Патриша Хайсмит
Крясъкът на кукумявката (13)

13

В понеделник сутринта хазяйката на Грег, мисис Ван Влийт, се обади на Джени в банката. Попита я дали знае къде е Грег.

— Съжалявам, мисис Ван Влийт, но не знам. Не съм го виждала от няколко дни.

— Изчезнал е. Няма го от събота.

— Изчезнал? Може би е във Филаделфия.

— Едва ли е във Филаделфия. Вчера полицията е намерила колата му на пътя край реката, близо до Куинстаун. Била е изоставена с отворена врата. Полицията смята, че може би се е удавил. — Изговори последната дума с треперещ глас.

— Удавил?

— Точно така. Полицията каза, че по храстите на брега имало следи от боричкане. Започнали да наблюдават реката. Аз мисля, че е станал жертва на престъпление.

Джени усети как от израза „започнали да наблюдават реката“ я побиха ледени тръпки. Беше виждала във вестниците снимки на удавници, изхвърлени на скалите в бързеите.

— Не знам какво да ви кажа, мисис Ван Влийт. Надявам се, че е жив и здрав. Ще ви се обадя следобед, за да разбера дали се е прибрал.

Затвори телефона и се върна на гишето, където чакаше един човек със спестовна книжка. Джени го погледна за момент, след това каза:

— Извинявайте, не мога… — Обърна се и хукна към кабинета на мистър Стодард, който се намираше в задната част на банката. Каза му, че й се налага да излезе, за да се обади по телефона. Мистър Стодард държеше да знае кой кога излиза и защо и на служителите им беше неудобно да го молят да ги пусне, но Джени се обърна към него по такъв начин, сякаш нямаше никакво съмнение, че ще получи разрешение, и мистър Стодард каза:

— Разбира се, Джени.

Влезе в аптеката, където й развалиха пари на по пет и десет цента и отиде да се обади на Робърт. Минаха близо пет минути, преди да я свържат с него.

— Робърт, Грег е изчезнал.

— Изчезнал? Как така изчезнал?

— Вчера са намерили колата му край реката, но него самия го няма. Хазяйката му ми се обади преди малко. Да не би да е паднал във водата онази вечер?

— Едва ли. Когато си тръгнах, той седеше на брега. Освен… освен ако е бил толкова зашеметен, че е изгубил равновесие. Не е изключено.

— Той седеше на брега, когато ти си тръгна, така ли?

— Ами да, не го изпратих до колата му. Полицията е намерила колата, така ли?

— Да. Сега търсят в реката. — Чу как Робърт въздъхна дълбоко в слушалката:

— В такъв случай може би трябва да се обадя в полицията. Да не би пък да е отишъл у някой приятел? Куинстаун е наблизо.

— И мисис Ван каза същото. Но не съм чувала Грег да познава някого там. Не искам да се обаждаш на полицията, Робърт. Нали си го оставил на брега? Нямаш никаква вина и не могат да те държат отговорен.

— Не мисля, че ще ме държат отговорен, но ако Грег не се появи, ще трябва да се обадя на полицията.

— Не им се обаждай днес. Изчакай.

— Добре, ще изчакам.

— Хайде да се видим довечера! — Нямаха уговорена среща за тази вечер. Бяха се разбрали евентуално за сряда.

— Може. Да дойда ли у вас след вечеря? Имам час при зъболекар в Лангли в пет и половина и не знам колко време ще му отнеме да ми изпили зъба, за да му сложи корона.

— Няма значение, ще те изчакам за вечеря. Ела на вечеря, Робърт, когато и да свършиш. Дано не те боли много.

Робърт се засмя.

