тя няма да може нито да го вижда, нито да му се обажда. Робърт се укори, задето изобщо прие да се види с момичето днес. Трябваше да й откаже твърдо, когато го покани да отиде с тях на ски. Грег имаше младежко, но едро лице — неправилен, голям нос, гъсти черни вежди, големи кокалести ръце. Носеше сивия кариран костюм, с който Робърт го беше виждал и преди — днес забеляза, че на ревера му има мазно петно, ризата му се беше измъкнала от панталона и образуваше гънка под жилетката. Няма да е чудно, ако в жилите му тече ирландска кръв.