Патриша Хайсмит
Крясъкът на кукумявката (24)

24

В единадесет и четвърт тръгваше последният автобус за Трентън, а оттам Грег смяташе да вземе влак за Ню Йорк. Въпреки всичко най-лесно можеше да се скрие в Ню Йорк, пък от там щеше да е близо до Ники, в случай че му потрябват още пари. Искаше да си почине малко и да обмисли следващия си ход. На главата му беше излязла ужасна цицина, но за щастие нямаше кръв или поне беше съвсем малко — от една драскотина, и не бе потекла по ризата му. Единственото му желание в момента беше да се строполи някъде и да заспи. Оставаха му петнадесет минути до автобуса и за да убие времето, влезе в закусвалнята срещу автогарата. Там беше по-сигурно, отколкото на пейката в чакалнята, макар да не му се вярваше Форестър да е успял да се обади на полицията. Онзи услужлив съсед с ловната пушка може и да не му е позволил. Грег се усмихна на себе си, като си помисли колко услужливи съседи имаше Форестър. Беше разбрал много лесно например къде е отишъл Форестър в събота вечерта. Обади се на един от съседите му, чието име бе запомнил от пощенската кутия — Хъксмайер. Каза, че къщата му е наблизо, и дали Форестър продължава да живее там? С огромна охота мисис Хъксмайер му разказа — без да го пита кой е — как към единадесет часа същата сутрин колата на Форестър минала покрай тях заедно с колата на доктора — доктор Нот от Ритърсвил, който бил толкова луд, че останал при Форестър цяла нощ; тя се надявала, че Форестър няма да се върне никога вече, защото снощи видяла, че багажът му е опакован и готов за заминаване, и прав му път! В днешните вестници пишеше, че докторът все още се държи. Грег съжаляваше за старчето. Искаше да изчака Форестър да дотича долу след изстрела, но в този проклет квартал имаше толкова много къщи, че се уплаши, когато пистолетът изтрещя, и хукна да бяга.

Погледна се в огледалото зад щанда със закуски и бледата му усмивка изчезна. Потопи една салфетка в чашата с вода и избърса калните петна по бузата си. Под очите му имаше тъмни кръгове. Беше брадясал. Спомни си с известно съжаление, че мина покрай мястото, където беше захвърлил куфара си недалеч от къщата на Форестър. Не искаше да се товари с куфар, а и нямаше нищо ценно — самобръсначка за един долар, четка за зъби и няколко мръсни ризи. Нали пистолетът му си беше у него. Отхапа от сандвича. Беше отвратителен — тъпичко кюфте с дъх на гранясала мазнина, но Грег го поля обилно с кетчуп и го изяде лакомо. След това остави петдесет цента, за да не се излага повторно на погледа на сервитьорката, и се отправи към автогарата.

Видя, че автобусът ще е полупразен. Нямаше билет. Щеше да си купи от шофьора. Беше повдигнал единия си крак, за да се качи на първото стъпало, когато нечия ръка докосна рамото му. Грег се обърна и видя мъж в син костюм и с шапка и друг точно зад рамото му, който също го гледаше втренчено. За момент коленете му омекнаха, но веднага дойде на себе си.

— Минете — каза Грег и направи знак на мъжа да се качи преди него.

— Уинкуп? — попита онзи, който продължаваше да го държи за рамото.

— Той е, той е — каза другият отзад.

Грег погледна наляво и надясно. Беше безполезно да се опитва да се измъкне и да побегне, както и да изпробва пистолета си. Обзе го паника, идеше му да изкрещи.

— Не се опитвайте да бягате, Уинкуп. Да вървим. — Ръката се спусна надолу до лакътя и го стисна здраво.

Другият вървеше след тях, пъхнал ръка в джоба на сакото. Заведоха го до една тъмна кола, паркирана до участък от тротоара, маркиран с яркожълта боя. Там му поискаха пистолета и Грег го извади от джоба си, за да им го даде. Направиха му знак да се качи в колата. Седна отзад заедно с втория цивилен. Появи се и трети, който се ухили и седна отпред до шофьора. Започнаха да си говорят за него, като че ли той беше някакво животно, което са хванали в капана си. Шофьорът се изкиска. Споменаха някакъв човек на име Липенхолц.

