Патриша Хайсмит
Крясъкът на кукумявката (19)

19

Няколко минути преди полунощ във вторник телефонът на Робърт иззвъня.

— Обажда се Ралф Юрген — каза тихо гласът. — Искам да ти кажа, че доскоро Уинкуп е бил регистриран в хотел „Съсекс Армс“ в Ню Йорк под името Джон Грешъм.

— Наистина ли? Сега там ли е?

— Не, напуснал е. Напусна в неделя вечерта, знам това.

— Аха. — Робърт беше стиснал силно слушалката. — Ники знае ли къде е сега?

— Не знам. Наистина не знам. И да знае, няма да ми каже.

— Разбирам. Откога…

— Слушай, Боб, искам да те помоля за нещо. Нямам нищо против да кажеш на полицията. Затова ти се обадих, за да им кажеш. Но не искам името ми да се споменава като…

— Бъди спокоен — каза Робърт.

— Разбираш ме, нали?

— Напълно. Не се притеснявай, Ралф.

— Това е, което исках да ти кажа. Дочуване, Боб. Много бавно Робърт остави слушалката. Усмихна се. След това плесна силно с ръце над главата си. „Джон Грешъм! Мистър Джон Грешъм!“ Вдигна слушалката и набра номера на Джени. Когато никой не отговори, той реши, че е сбъркал номера, затвори и набра отново. Помисли да звънне на Сузи Ескъм, да не би Джени да е у тях, но се отказа. Новината можеше да почака до следващия ден. Остави слушалката, помисли няколко секунди, пак я вдигна и се обади на полицията в Ритърсвил.

Следователят Липенхолц не беше там. Робърт не знаеше, че той се води следовател.

— Имам да му съобщя нещо важно. — Робърт разказа на дежурния това, което чу от Ралф.

Дежурният го попита колко време е останал Грег в хотел „Съсекс Армс“.

— Не знам, но може лесно да се провери. Обадете се в хотела.

— Как се казва вашият приятел?

— Предпочитам да не споменавам името му. Помоли ме да остане анонимен.

— Много е важно да знаем името, мистър Форестър. Как можем да направим проверка…

— Поискайте от хотела описание на външния вид на Грешъм. Това не е ли достатъчно?

— Не съвсем. Вашият приятел може да е видял някой, който прилича на Уинкуп. Вашият приятел познава ли Уинкуп?

— Да. Искам да кажа — сигурен съм, че го е виждал и вероятно е разговарял с него. — Робърт обаче не беше сигурен.

Продължиха да спорят. Знаел ли Робърт как се казва „приятелят“?

— Знам как се казва, но обещах да не споменавам името му. Съжалявам, но наистина не мога да ви кажа.

— Ще помогнете както на нас, така и на себе си.

— Но няма да помогна на приятеля си в Ню Йорк.

Накрая човекът отсреща се отказа с явно неудоволствие, но обеща да предаде на следователя Липенхолц.

Сигурно се е досетил, помисли си Робърт, че приятелят в Ню Йорк е помагал на Уинкуп. Липенхолц положително ще си го помисли. Ако Липенхолц заподозре Ники, направи проверка и Ралф си изпати — значи такъв му е бил късметът на Ралф, който сигурно е знаел в продължение на една седмица и три дни за Грег и къде се намира той.

Робърт си легна, но след като лежа буден цял час, стана, за да си вземе един „Секонал“. Шишенцето не беше в аптечката. Качи се обратно горе, за да види дали не е на нощното му шкафче, огледа мъничката спалня, след това слезе долу и погледна в кухнята. Накрая потърси в хола. Отказа се. Ще го намери, и то на някое невероятно място, където го е бутнал в момент на разсеяност — в хладилника например. Не беше в хладилника. Отново си легна.

