Патриша Хайсмит
Крясъкът на кукумявката (4)

4

— Здравейте — каза тя. — По-добре ли се чувствувате?

— Кой се обажда?

— Джени Тийролф — отвърна гласът спокойно и приветливо. — Исках да разбера как се чувствувате. Как прекарахте празниците?

— Много приятно, благодаря. А вие?

— Също. При моите родители и при родителите на Грег. В домашна обстановка.

— Коледа е семеен празник. Снегът не ви ли създаде трудности?

— Дали ни е създал трудности? В момента съм откъсната от света. А при вас как е?

Той се засмя.

— В града е по-лесно.

— Утре сутринта ще дойдат да ми изчистят снега. Осем долара за снегорина. Това е третият снегорин, който викам. Каква зима! Добре поне, че телефонът ми не е прекъснат, но токът спря една вечер.

Пауза. Робърт не можеше да измисли какво да каже. За момент си спомни, че за Коледа не й бе пратил цветя, че бе потиснал желанието си да го направи. Накрая не й изпрати нищо.

— Депресията май ви мина? — попита тя.

— По-добре съм.

— Мислех да ви поканя на вечеря тази седмица. В сряда свободен ли сте?

— Благодаря ви, но защо да не ви поканя аз? Не искате ли да излезем някоя вечер?

— С голямо удоволствие.

— В околността има два хубави ресторанта. Чували ли сте за „Джасерин Чейнс“ в Кромуел?

— „Джасерин Чейнс“?

— Така се казва мотелът. Към него има и ресторант. Чувал съм, че е много хубав. Искате ли да се срещнем там?

— Добре.

— В седем?

— Чудесно — каза тя.

Няколко минути след разговора Робърт се чувствуваше отлично, докато не го осени една мисъл: тя ще дойде с Грег и Грег ще го обади на полицията. Пропъди мисълта от главата си — тя не би направила такова нещо, не беше толкова пресметлива, сигурен бе. Радваше се, че му бе дошло наум да й предложи да се срещнат направо в ресторанта, вместо да я вземе от тях. Така срещата им щеше да е по-непринудена.

В сряда вечерта падна суграшица, покритите със сняг пътища се заледиха и станаха опасни. Робърт очакваше, че момичето ще закъснее или ще му звънне, за да се извини, че няма да дойде, но тя не се обади и пристигна в „Джасерин Чейнс“ точно в седем. Робърт я чакаше във фоайето, което с махагоновото си стълбище, килими, огледала и картини приличаше на преддверие в частен дом. Беше обула дебели ботуши, а в ръка носеше обувки с висок ток. Преобу се пред гардероба, подпирайки се на ръката му.

— Тези ботуши са наистина ужасни — каза тя, сякаш се извиняваше.

Заведоха ги до масата им, която не беше нито много близо, нито много далече от камината. Робърт й предложи коктейл и тя избра „Манхатън“. Носеше рокля на сини и черни шарки, която му се стори не съвсем нова и прекалено официална за нея. Обиците й представляваха сребърни полукръгове. Разговорът им в първите петнадесет минути беше съвсем банален. („Единствената кола на която можеш да разчиташ в киша, е фолксваген“, каза Джени). Робърт се чувствуваше неловко от миризмата на лосиона, с който бръснарят беше напръскал косата му, преди да успее да го спре. Погледът на момичето се спираше върху него, понякога се задържаше по-продължително, но Робърт нямаше представа какво мисли, а и разговорът, който водеха, нищо не му подсказваше. Тя бъбреше непринудено за семейството си в Скрантън, за старомодния си баща, който не искал дъщеря му да следва и настоявал да запише освен социология и икономика. Попита го къде е учил. Завършил бе университета в Колорадо чак на двадесет и четири годишна възраст поради парични затруднения, каза й той — но в действителност не успя да завърши по-рано поради тежката депресия, в която изпадна на деветнадесетгодишна възраст, една година след като майка му се омъжи повторно. Робърт гледаше на този период като на най-неудачния в живота си и дори изпитваше смътно чувство на срам. Мисълта, че семейството им се е разбило, го измъчваше, макар че одобряваше решението на майка си да се омъжи повторно и харесваше съпруга й. Собственият му баща пиеше много, прахосваше парите си и единствено благодарение на изключителното търпение на майка му семейството, което се състоеше само от тях тримата, тъй като Робърт беше едно дете, успя да се запази, докато бащата не загина при автомобилна катастрофа, когато Робърт беше на седемнадесет години. Но Робърт не спомена нищо от това пред Джени.