Джени се прибра в пет и петнадесет. Беше ходила на пазар в Хъмбърт Корнърс, откъдето купи и „Лангли Газет“, и щом влезе вкъщи, остави мрежата с продуктите и отвори вестника. На втора страница видя колата на Грег — лявата врата беше полуотворена, така както я бяха намерили край реката. В краткото съобщение под снимката се казваше, че двадесет и осем годишният Грегори Уинкуп от Хъмбърт Корнърс е изчезнал в събота вечер, когато хазяйката му забелязала, че не се е прибрал. Съдейки по пречупените клони на храстите и следите от стъпки между реката и колата, би могло да се заключи, че той се е борил с някого. Единствената улика, с която разполагала полицията, били три малки копчета от мъжки костюм.

От костюма на Робърт, помисли си Джени. А защо не и от костюма на Грег? В събота вечер не беше забелязала да липсват копчета от костюма на Робърт. Естествено бе вестниците да придадат мистериозен характер на случката, за да предизвикат колкото може по-голяма сензация. Накрая сигурно ще се окаже — както предполагаше Робърт, — че Грег е бил у някой приятел, с когото са си пийнали порядъчно. Грег имаше един приятел в Ритърсвил на име Мич. Той беше автомобилен монтьор и пиеше доста. Нямаше да бъде никак чудно, ако Грег бе прекарал няколко дни в пиене след свиването с Робърт. Беше й казал, че когато развалила годежа им, не бил изтрезнял цели два дни. Джени се опита да си спомни малкото име на Мич, но не можа. В телефонния указател на Ритърсвил имаше поне тридесет души, които се казваха Мичъл. Обади се на мисис Ван Влийт.

Грег не й се бил обаждал, но тя чула, че „ескадра“ от шест патрулни лодки претърсвали с прожектори реката в участъка между Куинстаун и Трентън. Джени беше чула сирените в банката в Хъмбърт Корнърс, която се намираше по-близо до реката, отколкото къщата й.

— Мисис Ван, знаете ли малкото име на Мич, приятеля на Грег? Този, който живее в Ритърсвил?

— Мич? Не, Грег не е споменавал името му пред мен. Защо? Смятате ли, че той има нещо общо?

— Не, но мисля, че не е изключено Грег да е с него. Грег не се е удавил, мисис Ван.

— Защо смятате така?

— Просто така ми се струва.

— Кога се видяхте с Грег за последен път?

— Мисля, че беше преди повече от месец.

— Той много страда, откакто се разделихте с него, Джени. От няколко седмици е толкова унил. Но това не го чух от него, а от друг човек. Мина ми през ум, че може да се е самоубил. Да се е хвърлил в реката.

— Едва ли. Съмнявам се, че се е хвърлил в реката. Нека изчакаме. Дочуване, мисис Ван!

Робърт пристигна в седем и половина с увиснала горна устна.

— Едно уиски с лед може да ми се отрази добре.

Докато той четеше вестника, Джени му сипа една чаша.

— Копчета? — Робърт погледна ръкавите си. След това отиде до кухненския килер, където си беше закачил палтото. — Ами да. Паднали са три копчета от десния ми ръкав. — Обърна се към Джени. — Мисля, че трябва да се обадя на полицията.

Джени стоеше в средата на кухнята с чаша в ръка.

— Само заради няколко копчета?

— Благодаря — каза той, като взе чашата от ръката й. — Поне ще им кажа, че съм го оставил на брега на Делауер.

— Ако се обадиш, кажи им и че си го извадил от водата.

Робърт се усмихна неспокойно и отпи от чашата си.

— Ще се обадя на Сузи — каза Джени.

— Защо?

— Може да знае малкото име на Мич. Мич е приятел на Грег. — Джени набра номера.

Обади се Сузи.

— Каква е пък тази история с Грег? Мислиш ли, че се е самоубил?

— Не, не мисля — каза Джени. Робърт я наблюдаваше от кухнята. — Кажи ми, знаеш ли малкото име на Мич? Нали го познаваш, приятеля на Грег от…

— Мисля, че е Чарлс. Точно така, Чарлс. Даде ми телефона си, когато бяхме на онази идиотска забава. Като че ли бих се обадила на това шимпанзе! Защо ти е?

— Пазиш ли го? Ще ми го дадеш ли?

— С удоволствие. Почакай малко.