Малко след девет на следващата сутрин Робърт направи знак на Джак Нилсън да отидат за по една цигара в задния коридор. Пушенето в чертожната беше разрешено, но служителите предпочитаха задния коридор, където можеха да останат насаме и да побъбрят. Коридорът беше в сиво и черно и нямаше къде да се седне, но, както казваше Джак, това беше единственото място в целия завод, където човек не се чувствуваше като в аквариум. Робърт съобщи на Джак новината, която беше чул снощи от Ралф. Смяташе да я разкаже като нещо съвсем обикновено, но още към края на първото изречение се ухили като малко момче.

— Гледай ти! — възкликна Джак и също се ухили. — Сега всичко ще свърши. Ченгетата ще го открият. Кой беше приятелят в Ню Йорк?

— Не мога да ти кажа. Важна клечка и не иска името му да се споменава във вестниците.

Джак кимна.

— Случайно е видял Уинкуп или…

— Не знам. Но съм сигурен, че може да му се вярва.

— Отивам да кажа на Бети — каза Джак.

Малко след десет повикаха Робърт на телефона. Беше на съвещание с Джафи и главния инженер в кабинета на Джафи, когато Нанси почука на вратата и му каза, че го търсят, и понеже знаеше, че Джафи мрази да го прекъсват, Робърт я помоли да запише номера и да каже, че той ще позвъни по-късно. Нанси излезе от кабинета, но след малко се върна.

— Казаха, че е много спешно.

Робърт се извини, смутен от гримасата на Джафи. Нямаше съмнение, че го търсят от полицията, и Джафи се беше досетил.

Беше Липенхолц.

— Мистър Форестър, обадихме се в хотел „Съсекс Армс“ в Ню Йорк и тяхното описание на Джон Грешъм съвпада с онова, което ние знаем за него — каза Липенхолц бавно и спокойно. — Искам да кажа, прилича на Уинкуп.

— Чудесно. Знаете ли дали нюйоркската полиция го търси изобщо? И дали го търси сериозно?

— Търсят — отговори Липенхолц. — Но това още не е доказателство, мистър Форестър. Ако ни кажете името на приятеля, който…

— Вече обясних на вашия колега, че приятелят ми държи да остане анонимен.

— Дори и ако обещаем, че името няма да се появи във вестниците?

— Дори и тогава.

Липенхолц изсумтя.

— Жена ви има ли нещо общо с това? Искам да кажа, бившата ви жена?

— Доколкото знам, няма.

Ново сумтене.

— Мистър Форестър, научихме нещо лошо тази сутрин. Предполагам, че не знаете. Или вече знаете?

— Не. Какво се е случило?

— Към осем часа тази сутрин Джени Тийролф е била намерена мъртва след…

— Джени?!

— Погълнала голяма доза сънотворно. Млекарят я намерил тази сутрин на ливадата зад къщата й. Според лекарите смъртта е настъпила три или четири часа преди това. Оставила е бележка.

— Боже мой! — каза Робърт. — Снощи се опитвах да се свържа с нея, беше към…

— Искате ли да ви прочета бележката?

— Да.

— „Скъпи Робърт, наистина те обичам. Вече по друг начин и много по-дълбоко. Сега те разбирам — четеше Липенхолц с безизразен глас. — Доскоро не знаех, че символизираш смъртта, поне за мен. Било е предопределено. Не знам дали се радвам, или съжалявам, но знам, че това, което трябва да стане, ще стане…“ Разбирате ли нещо, мистър Форестър?

— От кое?

— От това, което е написала. Кога я видяхте за последен път?

— В понеделник. Понеделник вечерта.

— Как беше тя тогава?

— Стори ми се, как да кажа, малко депресирана. Каза, че не искала да ме вижда повече.

— Защо?

— Не знам защо, освен… освен ако е започнала да мисли, че съм се опитал… че съм убил Грег.

— Много заеквате, мистър Форестър — каза Липенхолц остро. — Изпила е три флакона сънотворно. Във всеки случай в банята имаше три празни флакона. Знаете ли откъде ги е взела?

— Единия е взела от мен. Едва снощи забелязах, че липсва. Не можах да го намеря и помислих, че съм го забутал някъде. Тя ми го беше донесла. Каза ми, че го е взела от лекаря си. Предполагам, че оттам е взела и другите два флакона.

