Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Cry of the Owl, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Сашка Георгиева, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2011)
Издание:
Патриша Хайсмит
Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88
Рецензент: Юлия Гешакова
Редактор: Юлия Гешакова
Рисунка: Георги Младенов
Оформление: Веселин Дамянов
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Ставри Захариев
Коректор: Радослава Маринович
Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.
Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16
Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988
ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново
Patricia Highsmith
Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950
Penguin Books, New York, 1974
Deep Water © Patricia Highsmith, 1957
Harper & Bros, New York, 1966
The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962
Penguin Books, New York, 1983
Предговор: © Миглена Николчина
Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева
Ч 820–3
История
- —Добавяне
25
Ники не се появи. Баща му дойде в шест и половина с удостоверение — или чек — за двадесет хиляди долара, необходими, за да пуснат Грег под гаранция. Беше донесъл и една вълнена риза на зелени и черни шарки — от старите ризи на Грег, която майка му намерила вкъщи, и чифт чисти светлокафяви работни панталони, които му бяха много големи, но Грег им се зарадва и отиде в килията да се преоблече. Липенхолц го нямаше. Всичко мина леко.
Баща му продължи да мълчи с каменно изражение дори когато с Грег останаха сами на тротоара пред участъка. Беше неделя и по улиците цареше мъртвило, сякаш всичко живо бе измряло — с изключение на полицаите в участъка, разбира се. Отначало баща му не можеше да си спомни къде е паркирал колата. След това, когато най-после се качиха в стария черен шевролет с две врати и изминаха една-две преки, го попита:
— Къде искаш да отидеш, Грег?
— У дома — каза Грег. — Господи! У дома, разбира се.
— У нас?
— У дома, казах. В Хъмбърт Корнърс, татко. Извинявай — добави той с нетърпелив тон. — Мислех, че знаеш. Естествено, че искам да се прибера у дома.
Няколко секунди мълчание, след което баща му каза:
— Тия две седмици не си имал особено желание да се прибереш, така че нямаше откъде да знам.
— Татко, моля те, недей започва. Много те моля.
— Знаеш ли какво ми е струвало да ти намеря пари за гаранцията? — каза баща му и му хвърли поглед през рамо. — Знаеш ли, че нямаше да мога да го направя, ако по една случайност мой приятел, адвокат, не се познаваше със съдията? Било несъвместимо със съдебната практика, казал съдията. Трябвало да стане в присъствието на петима души — областния прокурор, прокурора…
— Ох, татко, нали успя? Не ми се слуша всичко това.
— Може и да не ти се слуша, но мисля, че трябва да го чуеш. Какво преживях тази нощ, докато успея да набавя парите — и това е всичко, което имам — само и само да не лежиш в затвора!
Грег се сепна от треперещия глас на баща си и повече не възрази. Да лежиш в затвора, беше позор за цялото семейство. По-големият брат на Грег — Бърни, беше донесъл много огорчения на родителите си, тъй като не можа да се задържи на работа, не се ожени и накрая се пропи. В момента беше в Сан Диего, но какво правеше там, никой не знаеше и все едно, че беше умрял. Родителите му го бяха зачеркнали и бяха насочили всичките си надежди към него — Грег. Бяха стоварили прекалено голяма тежест върху него, помисли си Грег. Затова не можеха да се примирят с грешките му — каквито и да са те.
— И освобождаването ти щеше да струва пет пъти повече, ако докторът беше умрял — добави баща му. — Чух, че е много вероятно да умре.
— Добре, татко, но той…
— Не мога да те разбера, Грег. Нито аз, нито майка ти. Не можем да те разберем.
— Добре тогава, ще ти кажа! — викна Грег. — Той уби момичето ми. Разбра ли? Опита се да убие мен. Той е ненормален. Той е…
— Кой?
— Как кой? Форестър! Робърт Форестър! За бога, татко, да не мислиш, че съм мръднал?
— Добре, добре. И аз предположих, че става дума за Форестър — каза баща му неспокойно и Грег го погледна.