— Докторът май ще хвърли топа — каза единият.

— Ъхъ.

Изведнъж човекът до шофьора се обърна назад и се вторачи за няколко секунди в Грег със спокойно и усмихнато изражение.

Грег отвърна на погледа му. Тепърва щеше да каже онова, което имаше да казва, а то не бе никак малко.

— За Ню Йорк ли бяхте тръгнали, Уинкуп?

— Да — каза Грег.

— А какво има там? — Тонът беше весел и шеговит.

— Приятели. Много приятели — отговори Грег.

— Например?

Грег не отговори.

Грег никога не беше виждал полицейския участък в Лангли и не помнеше да е минавал покрай него с колата си. Влязоха вътре, в коридора минаха покрай маса, зад която седеше полицай, и влязоха в помещението вляво, където зад дълга и ниска преграда работеха няколко полицаи по ризи.

— Грегори Уинкуп — каза един от цивилните, които дойдоха с Грег. — Току-що го прибрахме от автогарата.

Всички полицаи вдигнаха глава. Погледнаха го с интерес.

— Съобщете на момчетата в Ритърсвил — каза вторият цивилен. — Съобщете и на Липенхолц.

След това един от полицаите зад преградата взе голяма тетрадка и отиде с нея до бюрото в дъното на помещението. Записа името на Грег, възрастта му, местоработата и името на работодателя. Двама от цивилните останаха да слушат. Третият се отдалечи — изглеждаше отегчен. След това казаха на Грег да седне на пейката и единият от цивилните започна да го разпитва. Къде е бил последните няколко дни? В хотел в Плимптън — град на около петнадесет мили от Лангли. Той ли е стрелял в къщата на доктора снощи? Да. Той ли е стрелял в къщата на Форестър в Лангли? Да. И двата пъти? Да. Бил ли е в къщата на Форестър тази вечер? Да. Грег отговаряше натъртено и кимаше с глава при всяко „да“. Бил ли е в Ню Йорк двете седмици, през които се е криел? Да. Къде е нощувал там? В хотел. Кой хотел? Грег се измори от отегчителните въпроси. Караха го да се измъчва така, както се измъчваше в училище като дете, когато искаха от него да изброи петте най-големи реки в Южна Америка и да назове най-високите планини в Съединените щати. Монотонният глас, с който отговаряше, не бе неговият.

— Може ли да пийна нещо? — попита Грег. — Няколко глътки, и ще отговарям по-добре на въпросите ви.

Този, който го разпитваше, се поусмихна и се обърна към седналия зад бюрото полицай.

— Може ли да пийне, Стю? Мисля, че може, а?

— Както казват, „In vino Veritas“^[1] — отговори полицаят. — Мисля, че има малко в онова шкафче.

Цивилният отиде в другия край на помещението и се върна с бутилка уиски, от която наля малко в картонена чаша.

— Вода?

— Не — каза Грег и пое с благодарност чашата. Изпи половината на един дъх.

— А сега — големият въпрос, който ще ви донесе най-много точки — каза цивилният. — Какво се случи онази вечер, когато се сбихте с Форестър при реката?

Известно време Грег не отговори.

— Кой кого нападна? Дадохме ви да пийнете, Уинкуп, не ви ли се поразвърза езикът? Ако моите въпроси ви отегчават, в Ритърсвил ще ви побъркат. Кой кого нападна?

— Аз го нападнах — каза Грег. — Исках да го набия, но той се опита да ме пречука. Мъчеше се да ме бутне в реката и на два пъти успя. Втория път едва излязох. Форестър беше изчезнал. Трябва да съм си ударил главата в нещо, защото бях като… защото припаднах. Когато действително дойдох на себе си, видях, че съм тръгнал по пътя и съм изминал немалко разстояние…

— Кой път?