— На тези флакони няма нито номера на рецептата, нито пише от кого е издадена. Освен това са доста големи — приятелят й е продавал такива флакони и това ни кара да мислим, че ги е взела от него.

— Да, да, възможно е — каза Робърт машинално. Какво значение имаше откъде ги е взела? Спомни си, че на флакона наистина нямаше етикет. Защо не бе попитал Джени?

— Много интересно е и това, че Джени Тийролф е казала на Сузи Ескъм как сте се запознали — въртели сте се около къщата й. Така ли е?

— Да — отговори Робърт.

— Защо не си признахте по-рано? А? Какво ви е, мистър Форестър?

— Нищо.

— Нищо?

Робърт затвори телефона. Тръгна обратно към чертожната с наведена глава и не видя как летящата стъклена врата го удари по челото. Нанси влизаше през нея. Робърт отстъпи назад.

— Хеей! — каза Нанси.

Робърт я погледна, погледна закръгленото й задниче, което се отдалечаваше бързо по коридора. Бутна с ръка стъклената врата и отиде до масата си. Запремигва срещу светещата луминесцентна лампа.

— Какво ти е, Боб?

Джак Нилсън беше сложил ръка на рамото му.

Робърт го погледна и каза:

— Джени е мъртва.

— Мъртва?!

— Хапчета за сън. — Робърт понечи да се строполи върху стола, но Джак го дръпна за ръкава и го поведе към фоайето.

Джак натисна копчето на асансьора.

— Ще пием по едно кафе. Или нещо по-силничко — каза той. — Кой ти го съобщи?

— Току-що ми се обадиха от полицията. Станало е през нощта. Призори.

Качиха се в колата на Джак. Робърт не виждаше накъде отиват. След малко се озова в едно барче, пред него беше сложена чаша с кафе и още една с уиски, както му се стори. Срещу него седеше Джак, също с чаша кафе.

— Изпий ги и двете — каза му Джак, — страшно си пребледнял.

Робърт отпи от кафето, след това от уискито. Изведнъж си спомни, че трябваше да се върне на съвещанието в кабинета на Джафи.

Прокара длан по лицето си, започна да се смее и почти веднага очите му се напълниха със сълзи.

— Така, така, изкарай си го — каза Джак. — Такова нещо…

— Бележката — каза Робърт през зъби. Пъхна ръце между коленете си. — Джени е оставила бележка. Написала е, че аз съм смъртта.

— Какво, какво? Нищо не разбрах.

— Написала е: „Доскоро не знаех, че символизираш смъртта“ — каза Робърт шепнешком. — Тя непрекъснато говореше за умиране и за смърт. Не знам дали съм ти казвал, че тя често ми говореше за малкия си брат, който починал на дванадесет години или нещо такова, от менингит на гръбначния мозък. Джени казваше, че трябвало непрекъснато да мисли за смъртта, за да престане да се страхува от нея. Странното е… — Робърт погледна съсредоточеното и намръщено лице на Джак. — Разбираш ли? Ясно ли ти е какво искам да кажа?

— Да — отговори Джак, но го каза малко разсеяно и направи знак да донесат още по едно уиски.

— Спомням си, че когато я видях за пръв път, тя ми каза: „Не знам какво символизирате, но някой ден ще разбера.“ Това беше, когато… когато стоях пред къщата й. Така се запознахме. Да, вярно е. Запознах се с нея, като дебнех около къщата й. — Робърт затвори очи и изпи остатъка от уискито на един дъх.

Джак се намръщи — лицето му беше озадачено, сякаш Робърт говореше безсмислици.

— Като дебнеше около къщата й? Какво искаш да кажеш?

— Точно това. Един ден тя ме видя, по-точно една вечер. Така се запознахме. Не ми казвай, че не си чувал. Грег…

— Да — каза Джак. — Сигурно е бил Грег. Обади ми се едно анонимно лице по телефона, беше преди около месец. Не знаех дали да ти кажа, или не и накрая реших да не го споменавам.