Беше около педя по-нисък от Грег и макар да бе само на петдесет и шест години, изглеждаше доста по-възрастен. Изопнатото лице, приведените над волана рамене издаваха напрежението, което бе преживял. А и напоследък страдаше от бъбреци и болки в гърба. Косата му бързо побеляваше. Още сега работеше на половин ден и Грег знаеше, че се е примирил с бързо приближаващата старост. Работеше като районен контрольор в една фирма, притежателна на складове.
— Оттук наляво — каза Грег. Щяха да минат по най-краткия път до Хъмбърт Корнърс.
— Форестър се е опитал да те убие? Искаш да кажеш, при реката? — попита баща му.
— Да. Така беше — каза Грег и запали последната цигара от пакета. — Бутна ме в реката и ме остави във водата. Едва излязох. Всичко това го казах на полицията. — Историята вече го отегчаваше, макар да бе почнал да си вярва, че е станало именно така. Имаше чувството, че каквито и въпроси да му задават, както и да го разпитват, дори и да го изтезават, няма да се отметне от версията си.
— Значи не е вярно, че те е измъкнал. Така пишеше във вестниците.
Грег се изсмя.
— Вестниците! Те се написали това, което е казал Форестър. Разбира се, че не ме измъкна. Чакай да ти кажа. В Ню Йорк се запознах с бившата му жена.
Грег започна да говори за бившата жена на Форестър, разказа на баща си колко била добра, интелигентна и хубава, как го предупредила да се пази от Форестър, как му дала пари, за да може да се укрие, защото това бил единственият начин да пипнат Форестър — изразът на Грег беше „като се привлече вниманието на хората върху него“, — тъй като той бил от онези психопати, дето не правели нищо, за което да се захванеш, а просто обърквали живота на другите, по думите на Ники.
— Виж как докара Джени до самоубийство. За бога, татко!
— Мисля си — каза баща му, — че ако нарочно те е бутнал в реката…
— Нарочно беше.
— … ако те е бутнал в реката, за да се удавиш, можеше да отидеш в полицията и да им го кажеш.
— В полицията можеше и да не ми повярват, татко. А и аз… да, нападнах го. Вече си го признах. Исках да го набия. Да си премерим силите — честно и почтено, по мъжки. Форестър грабна една цепеница и ме цапардоса по главата. През цялото време се опитваше да ме набута в реката. А щом успя да ме натика вътре и реши, че ще се удавя, си плю на петите.
— Колко време стоя вътре?
— Не знам. Не повече от пет минути може би. Когато излязох и тръгнах по пътя, бях все още като замаян. Затова и оставих колата си. Дори не си спомням да съм я видял. — Грег разказа на баща си как изпаднал в амнезия, как се отправил към Ню Йорк, защото там живеела бившата жена на Форестър, а тя била проявила голямо разбиране, когато той й казал по телефона, че Форестър най-нахално му отмъкнал Джени. След това му разказа как Форестър надничал през прозорците на Джени — той самият си го бил признал, а и Джени била казала на Сузи Ескъм.
Баща му изцъка с език и поклати глава.
— Не казвам, че Форестър е постъпил добре — каза той и тук Грег го прекъсна, защото бяха стигнали Хъмбърт Корнърс и трябваше да завият. Баща му бе идвал един или два пъти в апартамента му, но не помнеше пътя или попе тази сутрин не го помнеше.
— Исках да си купя цигари, а проклетите магазини са затворени до един — промърмори Грег.
През клоните на дърветата по улицата вече се спущаха лъчите на топлото жълто слънце. Колко хубаво беше да види отново старата позната улица! У дома! Грег седна на ръба на седалката.
— Следващата къща отляво с издадения бял прозорец. Завий в алеята. — Колата подскочи върху бордюра, навлезе в чакълестата алея, отделяща къщата на мисис Ван Влийт от гаража, над който се намираше апартаментът му, и изведнъж някакво лошо предчувствие, страх и усещане за празнота обзеха Грег. Ужасяваше се от предстоящия разговор с мисис Ван.
— Какво казва мама?
