Патриша Хайсмит
Крясъкът на кукумявката (3)

3

Робърт очакваше, че в събота ще получи писмо от Ники или адвоката й, но събота дойде, а за него нямаше нищо. Отиде да изпере ризите и чаршафите си в обществената пералня, взе един костюм от химическо чистене, почете около час в остарялата библиотека на Лангли и взе за вкъщи един роман от Джон О’Хара и биографията на Франц Шуберт, за когото, кои знае защо, си беше мислил сутринта. Между два и четири следобед рисува насекоми от рода колембола. В една от скиците, които професор Гумболовски му беше дал, имаше нещо комично, постигнато по всяка вероятност случайно. Така както бяха нарисувани предните му крака, насекомото приличаше на бикоборец, който се готви да забие копието във врата на бика. Робърт взе една пощенска картичка и нарисува на нея насекомо с яки крака, обути в къси панталони, с триъгълна шапчица на главата; в ръцете си държеше няколко копия, на които се полюшваха весели пискюлчета. Отдолу написа: „Напредвам! С обич: Боб“ и я изпрати на Една и Питър Камбъл.

Искаше му се отново да отиде до къщата на момичето. Не беше ходил шест дена, а миналата сряда — или може би вторник, — когато успя да овладее желанието си и не отиде, се закле, че повече няма да стъпи там. Беше много рисковано. Господи, ами ако Ники научи отнякъде! Представи си пискливия и кикот и подигравките й. Има късмет, че досега не са го хванали, но не бива повече да ходи. Да, но, мислеше си той, това го бе завладяло така, както алкохолът завладява алкохолиците — те се заричат да не пият и после пак започват. Причината може би се криеше в празнотата, която усещаше, в липсата на нещо хубаво, което да запълни живота му. Оставаше му момичето на име Тийролф. Казват, че алкохолиците пият, защото нямат нищо по-интересно, с което да запълнят живота си. Това, което Робърт изпитваше, докато крачеше бавно из стаята си в шест и десет тази събота вечер, можеше да се нарече изкушение. Не е невъзможно да му устои, убеждаваше се той. По-добре отиде на някой глупав филм. Или пък бъди по-силен, иди да вечеряш някъде, след това се прибери и прочети някоя книга. Пиши на Питър и Една и ги покани да ти гостуват някоя събота и неделя. Не можеше да ги покани в апартамента си, но „Путман Ин“ не беше лошо хотелче. „Не мисли повече за момичето. Да надничаш през прозорците на чужда къща, е налудничаво занимание и едва ли ще ти помогне да заживееш спокойно. Още по-малко пък ще ти осигури добро психично здраве.“ Робърт се засмя. Нарушаваше лекарските предписания.

Мракът беше паднал. Шест часът и осемнадесет минути. Пусна радиото, за да чуе новините.

Седеше на канапето, полузаслушан в новините, и се чудеше дали да не отиде и тази вечер. За последен път. А и тя може да не си е вкъщи — нали е събота вечер. Робърт долавяше един глас, който подобно на оратор, изведнъж решил да демонстрира красноречието си, след като е мълчал дълго време, се бе надигал и спореше: „Защо да не отидеш още един път? Досега не са те хванали. А и какво толкова ще стане, ако тя те види? Ти не приличаш на психопат.“ (Втори глас: „А можеш ли да кажеш как точно изглеждат психопатите? Едва ли.“) „Освен това ти е все едно дали ще те хванат. Какво ще загубиш? Винаги си го казвал, нали?“ Ораторът седна. Не, не го беше казвал и не му беше все едно дали момичето ще го хване, или не. И все пак да си остане вкъщи тази вечер, означаваше за него смърт, бавна, тиха смърт, а да види момичето отново — живот. За кое от двете си ти, Робърт Форестър? А и толкова ли е трудно да живееш?