— Значи си чувал. — По лицето на Робърт премина усмивка и пръстите му докоснаха току-що донесената чаша с уиски. Откъде е разбрал Грег, че Джак му е приятел? Може би от Джени. А и какво значение имаше това?

— Гласът по телефона ми каза, че е приятел на Грег — продължи Джак. — Каза, че трябвало да знам какво представлява приятелят ми Боб Форестър — той бил… не бил с всичкия си, надничал през чужди прозорци, когато някое момиче се съблича, и така се запознал с Джени Тийролф. Спомням си, че му казах: „Вървете по дяволите!“, и му затворих телефона. Помислих си, че може би наистина е приятел на Грег и че при създалото се положение Грег гледа да разпространи колкото може повече клюки за теб.

— Е, вярно е. С тази разлика, че винаги гледах Джени в кухнята. Докато готви. Изпитвах такова… — Не можеше да говори повече, но не защото се задъхваше от вълнение. Чувствуваше се съвсем спокоен, дори скован.

— Какво? — опита се да му подскаже Джак.

Робърт пое въздух и погледна дългото сериозно лице на Джак. Изразът му беше все още озадачен, може би малко предпазлив.

— Миналата зима бях изпаднал в депресия и тя ме караше да се чувствувам по-добре. Изглеждаше толкова щастлива! На няколко пъти Грег й беше на гости и аз си мислех — ето едно щастливо младо момиче, което скоро ще се омъжи. Все се заричах, че няма да ходя повече, но пак отивах. Бях шест-седем пъти там. И една вечер тя ме видя. Извиних й се, колкото и смешно да звучи това. Помислих, че ще извика полиция, но тя не го направи. Покани ме на кафе. — Робърт сви рамене и се усмихна. — Би могло да се каже, че беше много щастлива, преди да ме срещне. Преди да реши, че аз символизирам смъртта.

Джак поклати бързо глава, разроши късата коса по темето си.

— Но тя беше влюбена в теб. Това беше повече от ясно. Като те слушам, имам чувството, че приказваш някакви фантастични измислици. Сериозно ли говориш, Боб? Искам да кажа, за дебненето?

— Да. Казах ти истината.

— Хм. — Джак се облегна назад и отпи от чашата с вода, която стоеше до кафето му. — Не е нужно да го казваш на друг. На твое място бих си мълчал. Какъв е смисълът? — Със съсредоточен израз запали цигарата си.

Робърт усещаше, че отношението на Джак към него се е променило — коренно и трайно. Човек, който наднича през чужди прозорци, спада към определена категория — независимо от това дали гледа как едно момиче се съблича, или пък пържи пиле.

— Току-що казах на полицията — каза Робърт.

— Аами! В края на краищата какво пък? Какво общо има това с Грег? Грег е жив. Ако ти… — Джак млъкна.

Настъпи мълчание. Всеки избягваше погледа на другия.

— Мога ли да ти задам един личен въпрос? — попита Джак.

— Да.

— Спал ли си с Джени?

— Не — отговори Робърт. — Защо?

— Защото… може би от това чувствата й щяха да станат още по-силни. Изглеждаше толкова млада. Наистина беше много влюбена в теб, нали, Боб?

— Мисля, че да. Но аз не бях. Непрекъснато й давах да го разбере. Не се оправдавам, Джак, но…

— Разбирам.

— Но трябваше да се досетя докъде могат да стигнат нещата. Не трябваше изобщо да се виждаме след онази вечер, когато се запознахме. Нямах и желание да се виждам с нея, но тя ме намери. Една вечер дошла до завода, открила колата ми и ме проследила до къщи. — Робърт затвори очи, собственият му глас и собствените му думи му бяха противни.

— И после?

— Остана да спи вкъщи. Главата й се замая от алкохола — всъщност беше изпила само две чаши, спомням си го, но не искаше да си тръгне и затова остана да спи на канапето в хола. Случи се още няколко пъти и Грег, разбира се, го забелязал — забелязал, че тя не си спи вкъщи. И една вечер Грег ме нападна. Разбираш ли, Джак?

Джак кимна бавно.