— Този, който минава покрай реката. Не видях колата си. Не си спомням да съм я търсил изобщо. Просто вървях. И изведнъж… изведнъж ме хвана яд. Рекох си: Форестър се опита да ме пречука и сега аз ще направя така, та всички да си помислят, че действително е успял. Ще го изкарам виновен, защото си го заслужава. — Ядът му дойде на помощ и заедно с чашата уиски му вдъхна самоувереност. — Но не всичко беше обмислено толкова добре предварително. Дълго време бях като човек с временна амнезия. — В израза имаше нещо успокояващо и солидно. През последните три седмици Грег често си го бе повтарял наум с чувството, че някой ден може и да му се наложи да го използува.

Но цивилният гледаше с усмивка полицая зад бюрото, който беше спрял да пише и седеше със скръстени ръце.

— Няколко дни не бях съвсем на себе си — каза Грег.

— И след това къде се озовахте?

— В Ню Йорк.

— Откъде намерихте пари, за да се издържате през всичкото това време?

— Имах в себе си.

— Колко?

— Ами около двеста.

— Двеста? Така ли носите по двеста долара в себе си? Убеден съм, че с парите, които сте носели, е нямало да издържите две седмици, особено по хотели и така нататък.

Грег мразеше да го наричат лъжец, мразеше да се държат пренебрежително с него.

— Защо не се позанимаете с Форестър? Той прелъсти момичето и след това го докара до самоубийство! Защо трябва с мен да се заяждате? — Грег изпи на един дъх остатъка от уискито.

Цивилният остана спокоен, усмихваше се едва забележимо.

— Кой ви даде пари? Някой в Ню Йорк? Някой приятел в Лангли? В Хъмбърт Корнърс? Или в Ритърсвил?

Грег мълчеше.

— Значи в Ню Йорк? Там имате ли приятели?

— Навсякъде имам приятели.

— Кой по-точно в Ню Йорк? Защо изобщо отидохте там?

— Една дама, за да бъда по-точен — каза Грег. — Не искам да споменавам името й.

— Хайде сега! Няма да ви повярвам, ако не ми кажете името й.

— Добре тогава, ще ви го кажа. Мисис Вероника Юрген, бившата мисис Форестър — каза Грег и се изпъчи. — Тя познава Форестър, и то доста добре. Нали му е била жена. Тя ми даваше пари и съвети.

— Какви съвети?

— Да не се отказвам — отговори Грег. — Да не се отказвам, докато не пратя Форестър там, където му е мястото — в лудницата или в затвора.

— Хм. В апартамента й в Ню Йорк ли се криехте? Давала ли ви е изобщо убежище там? Отговаряйте малко по-бързичко, Уинкуп.

— Не, макар че ме е канила.

— Какво значи „канила“? — попита цивилният с раздразнение. — На вечеря?

Другите полицаи се изкискаха.

— Да, например. Никога не съм ходил.

— Хм. Дайте ми телефона й.

Грег се поколеба. Но те ще намерят номера й, дори и да не им го каже. Затова им го каза. Цивилният отиде до преградата и поиска да го свържат.

Обадиха се у Ники, но напразно.

— Кой друг? — попита цивилният, след като се върна при него. — Кои друг ви помагаше в Ню Йорк?

Грег се намръщи.

— Какво значение има кой ми е помагал?

— А, най-обикновено любопитство, Уинкуп. Да си попълним онова, което ни липсва. — Цивилният се ухили срещу него.

Грег видя, че са престанали да записват. Сега просто го дразнеха. В този момент влязоха трима души — двама полицаи и един цивилен с наперената походка на ченге. Беше нисък, със сив костюм и сива шапка, нахлупена отзад на тила му. Викаха му Липи. Значи това беше Липенхолц. Сега Грег си спомни, че беше срещал името му във вестниците. Беше следовател. Цивилният, който разпитваше Грег, разказваше на Липенхолц нещо с нисък глас, а Липенхолц гледаше Грег и кимаше с глава.

— Да, преди малко бях при Форестър — каза Липенхолц и се захили. — Съседите на Форестър…

Грег не можа да чуе по-нататък. След това Липенхолц каза:

— Така ли? Това е интересно. Значи бившата мисис Форестър.