Излезе от Лангли по магистралата и за по-пряко зави по един тесен разбит път. Нямаше никакво улично осветление, малкото къщи, покрай които минаваше, бяха доста встрани от пътя и той имаше чувството, че е попаднал в свят на непрогледна нощ. Беше намалил скоростта на тридесет и пет мили в час, защото дупките по пътя като че ли нямаха край. Стигна Хъмбърт Корнърс, зави надясно покрай банката, чиято червено-бяла пощенска кутия стърчеше на ъгъла, и продължи нагоре по пътя, който беше толкова стръмен, че трябваше да превключи на втора. Най-сетне отляво се показа тъмната къща с бели щори, което означаваше, че до алеята, където винаги оставяше колата си, имаше още само стотина метра. Намали скоростта, изгаси фаровете и измина остатъка от пътя на габарити. Влезе в алеята, десетина метра по-нататък спря и излезе от колата, след това извади фенерчето от джоба на вратата. Използуваше го рядко, най-вече за да види накъде да се отмести, когато идва кола, макар че досега се бе разминавал с много малко коли.

Светеха един прозорец отпред и един отзад — на хола и на кухнята. Робърт вървеше бавно и не преставаше да си мисли — дори и сега, — че може да се върне, макар да знаеше, че няма да го направи. От къщата долиташе класическа музика, но не беше Шуберт, както му се стори най-напред. По-скоро бе симфония от Шуман. Мина бързо покрай светещия прозорец на хола, заобиколи баскетболния кош и се отправи към дръвчетата зад къщата. Едва бе стигнал до тях, когато вратата на кухнята се отвори и по дървената веранда се чуха стъпки. Стъпките бяха на момичето, сигурен беше. Тя тръгна към баскетболния кош. Носеше голяма кошница. Зад нея се ветрееше бял шал. Остави кошницата на земята и Робърт се досети, че ще запали боклука в кофата, която бе малко отзад и вляво от алеята. Вятърът беше толкова силен, че мина минута, преди да успее да запали хартията. Пламъците се извисиха и осветиха лицето й. Тя стоеше точно срещу него, с поглед, втренчен в огъня. Деляха ги десетина метра. Вдигна кошницата и изсипа остатъка от съдържанието й в огъня, от което пламъкът подскочи нагоре и тя трябваше да се дръпне. Погледът й остана втренчен и далечен, сякаш бе омагьосана; много често Робърт я бе виждал да спира по средата на домакинската си работа в кухнята със същия израз на лицето.

Изведнъж вдигна очи и погледна право към него. Устните й се разтвориха и кошницата падна на земята. Момичето застина на място.

Неволно Робърт разтвори ръце, сякаш искаше да каже, че се предава и иска да се извини.

— Добър вечер — каза той.

Момичето пое дълбоко въздух и на Робърт му се стори, че ще побегне, макар да не бе мръднала от мястото си.

Робърт направи крачка напред.

— Казвам се Робърт Форестър — каза той машинално и отчетливо.

— Какво правите тук?

Робърт стоеше безмълвен и неподвижен като нея, кракът му бе изнесен напред, но не смееше да пристъпи.

— Съседи ли сме?

— Не съвсем. Живея в Лангли.

Робърт почувствува, че трябва да се остави на милостта й, а ако тя му бъде отказана — е, тогава нищо не можеше да се направи.

— Не исках да ви уплаша — каза той с разперени встрани ръце. — Ако искате, приберете се вътре.

Момичето обаче продължаваше да стои на едно място. Като че ли се опитваше да запечати лицето му в паметта си, но огънят вече беше изгаснал. Тъмнината помежду им се сгъстяваше. А и върху Робърт вече не падаше светлината от кухненския прозорец.

— Стойте там — каза тя.

— Добре.

Тя остави кошницата и тръгна бавно, без да отмества поглед от него. За да не се скрива от погледа й, Робърт пристъпи напред и застана встрани от ъгъла на къщата. Момичето се качи на малката веранда и сложи ръка на бравата.

— Как… как се казвате?

— Робърт Форестър. Предполагам, че ще се обадите на полицията.

Тя прехапа устни и след малко каза:

— И друг път сте идвали тук, нали?

— Да.

Бравата изскърца в ръката й, но вратата не се отвори.

— Предполагам, че искате да се обадите на полицията. Идете и се обадете. Аз ще почакам.