— Трябваше да скъсам с нея, но не го направих. Настоявах да се виждаме по-рядко, но не се разделях с нея. Джени изглеждаше толкова нещастна. Един път обаче се разделихме — това беше още докато живеех в Лангли, преди да се преместя в къщата. Казах й, че не искам да се виждаме повече, че е най-добре да не се виждаме изобщо. Опитвах се да я убедя да се омъжи за Грег.

— И после?

Робърт подпря чело на дланта си.

— После… дошла един ден в завода и ме проследила с колата. Беше няколко седмици, след като се разделихме.

— Ясно.

Наистина ли му беше ясно? „Никога не съм й обещавал нищо“, искаше да каже Робърт, но му се стори срамно да хленчи и да се оправдава.

— Трябва да се връщам — каза Робърт и извади портфейла си.

— Не се връщай днес, не бъди глупав — каза му Джак. — Обади се на Джафи. Или, ако искаш, да му се обадя аз.

— Не, аз ще отида при Джафи.

Робърт отиде при Джафи и му съобщи накратко, че имал „лични неприятности“ — съобщи му го направо и рязко, като човек, който няма какво повече да губи. Беше почти сигурен, че вече е загубил работата си, и му се струваше, че ще бъде най-правилно сам да подаде молба за напускане.

В дванадесет часа на обяд Робърт си беше вкъщи. Свали си сакото и ризата и се строполи върху червеното канапе. Полежа няколко часа, докато започна да се здрачава. Не беше спал, а му се струваше, че през главата му не е минала нито една мисъл; нямаше ги дори и отегчителните повторения на случки и разговори, които обикновено го тормозеха. Все едно, че е бил мъртъв, а в часове като тези, мислеше си той, научаваме за смъртта толкова, колкото живите изобщо могат да разберат. Отиде до Лангли за вестниците. Купи „Инкуайърър“ и „Лангли Газет“. И двата пишеха на първа страница за самоубийството на Джени, а в „Газет“ имаше и снимка. Робърт седна в колата и прехвърли статиите. Джени била издъхнала с пуловера му в обятията си, стискайки картичката с „по-малкото зло“ в ръка. Беше препечатан пълният текст на бележката в курсив. На фона на вестникарския стил тя звучеше поетично, трагично и въпреки това — малко нереално. На втора страница на „Газет“ беше поместена снимка на Сузи Ескъм със затворени от плач очи и разтворени устни. Отдолу тя разказваше как предната вечер минала покрай Джени малко преди десет и как никой не й отворил. Сузи беше казала също така, че „преди три дни Джени ми призна, че се е запознала с Робърт Форестър, когато той обикалял около къщата й. Грег Уинкуп отдавна го подозираше. Мисля, че Джени се страхуваше от Робърт и затова се самоуби“. Робърт стисна зъби и запали колата.

Когато се прибра, телефонът звънеше. Не го вдигна. Седна и прочете внимателно статиите в двата вестника. И в двете се разказваше как Форестър и Уинкуп са се сбили в събота — шестнадесети май, и се споменаваше, че Уинкуп е изчезнал преди десет дни. Разбира се, вестниците бяха имали достатъчно време, за да съобщят, че Уинкуп е бил видян в Ню Йорк, но очевидно за тях това не бе достоверна информация и не си заслужаваше да бъде публикувана.

Телефонът отново иззвъня. Все пак трябваше да го вдигне. Още повече, ако беше полицията, помисли си той, те просто ще дойдат до дома му, за да го намерят.

— Ало? — каза Робърт с пресипнал глас.

— Добър вечер, Робърт, обажда се Наоми Тесър.

Лицето на Робърт се изопна.

— Добър вечер.

— С Дик току-що прочетохме вестниците. И аз… как си, Боб?

— Как съм?!

— Мога да си представя. И двамата сме толкова потресени… Джени беше странно момиче с нейните меланхолии и мрачни настроения. Бяхме го забелязали.

Робърт не отговори.

— Междувременно има ли нещо ново около Грег?