Докато чакаше, Джени не снемаше поглед от Робърт, който крачеше из кухнята и отпиваше от чашата си.

— Кливланд, 7–3228 — каза Сузи. — Мислиш, че Грег се е сбил с Мич?

— Не, не мисля. Ще ти се обадя по-късно, Сузи. — Джени затвори телефона и набра номера на Мич.

Обади се женски глас и Джени предположи, че това е майката на Мич. Мич не си беше вкъщи.

— Знаете ли дали Мич е виждал Грег? Грег Уинкуп? — попита Джени. — Обажда се Джени Тийролф.

— А, вие ли сте, Джени? Не, не го е виждал. Прочетохме във вестниците. Мич излезе преди пет минути. Казваше, че Грег може да се е самоубил, защото бил много разстроен… откакто сте се разделили. Мич отиде да се види с някакъв човек, който според него може би знаел нещо за случая.

— Ако разбере нещо, помолете го да ми се обади. — Джени продиктува номера си. — Ще си бъда вкъщи цяла вечер. Може да позвъните по всяко време.

— Разбира се, Джени, ще му предам. Благодаря ви, че се обадихте.

Джени затвори.

— Мич е приятел на Грег — обърна се тя към Робърт. — Мислех, че си е вкъщи, но го няма.

Робърт не отговори нищо. Крачеше бавно из кухнята и гледаше в земята.

Джени сложи няколко замразени банички с пилешко месо в горещата фурна и започна да прави салата. Робърт отиде в хола. След малко на Джени й хрумна нещо. Застана на вратата и каза:

— Знаеш ли, Грег може да е при родителите си във Филаделфия. В полицията може би вече са разбрали, че не му се е случило нищо. Този вестник е отпреди няколко часа.

Робърт само кимна. Седеше на канапето с вестника в ръка. Остави го и стана.

— Единственото, което мога да направя, е да се обадя и да попитам — каза той и се запъти към телефона.

— На кого ще се обадиш? На родителите му?

— Не, на полицията. Сигурен съм, че вече са се свързали с родителите му.

— Робърт, не се забърквай с полицията! — каза тя с умолителен глас.

— Защо толкова те е страх от полицията? Нали се опитваме да го открием? — Постоя с лице, обърнато към нея, и с ръка върху слушалката, след това я вдигна. Поиска да го свържат с полицията в Ритърсвил. Когато го свързаха, каза името си и попита дали имат новини за Грегори Уинкуп. Отговориха му, че нямат.

— Аз съм този, с когото Уинкуп се би в събота вечер — каза Робърт.

Дежурният в Ритърсвил беше много заинтригуван от думите му.

— Откъде се обаждате? — попита го той.

Робърт му каза: от дома на една приятелка, Джени Тийролф, близо до Хъмбърт Корнърс. Дежурният заяви, че би искал да изпрати някой да поговори с него, и Робърт му обясни как да стигне до къщата на Джени.

— Робърт, как можа!

— Няма друг начин — каза Робърт, когато затвори телефона. — Ако не е днес, ще е някой друг ден. Така е най-добре, Джени. Ще се забавят поне половин час. Можем…

— Баничките няма да станат за половин час — отвърна Джени.

Робърт застана на вратата в кухнята.

— Съжалявам, Джени. Не можеш ли да ги извадиш и после пак да ги сложиш?

— Не! Мислиш ли, че имаш какво да кажеш на полицията? — Беше сърдита.

Робърт я погледна за момент, след това се обърна бавно и седна отново на канапето.

Джени включи фурната на по-силно. Поне да се стоплят отвътре, помисли си тя. Ще станат на нищо, ако не ги изядат сега. Грег пак им беше попречил и нея никак не я интересуваше дали той е жив, или пък се е хвърлил в реката. Разби с ярост заливката за салатата и я изсипа в препълнената със зелени листа купа. След това извика Робърт.

— Ще започнем със салатата — отсече тя.

Робърт не се възпротиви.