— Опитахме се да се свържем с нея по телефона. Не отговаря.

Липенхолц даде знак и един от полицаите, които бяха дошли с него, се приближи до Грег и извади от джоба си белезници.

— Това е напълно излишно — каза Грег и стана, готов да си тръгне.

— Дайте си тук ръката — отговори му полицаят.

Едната гривна се заключи около дясната ръка на Грег, а другата — около лявата ръка на полицая.

После се качиха в една кола и пътуваха дълго и в мрак до Ритърсвил. Само дванадесет мили — Грег знаеше, че са толкова, — но му се сториха двойно повече. Липенхолц и полицаите говореха за футбол и не му обръщаха никакво внимание. Пристигнаха в полицейския участък в Ритърсвил — по-потискаща и стара сграда от онази в Лангли. Там трябваше да отговаря на същите въпроси. Очакваше, че Форестър също ще е в полицията, и изпита известно облекчение, когато не го видя. И тук го попитаха дали той е стрелял в къщата на Форестър, но този път Липенхолц имаше и датите.

— В какво ме обвинявате? — недоумяваше Грег. — Защо се държите с мен така? — Беше все още с белезници, седнал, а полицаят до него стоеше прав.

Липенхолц избухна в смях и от устата му излетяха кълбета дим.

— Нападение с телесна повреда, нападение със средна телесна повреда и убийство, ако докторът умре.

— Убийство или непредумишлено убийство? — попита Грег.

— Убийство. Искали сте да улучите Форестър, а сте улучили друг човек, който може и да умре. Това е убийство, Уинкуп.

Грег почувствува как нещо в стомаха му се преобърна.

— Той още не е умрял.

— Още не е.

— И няма да умре от моя куршум — каза Грег. — Нали прочетох във вестниците. Ще умре от мозъчно сътресение.

— Точно така — подхлъзнал се е и е паднал — каза Липенхолц с отвращение. — Та значи отидохте в Ню Йорк — и какво стана след това?

— Отидох в хотел.

— Кой хотел?

— „Съсекс Армс“.

— Я да видим — каза Липенхолц и разгърна един бележник. — От седемнадесети до двадесети май. Разбрах, че сте получавали пари и, така да се каже, морална подкрепа от бившата мисис Форестър.

— Да.

— Дайте ми телефонния й номер.

— Не разбирам защо трябва да я безпокоите. Тя не е направила нищо.

Липенхолц само го погледна и се усмихна отегчено. Един от полицаите се изсмя. Около тях стояха пет-шест полицаи и ги слушаха.

— Дайте номера — повтори Липенхолц.

Грег го даде.

Този път им се обадиха. Липенхолц взе слушалката.

— Мистър Юрген? Мога ли да говоря с жена ви? Обаждаме се от първи полицейски участък в Ритърсвил… Много е важно… Да. Благодаря ви. — Отново погледна Грег и се усмихна, този път самоуверено.

Грег дръпна ръката на полицая, за да си вземе още една цигара. Неговите бяха свършили, но един от полицаите бе сложил почти празен пакет „Лъки Страйк“ на масата до него.

— Мисис Юрген? Обажда ви се следователят Липенхолц. Току-що хванахме Грегори Уинкуп… Да… Ами само преди няколко минути беше на автогарата в Лангли, така че съвсем не е умрял, мисис Юрген — усмихна се Липенхолц и намигна на един от полицаите, които стояха до него и слушаха. — Защо? Защото той казва, че е ваш приятел или че вие сте негова приятелка. — Докато слушаше, Липенхолц поотдалечи слушалката от ухото си.

От мястото си Грег чуваше гласа й, но не и какво казва. Липенхолц поклати глава и се усмихна на колегите си.