— Колко ще останете в Лангли?

— Не знам. Защо?

— Имате вид на човек, който няма да се задържи, защото предпочита големия град.

Робърт доля около един пръст вино в чашата й, за да е наполовина пълна. Сети се, че си бе сложил златните копчета за ръкавели, които Ники му бе подарила за първата годишнина от сватбата им, и придърпа ръкавите на сакото, за да ги скрие.

— Къде ще живеете с Грег, след като се ожените?

— Грег иска да отидем в Трентън. Било добре за работата му. Ужасно грозен град в сравнение с Принстън, но в Принстън е много скъпо. Вече е намерил и къща в Трентън, в която трябва да се нанесем на първи юни.

— Харесва ли ви къщата?

Известно време тя мълча, след което каза сериозно:

— Работата е там, че не съм сигурна дали трябва да се омъжа за Грег.

— Така ли? Защо?

— Не съм съвсем сигурна, че го обичам достатъчно.

На Робърт не му идваше нищо подходящо наум. Тя беше свършила вечерята си.

— Няма да се омъжа за него — каза тя.

— Кога го решихте?

— Малко след Коледа. — Завъртя запаления край на цигарата си в пепелника.

Келнерът разчисти масата и ги попита дали ще желаят десерт. Робърт не искаше, но менюто им препоръчваше като специалитет на заведението домашно приготвен ябълков пай и когато го предложи на Джени, тя се съгласи. Поръча два десерта с кафе.

— Моят съвет е — каза той — да изчакате няколко месеца. — Може би ви притеснява това, че Грег много бърза.

Тънките й вежди леко се свъсиха.

— И да изчакам, няма да има полза. Аз съм сигурна в това, което ви казах.

— Говорихте ли с Грег?

— Да, но той смята, че ще размисля. Говорих с него между Коледа и Нова година.

Донесоха им ябълковия пай и кафето. Робърт поръча два коняка „Курвоазие“. Накрая ще се омъжи за Грег, помисли си той.

— Мога ли да ви задам един личен въпрос? — попита Джени.

— Моля.

— Жена ли беше причината да напуснете Ню Йорк?

Робърт я погледна. Нито един мускул не беше трепнал по лицето му.

— Не. Имах неприятности в службата. Освен това щяха да събарят сградата, в която живеех.

Тя не го попита нищо повече. Робърт усети, че не му е повярвала. Изпиха си коняка мълчаливо.

— Ще си вървим ли?

— Да, разбира се. — Робърт се огледа за келнера.

Подписа чека на вратата и се върна на масата, за да остави бакшиш.

Момичето си обуваше ботушите пред гардероба. Робърт й помогна да си облече палтото.

— Хайде да се поразходим с колата — каза тя.

— Добре — съгласи се той изненадан. — С вашата кола или с моята?

— С вашата.

Настроението й го озадачи. Видя колата й в паркинга на ресторанта. Отвори вратата на своя олдсмобил с подвижен капак — бяха го купили с Ники една година преди да се разделят, но сега тя нямаше претенции към него. Ралф Юрген имаше две коли.

— Къде искате да отидем? — попита той.

— Все ми е едно.