— Нищо, радва се, че си жив и здрав — отговори баща му с уморен глас и дръпна ръчната спирачка.
Грег едва бе слязъл от колата, когато задната врата на мисис Ван Влийт изскърца. Беше излязла на задната веранда по халат, с коса, прибрана под мрежичка.
— Кой е? Грег? — извика тя с треперещ глас.
— Здравейте, мисис Ван! — поздрави я Грег както обикновено.
— Боже мой — каза тя и отвори мрежестата врата на верандата, за да го види по-добре. Стоеше с единия крак на долното стъпало, сякаш не можеше да повярва на очите си.
— Добре ли си, Грег?
— И още как! Това е баща ми. Мисля, че се познавате.
— Добро утро — поздрави го разсеяно тя.
— Добро утро, госпожо.
— Къде беше, Грег? — попита мисис Ван Влийт.
— Ами… — Грег направи няколко крачки към нея и спря. — Имах амнезия, мисис Ван. Няколко седмици. Ще си поговорим по-късно. Страшно бързам да се прибера. — Махна и с ръка и се отдалечи.
— Беше ли в реката, Грег? — извика тя след него, като продължаваше да стои с единия крак на стъпалото.
— Бях. Но не за дълго. Бутнаха ме вътре. По-късно ще се видим, мисис Ван. — Мъчеше се да отвори портмонето с ключовете. Портмонето и двете снимки на Джени в портфейла бяха единствените вещи, които не бе изхвърлил. — Не съм забравил за наема, мисис Ван — каза той през рамо. — Качвай се, татко. — Грег отвори вратата и двамата се заизкачваха по стълбите. Вратата на Грег беше от лявата страна на площадката. Влезе в стаята и вдигна единия прозорец. — Сядай, татко.
Кафеварката беше на печката и когато Грег я разклати, забеляза, че вътре е останало кафе. Докато я миеше, видя на етажерката пред себе си, до кутията с кафе, неотворен пакет „Кент“. Грег се усмихна. Беше го оставил там предвидливо, но толкова отдавна, че беше забравил за него. Де да имаше, и някоя скрита бутилка, но знаеше много добре, че няма. А и баща му сигурно щеше да измърмори нещо, ако надигне шишето.
— Кафето ще стане след малко. Но няма нищо за ядене. И да е останало нещо в хладилника, няма да е много прясно.
— Не се притеснявай, Грег. — Баща му седеше на леглото, приведен напред и със сключени в скута пръсти.
— Искаш ли да си полегнеш, татко?
— Може.
Грег влезе в малката баня без прозорци, запали лампата и си изми лицето и зъбите. След това си съблече ризата, натърка с пяна небръснатото си от три дни лице и се избръсна.
Баща му продължаваше да мълчи с мрачен израз дори когато седнаха да пият кафе.
— Съжалявам, че те разкарах чак дотук, татко — каза Грег.
— Няма нищо. Да не забравиш, че трябва да се обадиш в полицията най-късно в шест часа. Искат да знаят къде си.
Грег кимна.
— Добре, татко.
Телефонът иззвъня и сякаш нещо експлодира в ушите на Грег. Нямаше представа кой може да бъде, кой щеше да бъде и когато вдигна слушалката, усети как го избива нервна пот.
— Ало?
— Здравей, Грег — каза твърдият глас на Алекс. — Току-що ми се обиди хазяйката ти. Каза ми, че си се върнал.
— Да… аз…
— А аз се обадих на полицията в Ритърсвил. Не бях сигурен, че знаят. Защото хазяйката ти не знаеше нищо. — Гласът му беше безизразен и студен, както винаги когато беше ядосан. — Казаха ми, че са те пипнали в Лангли.
— Да. Имах… как да ти кажа… доста време бях в амнезия.
— А, така ли? Доколкото разбрах от полицията, доста си загазил.
— Слушай, Алекс…
— И аз подочух нещичко, може би не всичко. Радвам се, че си жив, но ако знаех, че през всичкото това време си се забавлявал в Ню Йорк…
— Как така „забавлявал“?