Премести се, за да може слабата светлина от страничния прозорец на кухнята да пада върху него, и погледна момичето спокойно. Всичко беше много логично, помисли си той: най-напред се изложи на опасността да го заловят, след като се бе заклел, че повече няма да идва тук, после застана близо до огъня, макар че можеше да избяга и да се скрие в тъмното някъде около къщата, и накрая обеща на момичето, че ще остане, докато дойде полицията.

— Не искам да се обаждам на полицията — каза тя меко и сериозно, така както я бе виждал, но не и чувал да говори, — но не искам и някой да ме дебне, когато съм си вкъщи. Мога ли да разчитам, че повече няма да ме безпокоите?

Робърт се усмихна слабо.

— Да.

Радваше се, че може да й обещае нещо.

— Много съжалявам за безпокойството, което ви причиних. Наистина съжалявам. Аз… — Робърт не знаеше какво точно иска да каже и не можа да продължи.

Момичето трепереше от студ. Не снемаше поглед от лицето му, но в него вече не се четеше уплаха, а само напрегнатост и недоумение.

— Искахте да кажете нещо.

— Искам да ви се извиня. Беше… беше ми приятно да ви гледам в кухнята, как готвите, как слагате пердета. Не се опитвам да се оправдавам. Не бих и могъл. Но не искам да се страхувате от мен. Аз не съм престъпник. Просто се чувствувах самотен, бях изпаднал в депресия и идвах да гледам как едно момиче шета в кухнята си. Разбирате ли ме?

Тя мълчеше и той почувствува, че не би могла да го разбере. А и кой би могъл? Зъбите му тракаха. По тялото му започна да избива хладна пот.

— Не искам от вас да ме разберете. Не искам и да ме оправдаете. Просто се опитвам да ви обясня, а не мога. Убеден съм, че не мога, защото самият аз не знам истинската причина. Да, именно истинската причина.

Навлажни студените си устни. Сигурно си беше спечелил презрението й. Помислеше ли си за нея, отсега нататък винаги щеше да си казва, че тя го познава и презира.

— Може би ще е по-добре да влезете вътре. Студено е.

— Сняг вали — каза момичето с изненада в гласа.

Робърт се обърна бързо към алеята и снежинките, които се спускаха по нея, го накараха да се усмихне. Снегът му се струваше абсурден, а да говорят за него в този момент — още по-абсурдно.

— Довиждане, мис Тийролф. Лека нощ.

— Почакайте!

Робърт се обърна. Тя стоеше срещу него и беше свалила ръката си от бравата.

— Разбрах, че сте в депресия и… и просто не бих искала да ви бъде по-тежко от… от това, което аз…

Той разбра.

— Благодаря ви.

— Депресиите са нещо ужасно. Като някаква болест. Понякога могат да те накарат да полудееш.

Не знаеше какво да й отговори.

— Дано не изпадате в много тежки депресии — добави тя.

— Дано не изпадате в никакви депресии — каза той, сякаш изказваше пожелание. Излишно пожелание, помисли си.

— А, изпадала съм. Преди три години. Но напоследък не съм, слава богу.

Начинът, по който изговори последните думи — бавно и ясно, му подействува успокоително. Каза ги с такъв тон, сякаш разговаряше с човек, когото познава отдавна. Никак не му се искаше да си тръгне.

— Искате ли да влезем вътре? — попита тя. Отвори, влезе и задържа вратата, за да може той да мине.

Той тръгна към нея, беше прекалено слисан, за да направи друго. Влезе в кухнята. Тя си свали палтото и белия шал и ги прибра в малкия гардероб до вратата, като го поглеждаше от време на време през рамо, сякаш продължаваше да изпитва известен страх. Робърт стоеше в средата на кухнята.

— Ами… струваше ми се малко глупаво да си приказваме навън и да мръзнем, след като можем да влезем вътре.

Той кимна.

— Благодаря ви.

— Съблечете си палтото, ако искате. Ще пиете ли кафе? Тъкмо съм направила.

Той си свали палтото, сгъна го откъм вътрешната му страна и го сложи върху облегалката на стола до вратата.

— Благодаря ви, но вече не пия кафе. Пречи ми да спя.