Снегът беше изчистен само от големите магистрали, а по тях нямаше нищо интересно. Пусна отоплението на най-силно, защото тя се беше свила, загърната в палтото си. Гледаше право пред себе си. Той реши, че няма да прави усилия да поведе разговор, но след няколко минути започна да се чувствува неловко. Откъде й беше хрумнало да се разкарват по пътищата точно сега, когато суграшицата беше преминала в ситен студен дъжд — при това съвършено безцелно? Какво целеше — да го накара да спре колата на някое тъмно място и да се опита да се нахвърли върху нея? Едно разумно момиче не би поискало от мъж, който се е проявил като маниак, да я разхожда с колата си. Изведнъж се почувствува нещастен и потиснат.

— Времето не е за разходки с кола — каза той и спря при една бензиностанция. — Какво ще кажете да се върнем? — Обърна и потегли обратно към ресторанта.

— Времето не ми пречи. Понякога изпитвам нужда от движение, просто от движение, все едно в каква посока. — Продължаваше да гледа право пред себе си. — В такива моменти излизам и се разхождам с часове.

Ядът и неприязънта му постепенно изчезнаха. Момичето изобщо не мислеше за него. Беше изцяло погълната от собствените си мисли. Неусетно Робърт започна да я чувствува близка. Самият той често изпадаше в подобни настроения — „загубваше връзка с действителността“, както се бе изразила Ники.

Стигнаха паркинга на ресторанта и момичето отвори вратата веднага щом колата спря. Той излезе заедно с нея.

— Ще се оправите ли сама до вас? Имате ли достатъчно бензин?

— Да, да, разбира се. — Гласът й прозвуча тъжно и объркано.

Робърт беше разочарован от завършека на вечерта. Искаше тя да е весела и бъбрива, смяташе, че ще изпият още по един коняк и ще останат на масата докъм единадесет. Сега беше едва десет часът.

— Благодаря ви за приятната вечер — каза той.

Изглежда, не го беше чула. Влезе в колата си.

— Джени, съжалявам, ако съм ви обидил с нещо. Може би не трябваше да казвам нищо за Грег. Не е моя работа.

— Не, то засяга само мен — каза тя. — Не сте ме обидили, честна дума. Просто има дни, когато не мога да разговарям. Знам, че е ужасно, но какво да направя?

Робърт се усмихна.

— Това не ме смущава.

— Ще ми дойдете ли на гости някоя вечер?

— Защо не? Тъкмо ще ме запознаете с Грег. Ще ме представите за приятел на Рита.

— С Грег ще се видим чак на двадесети януари. Така сме се разбрали. Тогава му е рожденият ден.

— Значи ще се видим след това.

— А защо не другата седмица? — попита тя, усмихвайки се срамежливо и някак неудържимо. — Защо не в понеделник? Или неделя? Бива ме да готвя, ще видите.

Имал бе възможност да се убеди. Робърт не искаше да ходи у тях, когато е сама. Изведнъж видя поведението на момичето в друга светлина.

— Бих предпочел да не е сега. Нека мине двадесети януари — каза той с усилие, но твърдо.

— Не бъдете толкова упорит. Каня ви в края на краищата. Толкова ли сте зает?

— Не, не съм толкова зает.

— Тогава елате на вечеря в неделя. Към пет часа. Следобед ще ходя на ски с една приятелка, но ще се върна най-късно в четири часа. Вие карате ли ски?

— Едно време карах, но сега нямам ски.

— Там можете да вземете под наем. Елате с нас в неделя. Знаете ли къде е Вареквил?

Не знаеше, но тя му обясни къде се намира и как да стигне до ски-центъра, който беше на около една миля от града. Възможността той да дойде толкова я зарадва, че Робърт просто не можеше да й откаже. Разбраха се да се срещнат в два часа следобед и след това да вечерят в дома й.

Тази нощ Робърт спа лошо — от кафето, коняка или цялата вечер. Флаконът с таблетките за сън „Секонал“, който си беше донесъл от Ню Йорк бе празен от известно време, но той не си бе направил труда да отиде на лекар в Лангли, за да си вземе нова рецепта. Мислеше си, че повече няма да има нужда от таблетки за сън, но очевидно се бе лъгал.