— Ами от полицията ми казаха за онази жена. А през това време аз си мисля, че или не си жив, или може би сърцето ти се къса от мъка по Джени. И след това разбирам…
— Алекс, ако ми дадеш възможност да си поговорим очи в очи…
— Мислех, че може би си умрял, но бях сигурен в едно — че държиш на Джени. А и за бога, всичките тия куршуми…
— Ти какво, морал ли ми четеш? Ти самият да не би да си бил светец на двадесет и осем години?
— Грег, ако това е шефът ти… — Баща му беше станал и се мръщеше неодобрително.
— Желая ти успех, Грег, но се обаждам да ти кажа, че вече не работиш при мен — да не би да си си въобразявал нещо друго.
— За бога, Алекс!
— Не мога да позволя името ми да се забърка в такъв скандал. Мислиш ли, че хората в района, които ме познават и познават и теб… Нямам желание дори и да разговарям.
Грег си го представи как говори от телефона на стената в кухнята, а през това време жена му седи на масата с цигара и чаша кафе и кима одобрително.
— Добре, Алекс, няма да споря. Но имаш ли нещо против да си поговорим?
— Мисля, че имам. Няма смисъл. Ти ме разочарова, Грег, с много неща. Мислех те за човек, на когото мога да разчитам. А ти заряза двете най-големи поръчки на сезона, ако си ги спомняш — плажното масло и… Може би трябваше да те чакам да ми се обадиш, за да наема човек за тях, така ли?
— Добре, Алекс. Виждам, че моментът не е подходящ за разговори.
— Прав си. Дочуване, Грег. — Затвори.
Грег остави телефона и се обърна към баща си. Баща му продължаваше да гледа намръщено и в лицето му имаше повече укор, отколкото съчувствие — беше съвсем явно.
— Е, добре, уволни ме — каза Грег. — Мога да си намеря и друга работа.
Сетне и двамата млъкнаха. Мълчанието на баща му го ядоса. Сякаш онова, което се въртеше в главата му, беше прекалено срамно, за да бъде изречено на глас. Грег погледна часовника си и видя, че е само осем без десет. Денят щеше да бъде безкраен, освен ако не проспи част от него. Яд го беше, че баща му не си тръгва.
В осем телефонът отново иззвъня. Този път беше Ники и Грег беше толкова изненадан, че за момент дъхът му секна.
— Идвам, за да се видим — каза Ники. Тонът й не беше сърдит, не беше и дружелюбен, а просто рязък.
— Разбира се, Ники. Откъде се обаждаш?
— Хъмбърт Корнърс. От уличен автомат. Как да стигна до вас?
Грег й обясни със заекване и видя как баща му се надигна и го погледна разтревожено.
— Откъде разбра, че съм тук? — попита Грег.
— Обадих се в полицията. Съвсем просто — отговори Ники и нещо в гласа й подсказваше, че е изпила няколко чашки. — Ще се видим след малко. — Затвори.
— Кой ще идва? — попита баща му.
— Ники Юрген — отговори Грег. — Тази, за която ти говорих — бившата жена на Форестър. В Хъмбърт Корнърс е.
— Ще си вървя — каза баща му и се пресегна за сакото си, което лежеше на облегалото на стола.
— Е, хайде сега! Тя е много симпатична. Искам да те запозная с нея. Много неща ще ти станат ясни, ако…
— Не, Грег.
— Имам нужда от теб, татко. Наистина. Ще е по-добре, ако останеш.
— Майка ти също има нужда от мен.
Грег се отказа да го увещава — нямаше смисъл. А и може би така беше по-добре, помисли си той. Не се знаеше на Ники какво може да й дойде наум. Баща му отново му напомни, че трябва да се обади в полицията. Грег го помоли да целуне майка му от него, след това баща му изчезна надолу по стълбите и моторът на колата му забръмча. Не беше изминала и една минута, когато по алеята профуча кола и спря със скърцане върху чакъла. Сигурно са се разминали с баща му на улицата. Грег надзърна през прозореца и видя как Ники слезе от черната си спортна кола и затръшна вратата й. Погледна нагоре, видя го и тръгна към вратата без поздрав или усмивка. Грег изтича по стълбите, за да й отвори.
