Патриша Хайсмит
Крясъкът на кукумявката (18)

18

Тази нощ Джени не спа и на следващия ден — във вторник, не отиде на работа. В понеделник вечерта дори не си легна — ходеше из къщата, сядаше за по няколко минути със стихосбирките на различни поети, заставаше до тъмния прозорец, за да погледне навън и да чуе кукумявката — един от символите на смъртта, помисли си тя. Полежа малко на леглото със скръстени зад главата ръце, без да гаси лампата. Беше облечена само с късия си хавлиен халат. Беше се изкъпала преди няколко часа, преди цяла вечност, както й се струваше. Едно време, когато дойдеше сряда или събота вечер — или може би три пъти седмично, — майка й изпращаше братчето й Еди, което тогава беше на осем или десет години, да се изкъпе, а то й отговаряше: „Да се окъпя?!“ — с такъв тон, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Малкият Еди, който почина на дванадесет години. Толкова време беше минало и понякога й се струваше, че той е бил нейно дете.

Заспа призори във вторник и се събуди към единадесет. Спомни се, че пощата идва в десет, но тя изобщо не я интересуваше. Обади се в банката и каза на Стийв, който вдигна телефона, че е болна и няма да отиде на работа. Минаваше дванадесет, когато си облече джинсите и една риза и излезе за пощата. В кутията имаше само една картичка от магазин за дамско облекло в Ритърсвил. Взе я и на дъното на кутията видя друга, жълта пощенска картичка, надписана с почерка на Робърт. Още една картичка от серията с птичките. На нея пишеше: „По-малкото зло“, известна още като „Перипатетичен утешител“. „Родина: мрачни долини. Цвят: тъмносин с черни краища. Крясък: Има и по-зле! Има и по-зле!“ Джени не се усмихна. Сякаш не я видя. Спомни си обаче колко щастлива беше в деня, когато той й показа просторничето. Джени пусна двете картички на масичката пред канапето. Когато разглеждаше другите картички от Робърт преди три или четири дни, изпита странно чувство на страх, почти шок. Беше ги подредила в малък албум, подвързан със синя коприна, който стоеше в най-горното чекмедже на шкафчето й. Но сега вече не изпитваше страх от тях.

Няколко пъти каза думата „смърт“, за да опита вкуса й върху устните си. „Брат Смърт“, беше казал Робърт и се бе престорил, че не обича този сън, но Джени беше сигурна, че е излъгал. Трябваше да се досети още в деня, когато той й разказа съня си, помисли си тя. Все пак не беше сигурна дали Робърт наистина е знаел. Човек може да знае, да символизира и да бъде, но, предположи тя, може и само да символизира и да бъде, без да знае. Странно. Може би Робърт беше нещо като медиум. Но дори и така да беше, Робърт бе подвластен и затова не искаше да се ожени за нея, не искаше дори да я целуне, освен само веднъж.

Влезе в кухнята, напълни една чаша до половината с уиски и отпи, без да сложи лед или вода. Почете още малко поезия. Кийтс. После Дилън Томас. Спусна транспарантите в хола, след това излезе навън и затвори капаците на кухненските прозорци. Електрическото осветление й създаваше илюзията, че нощта вече е дошла, а тя я чакаше с нетърпение. Робърт й беше казал, че е правил същото, преди да се запознаят. Мина й през ум да се обади на Сузи и да я помоли да полива цветята и ако и хареса нещо в къщата, да го вземе — майка и нямаше да разбере, а и щеше да й бъде все едно, тъй като не бе намерила време да й дойде на гости, — но в следващия момент плановете и вещите загубиха всякакво значение. Дали да остави бележка на майка си? Една проста бележка може би щеше да смекчи мелодраматичната нотка, но нищо подходящо не й идваше наум, а може би и нищо не би било подходящо. Допи си уискито чак към шест часа. Сипа си още половин чаша. В бутилката беше останала една трета.

В девет часа седеше в хола, отново в синия си хавлиен халат, и допиваше последните капки от уискито, което си бе сипала в шест. Погледна изтърканите ръбове на жълтите си индийски мокасини, реши, че са ужасно грозни, но практични, и се запита колко ли крачки трябва да е направила сигурно с някаква цел, за да ги износи толкова. От скъсаната каишка се подаваше розово-белият й палец. Нямаше да плаща нищо освен телефона и тока, помисли си тя, а спестяванията й щяха да бъдат предостатъчни. Щяха да стигнат и за наема, докато хазяинът й, мистър Кавено, си намереше нов наемател. Не си заслужаваше да става, за да подпише чек. Представи си за момент стъписването и ужаса на родителите си, когато научат, но това също и се стори далечно и без значение и в края на краищата можеше да прави каквото поиска със собствения си живот. Докато отпиваше от чашата, си спомни как само преди няколко дни Робърт бе отворил бутилката и бе сипал на себе си и на нея. Радваше се, че той бе пил от същата бутилка.

Телефонът я накара да подскочи. Съвсем бавно отиде до него.