Погледна я с невярващи очи; погледна меката й коса, която бе само на два метра от него, погледна сивите й очи — в тях се забелязваха сини точици. Бе я видял да окача същите тези бели пердета и да се навежда, за да отвори вратичката на същата тази фурна — сега те бяха толкова близо до него, че можеше да ги пипне с ръка. Порази го и друго: удоволствието му сега, когато я виждаше близо до себе си, не бе по-голямо, отколкото преди, когато я наблюдаваше през прозореца. Помисли си, че ако я опознае, макар и съвсем бегло, тя ще престане да бъде за него това, което е била — символ на щастие, спокойствие и липса на каквото и да е напрежение.

Беше сложила стъклената кана с кафе да се стопли. Докато се занимаваше с нея на два или три пъти се обърна да го погледне.

— Сигурно ви се струва лудост, че ви поканих — каза тя, — но като минаха няколко минути, престанах да се страхувам от вас. Оттук ли сте?

— Не. От Ню Йорк.

— Така ли? Аз пък съм от Скрантън. Тук съм само от четири месеца.

Сипа си кафе. „И какво ви накара да дойдете?“, понечи да попита той, но това никак не го интересуваше. Извади пакет цигари.

— У вас пуши ли се?

— Разбира се. — Поклати глава, когато той й предложи цигара.

— В Лангли ли работите?

— Да, в самолетостроителното предприятие. От три месеца. Живея в жилищната кооперация „Камелот“.

— Защо напуснахте Ню Йорк? Винаги съм си мислела…

— Исках да сменя обстановката.

— И аз затова дойдох тук. В Скрантън взимах повече пари и когато напуснах работа, всички ми казваха, че съм луда, но там живеех при родителите си и реших, че ми е време да бъда по-самостоятелна — каза тя и се усмихна срамежливо.

Бе удивен от непосредствеността й дотолкова, че не намери какво да й отговори. Провлачваше някои думи, но не за да бъде по-интересната неволно или по навик, така както понякога правят децата. Макар според него да бе прехвърлила двадесетте, приличаше повече на седемнадесет-осемнадесетгодишно момиче.

Тя взе чашата с кафето и я сложи на една от тъмносините покривчици върху сгъваемата маса.

— Ето ви пепелник — каза тя и го премести по-близо до него. — Защо не седнете?

— Благодаря ви. — Седна на стола срещу нея. Миг след това му се дощя да стане и да си тръгне. Срамуваше се и не искаше момичето да го забележи. Ще си изпуши цигарата и ще си върви. Погледна дългите й спокойни пръсти, които държаха лъжичката и разбъркваха бавно кафето.

— Вярвате ли в неочаквани срещи?

Той я погледна.

— Не ви разбирам.

— Ами… в случайността. Като нашето запознанство тази вечер. Тези неща ги пише във всички големи книги. Е, не чак във всички, но в много от тях. Хората, които се запознават случайно, просто е трябвало да се запознаят. Това е много по-интересно, отколкото да те запознаят с някой, защото тогава този някой просто се е познавал с друг, който ви е запознал. С Грег се запознах — Грег е годеникът ми — чрез Рита, моя колежка от банката, но запознанствата с някои от най-близките ми приятели бяха съвсем случайни. — Тя говореше бавно и равномерно.

— Значи според вас има съдба?

— Разбира се, че има. А хората са символи. — Погледът й беше далечен и тъжен.

— Да — съгласи се вяло той и си помисли, че самата тя определено символизираше нещо, преди да се запознаят. А сега? Сега си казваше, че тя не притежава мъдростта или може би здравия разум, които виждаше у нея, докато я наблюдаваше през прозореца. — А аз какво символизирам за вас?

— Още не знам. Във всеки случай символизирате нещо. Какво точно — ще разбера скоро, може би утре или вдругиден.

Най-сетне вдигна чашата си и отпи от кафето.

— Когато бях в депресия, у дома беше дошъл един непознат, по-точно приятел на баща ми. Беше ми много неприятен и имах чувството, че символизира смъртта. И наистина, една седмица след като си замина, малкият ми брат се разболя от менингит на гръбначния мозък и почина.