— Грег… — каза Робърт. — Чух, че са го видели в едни нюйоркски хотел преди няколко дни.

— Наистина ли? Кой го е видял?

— Не знам.

— Разбирам, сега не ти се говори.

— Права си.

— А и тази Сузи Ескъм, ей богу…

— Ако имаш предвид, че е казала как сме се запознали — то е самата истина.

— Истина? Искаш да кажеш, че е истина и онова, което Грег твърдеше?

— Да, и ми дойде до гуша да го крия. А и какъв е смисълът вече?

— Но… искаш да кажеш, че Джени затова се е страхувала от теб?

Новият страх на Наоми, новото й отношение чудесно допълваха убеждението й, че той е убил Грег.

— Да, сигурно има някаква връзка. Нали нямаш нищо против да затворя, Наоми? Моля те! Благодаря ти. — Затвори телефона в момента, в който тя извика: „Почакай!“

Новината щеше да се разпространи мълниеносно: фактът, че се е запознал с Джени, като е обикалял около къщата й, и че са видели Грег в един нюйоркски хотел, само че първото щеше да се разчуе по-бързо и да направи по-силно впечатление. Глътна няколко аспирина и направи кана с прясно кафе.

Джак и Бети Нилсън му се обадиха към девет. Попитаха го как се чувствува и дали не иска да спи у тях тази вечер? Робърт им благодари и отказа. След това се обади Ники. Изрази му съчувствието си по повод смъртта на Джени и думите й прозвучаха почти нормално, но в тона й имаше сарказъм. А и думите й не достигаха до съзнанието му. Слушаше, отговаряше учтиво и накрая млъкна, стиснал слушалката в ръка.

— Нямаш ли какво друго да кажеш, Боби? Чуваш ли ме? Кажи нещо, Боби миличък, или си онемял? Да не би да се чувствуваш малко виновен?

Бавно и спокойно Робърт затвори телефона. Легна отново на червеното канапе. Беше си облякъл пижамата и халата и понеже главоболието му се бе влошило, а сънят беше далеч, реши да си спести доколкото може мъчителните часове на будуване в спалнята. Във вестниците пишеше, че утре ще дойдат родителите на Джени, за да приберат трупа. Представи си как го обвиняват и проклинат.

Нощта беше кошмарна. Робърт полежа около час в леглото си, след това слезе в кухнята и си сипа горещо мляко с уиски, за да може да заспи. Още нямаше полунощ. Беше се облегнал на хладилника с чашата в ръка и отпиваше на бавни глътки. Отиде да я остави на мивката и в следващия момент от предната част на къщата се чу трясък. Робърт се хвърли на пода. За момент остана неподвижен, с широко отворени очи. Беше сигурен, че това, което чу, бе изстрел, а не фишек или експлозия от ауспух. Вероятно този, който бе стрелял, сега ходеше около къщата и надничаше през някой от прозорците, за да види дали куршумът го е улучил — може би през прозореца на кухнята, който се намираше точно зад него. Без да мърда, Робърт се опита да разбере дали нещо го боли и дали отнякъде не тече кръв. Защо се беше хвърлил на пода? Рефлекс от военната служба?

Отвън не се чуваше нищо.

Робърт се изправи бавно — в ярко осветената кухня с нейните два прозореца фигурата му беше като мишена — и щракна ключа на осветлението до вратата. Влезе в тъмния хол. Горе в спалнята не светеше. Освен мрак от прозорците друго не се виждаше, тъй като светлината от уличните лампи не достигаше до къщата му. Робърт отиде до предния прозорец вдясно от вратата, откъдето предполагаше, че се е стреляло. Погледна към кухнята и видя смътните бели очертания на хладилника. Прозорецът на хола беше вдигнат с около десет сантиметра. Робърт се наведе и погледна навън. Наоколо имаше само тишина и мрак. Черни и кръгли храсти, черните очертания на високо дърво — а може би и тях нямаше да забележи, ако не знаеше, че са там.