— Здравей — каза тя. — Надявам се, че си сам.
— Разбира се, Ники. Качвай се.
Тя тръгна напред и когато Грег влезе в стаята, се обърна с лице към него.
— Хубава каша си забъркал, няма що!
— Слушай, Ники, ако си поговорим и се разберем какво да кажем на полицията…
Ники се изсмя.
— Защото онова, което вече си им казал, е много малко, така ли? Още ли имаш за разправяне? Замислял ли си се как гледа мъжът ми на всичко това? Откъде-накъде ще разправяш на всеки глупак, когото срещнеш, че съм те издържала в Ню Йорк? Така ли ми се отблагодаряваш?
Грег погледна към прозорците, после отиде и бутна надолу стъклото на отворения. Ники говореше високо и в неспирен поток. Той не можеше да каже нищо. Беше очаквал, че тя ще се ядоса и разсърди, но не беше очаквал това, което виждаше пред себе си — Ники бе като вулкан и Грег разбра, че никога няма да може да я омилостиви, никога няма да я спечели отново на своя страна.
— Ти си най-долното копеле…
Прекъсна я. Тя само повиши тон и когато Грег отново се опита да я прекъсне, избълва с писклив глас нечленоразделен поток от безсмислени срички — сякаш наистина се беше побъркала — само и само да го заглуши. Говори за неговата неблагодарност, глупост, низост и пълно неуважение към нея. Грег започна да трепери — от яд и страх. Ники щеше да направи положението му още по-тежко. Вече била казала доста неща на полицията и съвсем не била свършила.
— Не ти ли е минавало през ум, че мъжът ми може да поиска развод? — изкрещя във фортисимо тя, довеждайки яростта си до връхната й точка. — Не ти ли е минавало през ум, че той смята да направи именно това? — Докато говореше, свиваше и разпускаше юмруци, разперваше встрани ръце като обезумяла и отново ги слагаше свити на хълбоците си. Беше с черните панталони, с които дойде в хотел „Съсекс Армс“ — втория и последен път, когато спа с него. Спомни си как му се усмихваше, колко самоуверен бе гласът й тогава. Сега очите й бяха кръвясали, червилото й се бе изтрило освен по крайчеца на устните.
Най-сетне Грег изкрещя през словесния й поток:
— Какво толкова ужасно съм направил, да го вземат дяволите?
— Ти си такъв мръсник, че не можеш и да се досетиш! Опропасти ми живота, нищожество с нищожество! И аз ще се постарая да опропастя твоя, помни ми думите. — Тя запали и щракна запалката. — Знам как да си връщам, не мисли, че не знам. Нищожество — каза тя с нисък глас и докато събираше сили, започна да се поклаща неспокойно. След това вулканът изригна отново. — Само да беше чул как се карахме с Ралф цяла нощ! Той иска развод, иска да заведе дело срещу мен, ясно ли ти е? И тогава какво ще стане с мен? Ще ме пишат и във вестниците, защото Ралф го иска. Няма да им плати, за да не пишат. Знаеш ли колко пари има той?
— Добре, добре — изкрещя Грег. — Какво, по дяволиите, искаш от мен?
— Първо ще отидеш в полицията и ще си вземеш думите назад — всичко онова, което си казал за мен. Взимай си проклетото палто или сако и да тръгваме — каза тя, врътна се леко встрани и направи няколко крачки.
Грег я гледаше как хвърля сърдити погледи към вещите в стаята.
— Виж, Ники, не мога…
— Не ми казвай какво можеш и какво не можеш! Хайде да тръгваме. Отиваме в Ритърсвил — ти го знаеш къде се намира.
— Ники, вече изгубих работата си. Какво искаш още?
— Работата ти? Скапаната ти работа? Ако мислиш, че само това ще изгубиш! Хайде! — Тя тръгна към вратата.