— Аха. Но вярно ли е, че сте му давали пари, докато е бил в Ню Йорк?… Хм. Дадохте или заехте?… Аха… Вижте… — Прекъснаха го. — Не мога да ви кажа, мисис Юрген. Надявам се, че няма да го направите. — Тонът му беше приятен. — Мисис Юрген, ще имате възможност… — Липенхолц погледна един от полицаите, поклати глава и въздъхна. Закри с ръка мембраната и каза: — На тази не можеш да й затвориш устата. — Сетне махна ръката си и добави: — Мисис Юрген! Всичко това е безкрайно интересно, но нас ни занимават конкретни въпроси от юридически характер. Може би ще е по-добре да дойдете в Ритърсвил и… Добре, в такъв случай ще трябва ние да дойдем при вас… Не, не мога, но в скоро време… Няма да забравим, уверявам ви. Дочуване, мисис Юрген. — Липенхолц затвори телефона и погледна Грег. — Ама и вие имате една приятелка, Уинкуп…

— Какво искате да кажете?

— Тя казва, че ви е дала пари, защото сте били без пукнат грош, но при условие, че ще се върнете в Пенсилвания и ще съобщите на полицията, че сте жив.

Грег подскочи на стола.

— Как не! Тя искаше да остана в Ню Йорк. Тя… тя сигурно се е уплашила, за да каже такова нещо.

— Вие сте абсолютно прав — уплашила се е. Тя ви е помагала и ви е подстрекавала… А, по дяволите. Е, Уинкуп, мисля, че този път наистина ще ви повярвам. Но тя каза, че не ви е никаква приятелка и че е искала да си вървите вкъщи.

— Ха! — Грег направи рязък жест, при което цигарата изхвръкна от пръстите му. — Тя въобще не искаше да си тръгвам от Ню Йорк. Но Форестър дошъл при нея и й казал, че според него тя знае къде съм, и затова ми каза да се махна от Ню Йорк и ми даде още малко пари.

— Хм. Тя каза нещо съвсем различно. Нарече ви скитник и пройдоха.

— Виж ти! Тя спа с мен — каза Грег. — Два пъти.

— Така ли? Това е интересно. Може би. Но без значение. — Липенхолц тръгна срещу него, с ръце в задните джобове под сакото. — А какви са отношенията ви с мистър Юрген? И той ли ви е приятел?

— Да — отговори Грег, без да се колебае.

— Приятно му е, че спите с жена му, така ли?

Грег мълча около две секунди, през които се опитваше да измисли отговор, но Липенхолц му обърна гръб и започна да говори с един от цивилните. Дръпнаха Грег да стане. Говореха, че трябвало да го затворят за тази нощ. Позволиха му един телефонен разговор и най-напред Грег помисли за Ники, след това обаче реши да се обади на родителите си. Ще ги помоли да намерят пари, за да го освободят под гаранция.

Двадесет минути по-късно Грег лежеше по корем върху тясното и твърдо легло в килията си. Беше сам. В килията беше тъмно, с изключение на триъгълника светлина, която проникваше чак от коридора, от другата страна на дебелите решетки. От една от килиите — може би съседната — се чуваше силно хъркане като на човек, който е препил. Грег притисна лице до грубото одеяло и в ушите му отново прозвуча разговорът, който току-що бе водил с родителите си. „Как можа?… Защо, Грег?“ Отново прозвуча пискливият глас на майка му, която почти извика от радост, когато чу гласа му. Попита: „Добре ли си, скъпи? Нали ти няма нищо“, а после: „Как можа?… Защо, Грег?“ Като че ли Грег можеше да обясни по телефона защо, и то когато около него стояха половин дузина ченгета и го слушаха. Дори не му позволиха да се обади от автомата на участъка, ами трябваше да говори от телефона, от който Липенхолц беше разговарял с Ники. „Аз имам приятели, мамо, стига си се притеснявала! — изкрещя тогава Грег и ченгетата избухнаха в смях. — Имах амнезия!“ — След това изуменият студен тон на баща му, така добре познат на Грег — тонът, с който баща му говореше винаги когато беше побеснял от яд, тонът, след който идваше коженият ремък, когато Грег беше дете, и лицето на баща му се изкривяваше от ярост. „Ще дойда веднага щом успея, Грег.“ Сега баща му беше точно в такова настроение, но независимо от това ще намери пари. Ще разбере каква сума е необходима, за да го освободят под гаранция, и ще я осигури колкото може по-скоро, дори още тази вечер, помисли си Грег, защото според него няма по-голям позор от този да лежиш в затвора. Грег се изви и захапа одеялото със зъби. И шефът му Алекс сигурно ще се направи на много добродетелен и праведен. Нека го ругаят, нека го корят, какво го интересува? Не беше сторил нищо, за да го тикнат в затвора. Това беше просто смешно. Ако проклетите ченгета смятат, че е чак толкова виновен, тогава не по-малко виновна беше и Ники. Не беше действувал съвсем сам. Ники ще му помогне. Беше й симпатичен, много симпатичен. Грег беше сигурен в това.