Думите й го шокираха и той я погледна, без да каже нищо. Смъртта беше последното нещо, за което очакваше тя да заговори. Освен това думите й му напомниха собствения му сън, проклетия му повтарящ се сън.

— А аз какво символизирам за вас? — попита тя.

Той се изкашля смутен.

— Момиче, което си има дом, работа и годеник. Момиче, което е щастливо и доволно.

Бавно и тихо тя се засмя.

— Никога не съм се смятала за доволна.

— Хората рядко смятат себе си за доволни. Но такова беше впечатлението, което ми направихте. Чувствувах се потиснат, а вие изглеждахте щастлива. Затова ми беше приятно да ви гледам.

Вече нямаше чувството, че трябва да й се извинява или да се срамува. Тя не беше момиче, което би си помислило, че е идвал да я гледа как се съблича. Струваше му се прекалено невинна, за да си помисли такова нещо.

— Защо бяхте потиснат? — попита тя.

— Трудно ми е да говоря за това. — Намръщи се: — За да ме разберете, ще ви кажа, че животът има смисъл само тогава, когато живееш заради друг човек. След като ви видях през септември, аз започнах да живея заради вас, въпреки че не ви познавах.

Погледна масата навъсено; май беше произнесъл доста прочувствено слово, също като речта на Линкълн при Гетисбърг^[1]. Момичето сигурно ще се изсмее или няма да му обърне внимание, или ще каже просто „аха“.

Тя въздъхна.

— Разбирам ви. Много добре.

Той вдигна поглед от масата, лицето му беше сериозно.

— В Хъмбърт Корнърс ли работите?

— Да, касиерка съм в банката. Понеже в университета учих счетоводство, помагам и на счетоводителите. Първата ми специалност беше социология, но не успях да завърша. Вероятно ще стана като онези жени, които се омъжват, раждат деца и когато те пораснат, отново се връщат в университета.

Сигурно е малко мързелива, помисли си той, много добродушна и мързелива.

— Скоро ли ще се омъжите?

— Ъхъ, през пролетта. Грег иска по-рано, но в края на краищата ние се познаваме само от четири месеца. Името му е Грегори Уинкуп. Занимава се с търговия на лекарства.

Робърт изведнъж се почувствува неловко.

— Ще се видите ли тази вечер?

— Не, тази вечер той е на път. Ще се върне утре. — Прие разсеяно цигарата, която той й предложи, и я запали с непривикнал жест.

— Много ли сте влюбена в него? — Страшно му се искаше да е така.

— Мисля, че да — каза тя сериозно. — Не толкова безумно като… Преди две години в Скрантън имаше едно момче, което ми харесваше повече, но се ожени за друга. Грег е чудесно момче. Страшно е мил. Пък и родителите ни много се харесват, така че няма да имаме никакви трудности в това отношение. Майка ми и баща ми не одобряваха онзи в Скрантън. Не че това щеше да ме спре, но все пак нещата щяха да се поусложнят.

Съвсем обикновена и скучна история, помисли си Робърт. Жалко. Явно не обичаше Грег достатъчно. Но макар да не беше лудо влюбена, тя очевидно бе много привързана към него, а такива бракове понякога се оказват по-щастливи. Нали двамата с Ники бяха лудо влюбени едни в друг. И какво излезе? Беше решил да стане и да си тръгне, когато тя каза:

— Мисля, че се страхувам от брака. — Беше втренчила поглед в пепелника, подпряла глава на ръката си с обърнати навътре пръсти.

— Чувал съм и други момичета да казват същото, преди да се омъжат. А и мъже също.

— Били ли сте някога женен?

— Не.

— Не мога да си представя човек с по-лек характер от Грег, така че ако някога се омъжа, сигурно ще е за него.

— Надявам се, че ще бъдете много щастливи. — Той стана. — Трябва да си вървя. Благодаря ви за…

— Обичате ли сладки?

Отвори вратичката на фурната, след това откъсна малко восъчна хартия от едно руло. В средата на всяка сладка имаше по една стафида. Извади половин дузина и ги зави в хартията.