Грег стоеше като закован и дишаше тежко. Тя отвори вратата и се обърна към него, с ръка на бравата.
— Няма да дойда — каза бързо той.
— О, така значи! — кимна подигравателно тя. — Нямало да дойде. Добре, стой си тук. Аз ще говоря вместо теб. — Обърна се към вратата.
— И ти няма да отидеш! — каза Грег, сграбчи едната й ръка и я изви.
Тя политна назад към мивката в кухненския бокс и за момент го погледна с широко отворени и уплашени очи, но веднага след това се втурна напред към вратата.
Грег се пресегна, хвана я с едната ръка през гърдите и я заклещи с гръб към него. Тя започна да маха с юмруци, но това не продължи дълго. Грег хвана едната й китка и я стисна толкова силно, че тя се укроти.
— Добре — каза задъхана тя. — Добре, тогава ще го напишеш. Ще седнеш и ще го напишеш. — Освободи китката си. — Дай един лист.
Той извади покорно тетрадка, намери химикалка сред дузината моливи, които държеше в чаша на кухненската етажерка.
— Какво да напиша? — Грег седна на леглото и придърпа масичката за бридж пред себе си.
— Напиши, че не е вярно, че си спал с мен в Ню Йорк. Напиши и че съм ти дала пари, за да можеш да се върнеш в Пенсилвания.
— Коя дата сме днес?
— Тридесет и първи май.
Грег написа датата и продължи:
„Не е вярно, че…“
Спря.
— Ръката ми трепери. Трябва да почакам — промърмори той. — Божичко, защо няма нищо за пиене тук?
— Имам нещичко в колата. Ако смяташ, че ще ти помогне… — Ники излезе.
Клаксонът изсвири пронизително и Грег чу как Ники изруга: „По дяволите!“ После бутилката се удари в метал и издрънча. След това мисис Ван Влийт каза нещо с тънкия си жаловит глас.
— Добре, ще му кажа — отговори Ники. Грег отиде до прозореца.
Мисис Ван стоеше на задната веранда, от вътрешната страна на мрежестата врата.
Ники се качи с бутилка „Уайт Хорс“.
— Хазяйката ти иска да говори с теб.
Грег приглади косата си с длани и слезе долу. Мисис Ван тъкмо се прибираше вътре, но когато го чу да идва, се обърна.
— Искали сте да говорите с мен, мисис Ван.
— Да, Грег. — Тя се изкашля. Говореше с него през мрежестата врата. — Исках да ти кажа, Грег, че бих предпочела… че ще бъде по-добре да си намериш друга квартира, като изтече месецът.
— Добре, мисис Ван, разбирам.
Грег си плащаше наема на петнадесето число всеки месец, но този път бе прескочил с две седмици. Значи имаше още две седмици, през които да си намери друга квартира.
— Съжалявам, Грег, но смятам, че така е редно — каза тя меко, но устата й застина в твърд израз. Погледна колата на Ники, след това прозорците на апартамента му, с вдигната възмутено нагоре брадичка.
— Веднага ще ви платя наема, мисис Ван, и ще се постарая да се изнеса преди петнадесети — каза Грег, като смяташе, че се държи много възпитано и повече от справедливо. Но мисис Ван отвърна със студен тон:
— Много добре. — И се прибра.
Грег изтича нагоре по стълбите.
— Божичко! — каза той. — Хазяйката ми иска да се махам.
— Изненадан ли си? — Ники седеше в креслото с чаша уиски в ръка.
Грег взе бутилката от плота и си сипа солидно количество. Отпи няколко глътки, преди да се обърне с лице към нея. След това се върна при листа върху масичката. Знаеше какво трябва да напише, но самото писане му отне доста време. Изписа и двете страни на листа и се подписа с трите си имена — Грегори Парчър Уинкуп. Ники стана на дпа пъти, за да долее уиски в чашите, и сега си тананикаше — изглежда настроението й се беше оправило.
— Готово ли е? Прочети ми го — каза тя.