Дали беше Грег, питаше се той, или някой от приятелите му? Робърт запали лампата в хола и отиде бавно до масичката, за да си вземе цигара. Може би трябваше да съобщи на полицията, ако наистина бяха стреляли по него. Отиде в кухнята и потърси следа от куршум. По предната част на хладилника не се виждаше нищо. Робърт разгледа стената от двете му страни. После — стената на хола откъм кухнята. Нищо. Вдигна телефона, обади се на полицията в Ритърсвил и съобщи за случилото се. Човекът отсреща беше просто отегчен. Попита го дали е намерил следа от куршум, след това дали е сигурен, че е било пистолетен изстрел. Робърт каза, че е сигурен.

Служителят каза, че ще изпрати човек при него.

Беше повече, отколкото Робърт очакваше.

След около час дойдоха двама полицаи. Попитаха го в колко часа е чул изстрела — Робърт смяташе, че е било около дванадесет — и откъде. Робърт не беше пипал леко отворения прозорец. Но не можаха да открият следа от куршума. Беше логично да е ударил хладилника или стената зад него, но нямаше никаква следа.

— Когато навън е тихо, една експлозия в ауспуха може да ви се стори като изстрел — каза един от полицаите.

Робърт кимна. След като те не можеха да се досетят сами, нямаше смисъл да им казва, че според него е стрелял Грег. Полицаите очевидно знаеха за него. Когато пристигнаха, единият от тях каза: „Вие сте Форестър, който се е познавал с мис Тийролф.“ Липенхолц беше човекът, който щеше да направи връзка между Грег и изстрела. Може би. Тия двамата му се струваха най-обикновени ченгета, изпратени на адрес, защото някой се е оплакал от странни шумове.

— Знаете ли дали Липенхолц е дежурен утре? — попита Робърт.

— Липи ли? — Единият полицай погледна колегата си.

— Май да. От девет. Или от осем.

Тръгнаха си.

Робърт си легна, вече му беше все едно дали ще заспи, или не. Много малко беше останало от нощта.

На следващия ден разгледа кухнята на дневна светлина с чаша кафе в ръка. Издърпа купата за салата няколко сантиметра напред към средата на хладилника. И тогава го видя — куршумът се беше забил по цялата си дължина в тъмното дърво. Вероятно от удара купата беше излетяла до стената и Робърт си спомни как предната вечер един от полицаите я издърпа, за да огледа стената зад нея, и след това я бутна обратно навътре. Е, намери куршума. Опита се да го извади, но той не искаше да излезе.

Сложи купата на предната седалка до себе си и потегли към Ритърсвил. Един полицай го упъти до полицейското управление. Там Робърт завари някакъв старши полицай, седнал зад бюрото си в помещение с широка врата. Робърт каза името си и го продиктува буква по буква, за да може полицаят да го запише. След това онзи разгледа купата и каза небрежно: „Тридесет и два.“

— Кога ще дойде Липенхолц? — Робърт беше попитал за него още когато пристигна в управлението. Беше осем и половина.

— Не знам — каза полицаят. — Може да дойде след пет минути, може и чак в дванадесет. Излезе по работа.

— Благодаря. — Робърт си тръгна, оставяйки доста преживялата и лъхаща на домашен уют купа върху бюрото на старшината. Обектът „А“. Обектът „Б“ можеше да бъде той самият, помисли си Робърт.

Грег сигурно смяташе, че го е улучил с единствения си изстрел. Робърт се беше хвърлил на пода и остана там неподвижен няколко минути. Грег сигурно е погледнал през прозореца, изчакал е няколко секунди и е избягал. Робърт не чу шум от кола. Може би Грег не беше дошъл с кола. Щеше да му е трудно да си намери кола, освен ако не открадне, а това би било рисковано. Ники би му услужила, разбира се, но Робърт не вярваше, че тя може да постъпи толкова безразсъдно. Нищо чудно, мислеше си Робърт, да е стрелял някой от приятелите на Грег. Чарлс Мичъл от Ритърсвил например. Много по-вероятно обаче беше да е стрелял Грег. Кой друг освен Грег можеше да го мрази толкова, че да поиска да го убие?