Джени осъзна, че на масата няма вино. Каква жалка вечеря! В момента, в който Джени наливаше кафето, пред къщата спря полицейска кола. Робърт стана от масата и отиде да отвори вратата.

Бяха двама — полицай и следовател, които се представиха като Макгрегър и Липенхолц.

— Робърт Форестър — представи се Робърт, — а това е Джени Тийролф. — Робърт им разказа какво се беше случило в събота вечерта. Още сутринта разбрал от Джени, че Грег бил изчезнал, но се обадил на полицията чак сега, защото смятал, че Грег ще се появи.

— Трите копчета са от ръкава на палтото ми.

Двамата го изслушаха спокойно и учтиво. Когато Робърт млъкна, Макгрегър, висок и едър мъж, го попита:

— Защо се сбихте?

Робърт пое дълбоко въздух.

— Според мен на Уинкуп му беше неприятно това, че се виждам с мис Тийролф. Тя развали годежа им. И преди ме беше заплашвал. Очаквах, че това ще се случи, сигурен бях, че той ще потърси повод за сбиване.

Липенхолц кимна.

— Същото чухме и от приятелите на Уинкуп. Доста буен младеж.

— Да. Между другото аз не съм сгоден за мис Тийролф. Тя каза на Уинкуп, че не разваля годежа им заради мен. Но Грег имаше друго мнение по въпроса.

Макгрегър записваше нещо в тефтерчето си.

Липенхолц погледна Робърт.

— Казвате, че когато сте го оставили, той е седял на брега. На какво разстояние беше от реката?

— Според мен на не по-малко от метър-метър и половина — отговори Робърт. — Но беше доста тъмно и не мога да определя точно.

— И вие го оставихте седнал? Не е бил ударен толкова силно, че да лежи на земята?

— Сигурен съм, че беше седнал. Не знам доколко е бил зашеметен.

— Но той е бил толкова зашеметен — продължи Липенхолц, — че няколко минути по-рано е трябвало да го извадите от водата, нали така? Не е излязъл сам?

— Не, доколкото си спомням, не излезе сам.

Мълчание; през това време другият полицай продължаваше да пише.

— Смятате, че той е станал и после пак е паднал във водата? — попита Робърт.

— Не е изключено — отвърна Липенхолц. Той беше дребен, слаб, със светлосини очи и следи от шарка по лявата буза. — В края на краищата кой си оставя колата насред пътя с отворена врата?

Двамата с Макгрегър погледнаха Робърт, после очите и на двамата се отместиха бавно към Джени сякаш за да видят каква ще бъде реакцията й.

— Проверихте ли дали не е при родителите си във Филаделфия? — попита Джени.

— Естествено — каза Липенхолц. — Това беше първото, което направихме. Говорихме и с негови приятели в района. Никой не го е виждал.

Робърт навлажни устните си.

— Каква е водата на това място? Не можах да видя в тъмното. Знам, че има скали…

— Близо до брега има скали. Не са много — каза Макгрегър. — Веднага след скалите става доста дълбоко. Около три метра.

— А ако човек падне; те… скалите… няма ли да го задържат? — попита Робърт.

— Ще го задържат. Ако преди това не се удари в тях — каза Липенхолц. — Ако се удари, може да си остане да лежи върху тях, да се удави и течението да го повлече надолу. — Липенхолц се намръщи. — Какво отговорихте на Уинкуп, когато той ви заплаши, мистър Форестър? Как точно ви заплаши?

— Каза, че ще ми счупи врата или нещо подобно, ако не престана да се виждам с Джени.

— Вие какво му отговорихте?

Робърт сви рамене.

— Казах му: „Добре.“ Нещо такова. Не отвърнах на заплахата му със заплаха, ако това искате да кажете.

— Държахте се хладнокръвно — каза Липенхолц.

— Да, и предполагам, че това го е нервирало.

— Не му казахте, че повече няма да се срещате с мис Тийролф?

— Не.

— Къде се намирахте тогава?