— Знам — каза тя срамежливо, — сигурно си мислите, че не съм в ред или нещо такова. Може би е просто от коледното настроение. Във всеки случай мисля, че няма нищо лошо в това да подариш на някого сладки, нали?

— Чудесно е — каза той и двамата се засмяха. Пъхна внимателно сладките в джоба на палтото си. — Много ви благодаря. — Тръгна към вратата.

— Ако пак почувствувате нужда да поговорите с някого, обадете ми се и елате вкъщи. Ще ви запозная с Грег. Не е нужно да му казваме как сме се запознали. Едва ли би разбрал. Ще измисля нещо — например, че сте приятел на Рита.

Робърт поклати глава.

— Благодаря ви, мис Тийролф. Убеден съм, че Грег не би разбрал. Мисля, че е по-добре изобщо да не се срещаме с него. — В този момент видя, че тя също се почувствува отблъсната. Така да бъде, помисли си той.

— Ще се радвам, ако ми се обадите някой ден — каза тя простичко и тръгна към вратата. — Не сте ли с кола?

— Оставих я малко по-надолу. — Срамът го обзе наново, с пълна сила.

— Довиждане. — Запали лампата на верандата.

Тя осветяваше само началото на алеята и Робърт извади фенерчето си. Като стигна пътя, започна да си подсвирква някаква мелодия — от нерви, срам или лудост, или може би трите заедно.

Половин час по-късно беше в апартамента си. Запали цигара и малко след това телефонът звънна. Обаждаше се Ники от Ню Йорк.

— И къде беше досега?

Робърт се намести удобно в креслото — надяваше се, че така гласът му звучи приятно и спокойно.

— Бях излязъл за малко. Извинявай. Отдавна ли звъниш?

— От няколко часа. Нося ти голяма и радостна вест. След месец ще бъдеш свободен човек. А аз ще се омъжа за Ралф веднага след това.

— Чудесно. Радвам се, че нещата са се придвижили. Нямах никакви вести от адвоката.

— А защо си смятал, че ще имаш? Аз съм тази, която му нарежда какво да прави — каза тя малко надменно.

— Благодаря ти все пак, че ми се обади.

— Скоро ще получиш сметката. Половината аз, половината ти, нали?

— Да, разбира се.

— Как си с ума? Още ли е на мястото си?

— Струва ми се, да.

Как съжаляваше, че изобщо бе споменал нещо за „разсъдъка“ си пред Ники. Веднъж, когато разговаряха за депресиите му, той й беше споменал, без да се замисли, че депресиите са такова мъчение, та могат да те накарат да си загубиш разсъдъка или нещо подобно. Ники се отнесе към думите му с много разбиране, дори го посъветва да отиде при психиатър и той бе отишъл. Но само няколко дни след това започна да му натяква — щом самият той признава, че е луд, значи наистина е така, било я страх да живее под един покрив с него и въобще как е възможно да обичаш луд човек и да му вярваш.

— И докога ще стоиш заровен в оная дупка? — продължи тя и Робърт чу как запалката й щракна.

— Градът не е никак лош. Разбира се, нямам намерение да остана тук до края на живота си.

— Намеренията ти не ме интересуват.

— Добре, Ники.

— Как си с гаджетата?

— Вероника, защо не си гледаш Ралф и картините и не ме оставиш на мира?

— Ще те оставя, хич не се бой. Ти си мухльо, а на мен от такива ми е дошло до гуша. И понеже спомена за картините ми, ще ти кажа, че днес нарисувах две платна и половина. Какво ще кажеш? Ралф ме вдъхновява. Не е като теб, да се върти като муха без глава…

— Да, знам. Разбирам.

Тя се изсмя презрително. В паузата от няколко секунди, докато тя се мъчеше да измисли още нещо, той каза:

— Още веднъж ти благодаря, че ми се обади, за да ме уведомиш, Ники.

— Всичко хубаво! — Тя затръшна телефона.