По коридора се чуха стъпки. Някой от проклетите надзиратели, помисли си Грег. Или може би баща му вече е успял да направи нещо, за да го измъкне. Колко време беше минало? Грег се протегна напред, за да види на светлината колко е часът. Часовникът му показваше един без десет.

— Току-що говорих пак с мисис Юрген — каза Липенхолц. — Вашата приятелка. Казах й, че сте ни разказали за отношенията си с нея. Трябва да ви съобщя, че не й стана никак приятно.

— Така ли? Сигурно го е отрекла?

— Ъхъ, и е бясна, задето сте го казали. Просто се отбих да ви предупредя, че ще дойде да ви види.

Грег го погледна.

— Кога? Тази нощ?

— Ъхъ, толкова е бясна. Казах й, че тази мощ не можем да пуснем никого при вас, но това не я спря. Обадих и се, за да й съобщя, че рано сутринта ще изпратим човек да поговори с нея, но тя ми отвърна: „Съмнявам се, че ще си бъда вкъщи, така че не си правете труда“, или нещо такова и аз й отговорих: „Благодаря ви, това ще ни спести разкарването.“ Приятни сънища, Уинкуп. — Липенхолц си тръгна.

Грег си представи как Ники стои в приемната на участъка и настоява да влезе при него — а те, разбира се, няма да я пуснат, — представи си гласа й и стисна зъби. Тя ще трябва да почака до шест, седем или осем часа — докато баща му успее да намери пари, за да го освободят под гаранция. Тогава поне ще могат да поговорят насаме. Никак не му се искаше да говори с нея тук, в участъка, където непрекъснато се въртяха по десетина ченгета с наострени уши. Свали си връзката, пусна я на пода и се опита да заспи. Изведнъж се сети за Форестър и мисълта го порази като мълния. Беше си помислил за Форестър още щом го хванаха на автогарата, но сега, в тъмната килия, мисълта беше много по-мъчителна и го караше да се мята неспокойно върху коравото легло. В този момент Форестър сигурно вече знае, че той е затворен в Ритърсвил. Форестър сигурно злорадствува.

Но той беше спал с Ники на два пъти — да, на два пъти — и никой не можеше да го отрече. Даже и Ралф знаеше или поне го подозираше. Два пъти, и Ники щеше да дойде при него още много пъти, ако беше останал в Ню Йорк. За момент възтържествува. Но само за момент. Трябваше да се подготви, да обмисли как да се защити. Ще каже, че един-два дена не е бил на себе си. След това, когато осъзнал какво е направил и си дал сметка, че Форестър може да бъде обвинен в убийство, се поуплашил и не посмял да се върне. Решил да види докъде ще стигне играта. И тук Ники ще трябва да го подкрепи, да каже, че се е опитала да му помогне и му е помогнала. Форестър не само заслужава да бъде наречен убиец — веднъж, когато били на лов, му каза Ники, той действително убил човек. Дошъл един мъж в бунгалото им и ги заплашил, защото били убили много сърни, а Форестър му разбил главата с приклада на пушката, след което го заровил в горичката. Докато му разказваше случката, Ники плачеше от вълнение и сподели, че никога досега не била имала смелостта да каже на когото и да било, защото Форестър я бил заплашил, че ще я убие, ако си отвори устата. Грег се чудеше дали да каже на полицията за това убийство. Работата обаче беше там, че Грег не бе напълно сигурен дали Ники бе казала истината, а една лъжа срещу Форестър би могла да му навреди, вместо да му помогне.