— Здравей — каза Сузи. — Какво правиш?

— Нищо.

— Мислех да мина покрай теб. Искаш ли да гледаме Роб Малой в десет?

— Не.

— Какво ти е? Плачеш ли?

— Разбира се, че не.

— Гласът ти е странен. Случило ли се е нещо?

— Нищо… не се е случило.

— Какво стана с Робърт? Надявам се, че си му казала „чао“?

— Да — отговори Джени.

— Първите няколко дни е трудно, но ще ти мине. Нека дойда, а, Джени?

— Не, моля те, недей. Нищо ми няма. Всъщност пийвам си уиски. — Реши, че това ще прозвучи по-весело.

— Има ли някой при теб?

— Не.

— Битов алкохолизъм значи — засмя се Сузи. — Джени, виждам, че се тръшкаш по онзи, само недей да прекаляваш. Говоря ти от опит. И да се появи Грег, и да не се появи, нали ми каза, че Робърт е надничал през прозорците ти? Божичко, Джени, защо трябваше да чакаш толкова дълго, за да ми кажеш?

Да, беше й казала в неделя — и какво от това?

— Това са само подробности — каза Джени.

— Джени, ти си пияна. Идвам след малко.

Джени дръпна слушалката от ухото си, за да затвори, но ръката й се движеше толкова бавно, че телефонът на Сузи щракна пръв. Изкачи се до банята и отиде право — бавно, но право — при таблетките със сънотворно в аптечката. Имаше три шишенца, едното от които бе взела от аптечката на Робърт предната вечер, а другите две — от куфара на Грег, когато той дойде да й донесе таблетките за Робърт. Беше му казала, че иска малко „Секонал“ за себе си. Трябваше доста да го убеждава, защото Грег не искаше да й дава таблетки за сън, но понеже искаше да я види, дойде с куфара си, поупорствува още малко и накрая й даде едно шишенце. После, когато той излезе от стаята за минутка, тя бръкна в куфара му и извади и другите две шишенца, които бе видяла вътре. Сигурно не беше забелязал липсата им. Беше починал две седмици след това. Джени си представи как тялото му се е захванало за някой подводен храст, чепат дънер или скала в Делауер. Може би тялото му никога нямаше да бъде изхвърлено, никога нямаше да бъде намерено. Вече не можеше да си представи, че в продължение на близо седмица бе вярвала на Робърт, че не го е бутнал в реката и Грег е жив. Мисис Ван Влийт никога не се бе съмнявала, че Робърт е удавил Грег. Родителите й също знаеха. Когато й се обадиха в събота следобед, Джени им каза, че Робърт я е гледал през кухненския прозорец. Джени не го разказа на майка си като ужасяващ факт, нито пък сякаш Робърт й бе сторил нещо ужасяващо, но майка й бе потресена. Тя каза на баща й и двамата я накараха да обещае, че повече няма да се вижда с него. Убеждаваха я да си отиде вкъщи и Джени им каза, че може би ще успее в сряда или четвъртък. Тялото й сигурно щеше да пристигне дотогава.

Едно след друго хапчетата изчезваха от шишенцата и за да ги глътне по-бързо, Джени пиеше вода от червената пластмасова чаша. Когато изпи всичките, за момент се изплаши да не би да е взела толкова много, че стомахът й да не може да ги задържи. Вече нищо не можеше да направи. Взе малкото смачкано пакетче с ножчета за бръснене от горния рафт на аптечката и слезе долу. Изведнъж почувствува вдъхновение да напише бележка. Откъсна листче от тефтера, на който пишеше бележки на млекаря, намери парченце молив и подпряна на плота в кухнята, написа:

Скъпи Робърт,

Наистина те обичам. Вече по друг начин и много по-дълбоко. Сега те разбирам. Доскоро не знаех, че символизираш, смъртта, поне за мен. Било е предопределено. Не знам дали се радвам, или съжалявам, но знам, че това, което трябва да стане, ще стане.

Вдигна поглед към единия ъгъл на кухнята. Бележката й беше толкова мрачна. Трябваше да й сложи красив и нежен финал, за да не си помисли Робърт, че е била сърдита или тъжна, но не можеше да измисли друго освен „да сложи край без болка в полунощ“.

Джени отвори вратата на кухнята. Беше почти тъмно. Слава богу, на Сузи винаги й трябваха поне петнадесет минути, за да се гримира, преоблече или за нещо друго, дори и когато казваше, че ще дойде „ей сега“, но Джени не беше сигурна колко време бе изминало след разговора им. Обърна се, понечи да влезе в хола и да си допие уискито, но се отказа, вместо това се наведе под грамофона и вдигна от полицата недовършения пуловер на Робърт заедно със стърчащите от ръкава игли. Спокойна и усмихната, взе картичката с „по-малкото зло“ и излезе навън, стиснала нея и пуловера. Затвори кухненската врата и тя се заключи. Сега къщата беше заключена, ключовете бяха вътре и тя нямаше никога повече да влезе в нея. Джени стъпваше внимателно по ивицата трева покрай алеята, защото неизвестно къде и как беше събула мокасините си. Дребните камъчета боцкаха краката й, но след малко стъпи в по-гъстата, полузелена-полусуха трева в ливадата. Робърт беше стоял тук. Обърна се, за да види прозореца на кухнята, към който Робърт толкова често бе гледал. Капаците образуваха два тъмни правоъгълника, очертани от ивици светлина. Продължи нататък, докато светлината, която струеше от горните прозорци, остана далеч зад нея. Изглежда, беше оставила абсолютно всички лампи в къщата да светят. В левия си джоб напипа пакетчето с бръснарските ножчета. Сигурно ги е взела от аптечката, но не помнеше кога и как.