Робърт свали вратовръзката си, влезе в банята и си изми лицето, защо беше винаги толкова сърдита, питаше се той, откъде това желание да се подиграва и да уязвява? Беше му омръзнало да си задава този въпрос и все пак, помисли си той, беше съвсем естествено да си го задава. Дори Питър Камбъл — или може би Вик Макбейн? — го беше попитал същото, когато Робърт му разказа за едно от скарванията им с Ники. Поводът беше смешен — бяха се скарали за цвета на една тапицерия и Робърт затова го и разказа. Но онова, което последва, не беше никак смешно, защото Ники се сърди през целия ден и цялата вечер, и на следващия ден — целия уикенд, спомни си Робърт. Разказа случката на Питър и сега си спомни как усмивката изчезна от лицето му. „Не разбирам защо е трябвало да се разсърди толкова“, каза Питър. Робърт можеше донякъде да си обясни поведението й. Например Ники се дразнеше от честите му депресии и необясними меланхолии и той не можеше да й се сърди. Освен това Ники беше много амбициозна в работата си и се страхуваше, че един мъж може да й попречи, като й отнема от времето или бог знае по какъв друг начин, че може да доминира над нея (много показателно беше решението й да се омъжи за Ралф Юрген, доста слабохарактерен човек, помисли си Робърт, когото Ники лесно можеше да командува). Или пък на Ники й липсваше самоувереност и беше толкова болезнено чувствителна, че не можеше да понесе и най-дребната забележка и към края на брака им беше започнала да го обвинява в неща, които никога не бе казвал, но когато отричаше, тя му отвръщаше, че се е побъркал. Робърт прехвърляше всичко това в главата си, но то не обясняваше яростта, с която тя се нахвърляше върху него, не я обясняваше по задоволителен начин. Веригата се късаше някъде и той се съмняваше, че някога ще успее да намери липсващото звено, съмняваше се, че то ще изскочи отнякъде и той ще може да каже: „А, разбирам, сега вече всичко идва на мястото си.“

Стоеше на прозореца и гледаше бялата двуетажна къща отсреща, чиито най-горен прозорец беше отрупан с цветя. Зад тях имаше кресло, на което понякога седеше възрастен човек и четеше вестник, но тази вечер креслото беше празно. В сенките на верандата се виждаше детско колело. На ъгъла вляво се намираше ухаещата на шоколад дрогерия-закусвалня, откъдето Робърт на няколко пъти бе купувал паста за зъби и ножчета за бръснене. На следващия ъгъл, извън полезрението му, беше мрачната сграда на Дружеството на младите християни. Две или три преки по-надолу бе гарата, където отиде да прибере един кашон с вещи, които беше забравил и Ники му бе изпратила. „Забравил“ не беше точната дума, тъй като повечето от нещата в кашона той бе купил за дома им — една доста скъпа четка за дрехи, ваза, голям стъклен пепелник, двадесет и пет сантиметровата статуетка от времето на маите, която откри в един магазин в Гринич Вилидж. Но с този жест Ники искаше да му каже: „Между нас всичко е свършено и аз не искам да виждам проклетите ти вещи!“ Да, тя беше свършила с него изведнъж, така както бе свършила с псевдонима, с който се подписваше на картините си. В момента беше на четвъртия или петия псевдоним — Амат. Освен ако Ралф не я е вдъхновил толкова силно, че е решила и него да промени. „Кога ли и Ралф ще бъде подложен на същото отношение? — помисли си Робърт. — Кога ли ще започне да търпи неоправданите промени в настроението й, безпричинните кавги, скандалите, които се редуваха с извинения? И кога ли ще му дотегнат пияниците, хъркащи във ваната, на канапето в хола и дори в собственото му легло?“ Робърт влезе в кухнята и си сипа малко уиски с вода. Бяха му необходими цели шест месеца — последните шест месеца от съвместния им живот, — за да разбере, че Ники играеше, и то така добре, че успяваше да се разплаче с истински мокри сълзи, когато му се извиняваше, когато го уверяваше, че го обича и все още вярва, че нещата могат да се оправят. И всеки път у Робърт бликваше надежда и той й казваше. „Разбира се, че ще се оправят. Та ние се обичаме, за бога!“ Тогава по нейна молба Робърт се изнасяше от хотела, в който се бе нанесъл пак по нейна молба; след това играта отново започваше с безпричинна кавга: „Връщай се в мръсния си хотел! Не искам да те виждам тук! Намери си и някоя уличница, ако искаш, хич не ми пука!“ После бавно, но сигурно Ралф Юрген се беше появил на хоризонта и колкото по-сигурна в него ставаше Ники, толкова повече отслабваше интересът й към играта с Робърт.