— В паркинга на самолетостроителното предприятие „Лангли“, където работя. Грег ми се обади и каза, че искал да се види с мен. Уговорихме се да се срещнем там.

— Кога беше това? — попита Макгрегър.

— Преди около месец.

— Обаждал ли ви се е оттогава?

— Не. Видях го едва в събота.

— Палтото ви тук ли е? — попита Липенхолц.

Робърт донесе палтото от килера. Липенхолц повдигна десния ръкав и го разгледа, сетне погледна другия ръкав, чиито копчета бяха на мястото си, и кимна.

— Ще продължаваме да наблюдаваме реката — каза Липенхолц мрачно и с въздишка.

Телефонът иззвъня. Джени се извини и отиде в хола. Докато говореше по телефона, двамата полицаи я наблюдаваха през вратата с интерес.

— Да, Мич… Не, не съм, затова ти се обадих. Говори ли с всичките му познати? — Джени видя как двамата полицаи се размърдаха, явно бяха разочаровани. — Ако разбереш нещо, непременно ми се обади… Не знам, Мич… Дочуване.

Джени се върна в кухнята.

— Един приятел на Грег — каза тя. — И той не знае нищо. — Исках да ви кажа — обърна се тя към двамата полицаи, — че от време на време Грег се запива за по няколко дни. Може и сега да се е скрил някъде и да пие.

— Имате ли представа с кого би могъл да бъде? — попита Макгрегър.

— Не, затова се и обадих на Мич, Чарлс Мичъл от Ритърсвил. Знам, че двамата е Грег понякога пият заедно. Не съм чувала за друг. Искам да кажа — Джени приглади косата си назад с неспокоен жест, — не му се случва много често, но може да се е случило сега, след онзи бой.

— Ъхъ — каза Макгрегър. — Трябва да ви задам един въпрос, мистър Форестър, просто такъв е редът. Някога да сте имали някакви неприятности с полицията?

— Не — отговори Робърт.

— Според вас кой от двама ви излезе победител онази вечер?

Робърт сви рамене.

— Никой. Мисля, че Грег пострада по-малко от мен.

— Добре, това е всичко. Благодаря ви, мистър Форестър — каза Липенхолц. — На вас също, госпожице.

Сбогуваха се и двамата полицаи си отидоха.

— Не знаех, че сте се виждали с Грег преди един месец — каза Джени. — Защо не ми каза?

— Не исках да те тревожа.

— И той те заплаши? Затова ли… започнахме да се виждаме по-рядко?

— Не, Джени. Започнахме да се виждаме по-рядко още преди да се срещна с Грег. — Отмести поглед от обиденото й лице. — Може ли малко горещо кафе?

— Той не направи ли опит да се сбиете тогава?

— Пред неколкостотин свидетели? Грег не би го направил. — Включи електрическия котлон под каната с кафе.

— Робърт, нали не вярваш, че Грег е паднал в реката?

— Не. Иначе щях да го кажа. Доколкото можах да видя скалите, там няма бързей. Трябва да залитнеш доста навътре, за да паднеш в дълбокото. Не е достатъчно само да се претърколиш по брега. Най-важното обаче според мен е, че Грег не беше толкова зашеметен.

Но Джени си мислеше, че може и да е бил. Къде можеше да е отишъл, докъде можеше да е стигнал, без да го забележат досега? Представи си как Грег се е изправил малко след като Робърт си е тръгнал и в желанието си да го настигне с направил няколко крачки, без да знае накъде стъпва, и е политнал към реката. Вероятно не е бил на себе си от ярост. Погледна сериозното лице на Робърт, който в този момент внимаваше да не изкипи кафето, и се запита какви ли мисли се въртят в главата му. Каквито и да бяха, Джени беше сигурна, че не са свързани с нея.

— Защо държеше толкова да кажеш на полицията, че не сме сгодени? — попита го тя.

— Защото… не сме и си помислих, че като им кажа, ситуацията няма да изглежда толкова мелодраматична. Може и да не е било необходимо. Но и с нищо не може да навреди.