В алеята влезе кола. Джени се смъкна върху високата трева и се спъна в тъмнината; беше допряла бузата си до белия пуловер, а с дясната си ръка бе стиснала и почти превила на две картичката от Робърт. Светлината на фаровете не падаше върху нея, но тя се чувствуваше незащитена в светлия си халат. Зарови лице в тревата — мразеше Сузи, мразеше хората. Сузи хлопна вратата на колата си. Чу я как почука, почака само за момент, след това се опита да отвори вратата.

— Джени! Аз съм, Сузи! Отвори ми! — „Дум, дум, дум“ по вратата.

Не може да влезе, дори и през прозорците, помисли си Джени. По някое време днес, спомняше си го ясно, беше залостила всички долни прозорци, защото не искаше свеж въздух в къщата.

— Джени! — Пискливият глас на Сузи я дразнеше. Сузи заобиколи, за да отиде до входната врата.

Джени разтвори широко ръце и ги постави върху разперените ръкави на пуловера. Тя и Робърт, и Смъртта прегърнаха земята. „Чук-чук-чук“ — чуваше се откъм входната врата. Колко ли ще продължава това, чудеше се Джени. Нещо каза „зънн“ в ушите й и тя се понесе плавно и стремително напред. Беше от сънотворното и тя повдигна глава и пое дълбоко въздух. Да не би Сузи да се обади на полицията, преди хапчетата действително да й подействуват? Защо не бе изгасила всички лампи и не бе тръгнала нанякъде с колата си? Помисли си дали да не отиде още по-нататък зад къщата, но я беше страх, че ако стане, ще я видят.

— Джени! Аз съм, Сузи! — Викът бе отправен сякаш към небето. — Знам, че си вътре! Отвори ми! Поне се покажи на прозореца и кажи нещо! — И след една по-продължителна пауза: — Джени, сама ли си? — Отново чукане по кухненската врата.

Някъде над нея изграчи гарван. Много късно е за гарван, помисли си Джени. Гарванът е черен. Съвсем подходящо.

Гласът на Сузи отново проехтя, но сега той й се стори по-далечен, защото в ушите й звънтеше. Стомахът й простена и пред очите й една планина се разцепи на две и отвътре се показа пещера, украсена със сталагмити и сталактити в бяло, розово и тъмнорозово — такъв беше цветът на сьомгата. Имаше и вода — подземна река, в която плуваха слепи риби. Рибите бяха бели, не много големи. По повърхността се носеше лека лодка и изведнъж Джени се видя как стъпва по водата. Наоколо беше пълен мрак и въпреки това тя виждаше всичко. Сетне водата се покачи до над глезените й — беше много студена, но освежителна. Протегна ръка и докосна един хладен и влажен розов сталактит, докосна кристалночистата капчица на върха му, подържа я за секунда на пръста си, след което тя се търкулна и падна. Джени! Гласът идваше от пълния мрак дълбоко вътре в пещерата.

Джени се обърна на една страна и почувствува огромната тежест на тялото си върху земята, сякаш бе станала десет пъти по-тежка, после извади ножчетата от джоба си. Свали обвивката и разряза лявата си ръка над китката. Беше много тъмно, за да види, или пък очите й се затваряха, но усети как по повдигнатата й ръка се стича топла кръв, после духна вятър и я охлади. Избута десния си ръкав нагоре, стисна ножчето с всичка сила и направи кръст. Ръката й омекна. Не стана толкова добре, колкото би искала, но вероятно беше достатъчно и сега можеше да положи глава и да се отпусне. На всеки няколко секунди усещаше как кръвта се стича и по двете й ръце. Струйките се стичаха в белия пуловер. Усети миризмата на вълна в ноздрите си и си спомни как, докато плетеше пуловера, много често заравяше лице в него и стоеше така със затворени очи, докато самата миризма се превърнеше в Робърт.

Видя как Робърт тича нагоре по една стълба, като прескача по две и три стъпала наведнъж. Беше в тъмни панталони и бяла риза с навити ръкави. Спря и се обърна, усмихна се, след това продължи да тича и да прескача стъпалата. Джени проплака тихо, като бебе. Тогава Робърт се превърна в малко кльощаво момченце в къси панталонки, русо момченце, което спря, за да й се ухили, показвайки два големи предни зъба, и това беше малкият й брат, който бе починал.