А началото беше толкова различно. Бяха много влюбени и Ники често му казваше: „Ще те обичам до края на живота си. За мен не съществува никой друг“, и той имаше всички основания да й вярва. Техни приятели бяха споделили с него, че и на тях е казвала същото. Това беше вторият брак на Ники, но тези, които познаваха първия й съпруг — всъщност те бяха много малко, тъй като Ники очевидно бе прекъснала връзките си с всички, които познаваха Орин Деск, — твърдяха, че тя никога не е била толкова влюбена в него. Бяха решили да заминат на околосветско пътешествие след две години — всъщност догодина. Спомни си, че веднъж тя отиде чак до Бруклин, за да му намери една тушовка. Известно време, може би около година, Ники наистина го бе обичала. След това започнаха спречкванията, дребните спречквания, от които тя беше способна да направи бурен скандал. Какво правеха писмата от Мариън на дъното на чекмеджето му? Мариън беше момичето, в което Робърт бе влюбен четири години преди това. Беше забравил за съществуването на писмата, но Ники ги бе намерила и прочела до едно. Подозираше го, че продължава да се среща от време на време с Мариън — която впоследствие се бе омъжила, — може би на обяд, може би когато й казваше, че има много работа в службата и ще закъснее. Накрая Робърт взе писмата и ги изхвърли в шахтата, след което съжали. Какво право имаше Ники да бърка в чекмеджето му? Струваше му се, че тя се чувствува несигурна — поне така изглеждаше, — защото й липсва удовлетворение от работата. Бяха се запознали в момент, когато Ники започваше да осъзнава, че за да стигне до престижните галерии, не е достатъчно да кани техните собственици и критиците на пищни приеми. С неголямата рента, която получаваше от семейството си, и със заплатата на Робърт Ники можеше да си позволява доста претенциозни приеми. Почти без изключение обаче директорите на галериите я бяха посъветвали да опита най-напред на Десета улица и постепенно да наложи името си и накрая Ники се беше примирила с факта, че ще трябва да извърви този път. А и само да изложиш картините си на Десета улица, се оказа съвсем не лека работа. За двете години и половина, през които бяха женени, Ники бе участвувала в три, и то колективни, изложби. Критиците не им обърнаха особено внимание.

Робърт отиде до гардероба, за да вземе сладките от джоба на палтото си. Напипа восъчната хартия — ето ги, съвсем реални и материални. Усмихна се. Все пак на този свят имаше симпатични хора, мили хора, добри хора, може би и семейни хора, които дори когато се карат, не се държат един с друг като смъртни врагове. Робърт се упрекваше, че преживява прекалено тежко раздялата си с Ники просто защото е тяхната раздяла и че позволява болката му да го засегне толкова дълбоко просто защото е негова болка. Човек трябва да възприема нещата във взаимната им връзка. Това именно отличава нормалния човек от неуравновесения. Не го забравяй, каза си Робърт.

Отхапа от сладката и си спомни, че идва Коледа. Джак Нилсън го беше поканил да прекара празника у тях и Робърт бе склонен да приеме. Ще купи много играчки за дъщеричката им. Това му се струваше по-добра идея, отколкото да отиде чак до Чикаго при майка си и съпруга й Фил; а и нали ако отиде, ще трябва да им каже, че се е разделил с Ники, макар че майка му едва ли ще започне да го разпитва. Вторият баща на Робърт имаше две дъщери от първия си брак, който имаха свои деца, така че къщата им бездруго щеше да е пълна на Коледа. Поканата на Джак Нилсън беше по-привлекателна и от няколкото други, които бе получил от приятели в Ню Йорк, защото те бяха приятели и на Ники.