— Как да навреди?

— Ох, Джени, не знам. Полицията обикновено се интересува и от най-малките подробности, когато се случи нещо такова.

— „Нещо такова“? Какво искаш да кажеш? — не преставаше тя, без да може да си обясни откъде идват въпросите й и защо; знаеше само, че не може да ги премълчи.

Робърт се намръщи; може би беше раздразнен, може би беше озадачен.

— Изчезнал е човек или поне така се предполага. Полицията не ме познава, хората от града не ме познават. Откъде да знаят, че не съм бутнал Грег в реката и не съм го оставил да се удави, за да се отърва от съперника си? — Изключи котлона и напълни чашата на Джени, след това сипа и на себе си. — Предполагам, че Грег ще погуляе и накрая ще се появи, но междувременно не е приятно да те разпитват и може би да те подозират, че лъжеш. — Седна на масата с кафето си.

— Според теб те подозират, че лъжеш, така ли?

— Не, не мисля, че ме подозират. На теб така ли ти се стори?

— Не знам. Трудно е да ги разбереш какво мислят. Но смятам, че не беше нужно да им разказваш всичко с толкова подробности.

— Имаш предвид това, че не сме сгодени ли?

— Да — каза тя решително и беше убедена, че е права. — Това не ги интересува. Интересува ги дали Грег наистина е седял на брега и дали е бил в състояние да стигне до пътя.

— Знам. Опитах се да ти обясня защо споменах, защо им казах, че не сме сгодени, Джени, и мисля, че постъпих разумно. Съжалявам, че и ти не мислиш така.

Каза го с мек тон, сякаш искаше да я успокои, но зад мекотата прозираше неумолимост, която я изненада и я накара да изпита болка. Не бяха сгодени, така беше. И може би никога нямаше да бъдат. Усети празнота, внезапна болка и във въображението си видя как Робърт удря Грег с всичка сила, как го блъска към скалите и отива, за да се увери, че е паднал в дълбокото.

— Какво ти е? — попита Робърт.

— Нищо, защо?

— Гледаше толкова…

— Не мога да те разбера — каза му тя.

Робърт стана.

— Джени, какво ти е тази вечер? Кажи ми. Уморена си, нали така? Тази история те разстройва. — Тръгна към нея и спря, протегнатата му ръка се отпусна. — Кое не можеш да разбереш?

— Теб. Ти си загадка. Странно ми е.

— Джени, недей така! Аз не съм по-загадъчен от… онова стъкло отсреща.

— Аз мога да преценя по-добре! Това е, което чувствувам.

— Какво искаш да кажеш, Джени — че не ми вярваш за онази вечер? Разказал съм ти всичко до най-малките подробности.

Не това я измъчваше. Забеляза, че Робърт започна да става нетърпелив, но вече и беше все едно.

— Какво искаш да кажеш? — повтори той.

— Не знам. Но ще разбера, и то скоро. — Забеляза, че очите на Робърт се поприсвиха, когато я погледна.

След това той запали още една цигара и започна да се разхожда из кухнята. Обиколи масата и каза:

— Тръгвам си, Джени. Ще те оставя да се наспиш.

Неговото отегчение, раздразнение и безразличие я изпълниха с негодувание.

— Добре.

Той я погледна.

Това беше първото им спречкване, почти скарване. Да, бяха се скарали, осъзна тя. Повечето неща останаха неизказани, на повърхността се беше показало само връхчето — онова, което бе изречено. Робърт извади палтото си. Облече го и се приближи към нея.

— Лека нощ, Джени. Извинявай, ако съм бил груб с теб.

В този момент тя се разкая и се засрами от себе си.

— Извинявай, Робърт, не исках да те обиждам. Повярвай ми, не исках.

Той се усмихна, докосна с върха на показалеца все още надутата си устна.

— Да забравим това. Обади ми се утре. Ако научиш нещо. Може и тази вечер. Още е рано — десет и петнадесет.

— Разбира се, че ще ти се обадя.