Грег го прочете и когато свърши, Ники каза:
— Не звучи много гладко, но е в твой стил. Чудесно е.
Грег си сипа още една чаша, взе една бучка лед от формичката, която Ники бе оставила на плота, и я пусна вътре. Чувствуваше се по-добре. Още една-две чаши, и всичко това нямаше да го тормози толкова.
— И какво прави мистър Форестър днес? — попита Ники.
— Откъде да знам? — Грег седна на леглото и се облегна на възглавницата-. — Сигурно празнува залавянето ми.
От устата на Ники се чу нещо средно между смях и сумтене.
— Докторът — онзи от Ритърсвил, може да умре — каза Грег. — Лоша работа.
— Ммм… Приятел на Боби ли е?
— Изглежда.
— На Боби все това му се случва.
— Какво?
Все някой умира. Едно време само за това говореше, докато не му казах да отиде на психиатър и да млъкне. Как някой умира. За смъртта.
Грег се надигна.
— А защо трябва ние да говорим за това? Форестър не е умрял. Нищо му няма.
— Хич не бери грижа за него. — Ники се беше отпуснала в голямото кресло, изглеждаше сънена. Устните й леко се усмихваха.
— Ако този доктор умре, казаха, че ще ме обвинят в убийство.
— Убийство? — Очите на Ники се поотвориха. — Няма ли да бъде непредумишлено убийство?
— Не. Убийство. — Грег допи уискито си и се загледа в празната чаша. Усмихвайки се вяло и уплашено, той стана и взе бутилката. Когато се обърна, погледът на Ники беше насочен към него.
— Убийство — повтори той.
— Добре де, чух.
Грег погледна изписания лист и се замисли дали би могъл да не го покаже на полицията. Дали Ники ще му има доверие да го занесе сам? Съмняваше се. А и щеше ли да има някаква полза от това при положение, че и бездруго ще го обвинят в убийство?
— След малко ще те закарам до полицията, за да им го занесеш — каза Ники и кимна с глава към масичката за бридж. — Не трябва ли и бездруго да се явиш там?
— Не, само да им се обадя по телефона.
— Нищо, ще отидем. Заедно. Но преди това да се обадим на мистър Форестър и да го видим как е. — Ники се изправи с малко несигурни движения, но лицето й беше весело и усмихнато.
— Защо трябва да му се обаждаме?
— Защото искам. Далече ли е оттук?
— На около петнадесет мили.
— Само толкова? Дай ми номера му.
Грег се замисли за момент и откри, че още го помни.
— Милтън, шест, деветдесет и четири, деветдесет и едно.
— С централата ли трябва да се свържа?
— Ами да, свържи се. — Грег я гледаше неспокойно. Сигурно е пила цяла нощ, помисли си той.
— Милтън… Милтън — казваше Ники на телефонистката. — За пръв път ли го чувате? Милтън, шест… Как беше по-нататък, Грег?
Грег повтори номера и Ники повтори след него, после го погледна и каза:
— Милтън или Милтаун — има ли някаква разлика? Ало? Боби? Обажда се любещата ти съпруга… От Хъмбърт Корнърс, страшно весело местенце, и съм с Грег… Да, и се чудехме, дали не искаш да дойдеш на закуска. — Изкикоти се.
Грег направи няколко крачки из стаята и се запъти към мивката, където си доля още малко уиски.
— Ааа… зает си. Но не твърде зает, надявам се. Искаме да те видим, нали, Грег?
Бавно и тъжно Грег поклати глава.
— Грег казва „не“, но аз казвам „да“… Еее… Сега пък от какво бягаш, Боби? — Попита тя през смях. Дръпна слушалката от ухото си, чукна вилката няколко пъти, след това остави телефона.
— Затвори. След малко ще опитам пак — каза тя и намигна на Грег. — А междувременно ще звънна на мъжа си и ще му кажа… ще му кажа за ей това — каза тя и посочи листа върху масичката за бридж.
Ралф не беше вкъщи. Ники опита и друг номер, където смяташе, че ще го намери, но Ралф не беше и там. Това я ядоса.