Патриша Хайсмит
Дълбока вода (9)

9

Ивлин и Фил Кауан канеха на маскен бал. Всеки трябваше да се облече като любимия си герой, без значение истински или измислен. Мелинда доста се измъчи, докато реши на кого да се спре. Нещо не й допадаха нито шотландската кралица Мери, нито Грета Гарбо, нито Ани Оукли, нито Клеопатра, а пък се боеше да не би някоя друга да се появи като Скарлет О’Хара, макар че според Вик такава вероятност нямаше. Представи си всеки костюм до най-малката подробност. Но все й се струваше, че има нещо по-подходящо за нея, само да можеше да се сети.

— Мадам Бовари например — предложи Вик.

Накрая Мелинда се спря на Клеопатра.

Щеше да свири Чарли де Лайл. Мелинда бе уредила въпроса. Наивно тържествуваща, тя съобщи на Вик, че склонила Чарли на петдесет долара вместо стоте, които обикновено искал, и че според Ивлин Кауан това съвсем не било прекалено.

Стана му противно.

— Мислех, че идва като гост.

— Е, да, но иначе нямаше да свири. Той много се гордее с професията си. Казва, че един музикант няма право да разхищава изкуството си. Пред толкова непосветени хора за нищо на света нямало да докосне пианото. Не било професионално. Много добре го разбирам.

Винаги разбираше много добре Чарлс де Лайл.

Напоследък Вик не отваряше дума нито за Де Лайл, нито за отсъствията на Мелинда от къщи. Положението си оставаше все същото, макар че Де Лайл повече не дойде на вечеря и Мелинда не излезе повторно през нощта. Не бяха ходили и на по-големи събирания, на които Мелинда да може да завлече и Чарли, така че никой от приятелите им, освен може би Ивлин Кауан, още нищо не подозираше. А сто на сто след маскения бал всички щяха да разберат — ето кое го плашеше. Така му се искаше да не отива, да се измъкне някак, обаче знаеше, че присъствието му поне малко ще сдържа Мелинда, а оттук логично следваше, че е по-добре да отиде. Колко често логиката не носи никаква утеха.

Ксенофонт беше под печат. Стивън прекарваше по цял ден пред машината и на всеки петнадесет секунди вадеше готова страница. Три-четири пъти дневно Вик го сменяше и той си почиваше, като се залавяше за нещо друго. Жена му Джорджиана на седмия месец от бременността си му бе родила втори син. И тя, и детето бяха добре. Стивън изглеждаше по-щастлив от всякога и през целия август щастието му сякаш изпълваше печатницата. Вик приготви и другата преса, за да може да работи едновременно със Стивън. Можеха да набират само по пет страници, понеже нямаха повече от гръцките букви, но без помощта на Вик само тия двадесет страници биха отнели на Стивън повече от месец. Печатаха сто екземпляра. Вик се оправяше с машината не по-зле от Стивън и му доставяше удоволствие да стои сред тая тишина, нарушавана единствено при съприкосновението на пресата с хартията, под слънчевите лъчи, които струяха през отворените прозорци и падаха върху току-що отпечатаните страници. Август премина в спорен труд. Всяка вечер между шест и половина и седем Вик напускаше тоя мирен свят и се озоваваше сред хаос. Откак се захвана с печатницата, се чувствуваше най-спокоен в нея, но никога не бе я противопоставял до такава степен на останалия свят, че да се усеща разкъсан на две.

Вик не беше мислил как да се маскира и едва в деня преди бала се спря на Тиберий. Костюмът беше прост: тога с цвят на овесено брашно, направена от старите завеси от хола, домашни чехли без ток с кръстосани върху пръстите кожени каишки, два евтини, но класически по форма клипса, които си купи, за да не използува Мелиндините — и толкова. Видя му се по-прилично да облече отдолу тениска и шорти, вместо да бъде само по бельо.

Беше мека съботна вечер, но тъй като в тоя край никога не настъпваха истински жеги, топлото сияние на празничните фенери, поставени край пътеката и около басейна, съвсем не беше неприятно. Вик и Мелинда пристигнаха рано, в девет без четвърт, за да може Мелинда да посрещне Чарли в девет и да го представи на домакините. Само Мелърови ги бяха изпреварили и вече седяха с Ивлин и Фил на терасата, където беше по-осветено, а на ниската маса до тях имаше огромна купа пунш и множество чаши.

— Добре дошли! — посрещна ги Ивлин. — Охо, я погледнете нашата Клеопатра!

— Добър вечер — поздрави Мелинда и кършейки талия, се заизкачва към терасата, като влачеше по стъпалата зелената си рокля и димеше през змиевидно цигаре, което придържаше между пръстите си. Дори беше къносала косата си.

— А това трябва да е Цицерон — обърна се Хорас към Вик.

— Би могло — съгласи се Вик, — само че нямах това предвид.

— Аха, Тиберий.

— Благодаря ти, Хорас.

Беше споменал пред Хорас, че напоследък се интересува от Тиберий и изчита всичко, което успее да намери за него.

— А ти? — Погледна развеселен към корема на Хорас, издут от пъхнатата под ризата възглавница. — Приличаш ми на някой венециански Дядо Коледа!

Хорас се изсмя.

— Нищо подобно! Опитай се да отгатнеш.

Но нямаше за кога да отгатва, защото в този момент Ивлин Кауан му поднесе чаша пунш.

— Има всевъзможни неща за пиене, ако не обичаш пунш, Вик, но тая вечер трябва да пийнеш за слука!

Вик вдигна чашата си към Фил Кауан.

— Наздраве за „Заровените съкровища“! За това да бъдат изровени.

„Заровените съкровища“ беше заглавието на книгата. Фил се поклони и благодари.

Макфърсънови пристигнаха като двойка викинги. Костюмът особено подхождаше на високата, яка фигура на мисис Макфърсън и на широкото й, пълно и румено лице. И двамата бяха към петдесетте, но спортуваха достатъчно, за да могат да си позволят поли до коленете и сандали с ремъци, които се кръстосваха върху пълните прасци на единия и мършавите пищялки на другия. Явно взривът от смях, който предизвикаха при появата си на терасата, им достави изключително удоволствие.

Ивлин пусна грамофона и Фил и Мелинда влязоха в салона да танцуват. Пристигнаха още две коли. Зададоха се две двойки, следвани от Де Лайл по бяло сако. Озърташе се за Мелинда и изостана от групата. Вик се направи, че не го вижда. Но Мелинда, чула врявата, излезе на терасата и като видя Чарли, спусна се към него и го хвана за ръката.

— Да се беше облякъл поне като Шопен!

Тая фраза сигурно отдавна беше подготвена за случая.

— Приятно ми е да ви представя Чарли де Лайл — обяви тя на висок глас. — Това са мистър и мисис Кауан, нашите домакини, мистър и мисис Макфърсън… — Изчакваше Де Лайл да измърмори по едно: „Приятно ми е.“ — Мистър и мисис Мелър, Дон и Джун Уилсън… мисис Поднански, мистър…

— Кени — отзова се младежът, който на Четвърти юли беше един от партньорите по танц на Мелинда.

— Тази вечер мистър Де Лайл ще свири за нас — съобщи накрая Мелинда.

Разнесе се заинтригувано шушукане и слабо ръкопляскане. Чарли изглеждаше смутен и изнервен. Мелинда му подаде чаша пунш и го поведе към салона, за да му покаже пианото, като че ли къщата беше нейна. Дон и Джун Уилсън, застанали край купата с пунша, също имаха малко притеснен вид. По шлифер, здраво стегнат в кръста и с вдигната яка, Дон Уилсън навярно умираше от горещина, а беше сложил и шапка с обърната надолу периферия. Сигурно някой автор на криминални романи, помисли си Вик. Не беше положил много грижи за костюма си и доста смутено държеше лулата си, а намръщената му физиономия вероятно подхождаше на избраната роля. Слабата му жена беше боса, облечена с нещо като къса, тънка бледосиня нощница. Това ще да е или Трилби^[1], или някоя изполичарка, предположи Вик.

Изпитваше неловкост и досада от самото начало и при това беше напълно трезвен след първата чаша пунш, въпреки че по настояване на Мелинда бяха изпили и по чаша уиски преди тръгване. Очертаваше се една от ония вечери, в които, колкото и да пие, изобщо не можеше да се напие, и всеки миг между дванадесет и половина, когато Де Лайл щеше да се върне от Балинджър, и часа, в който Мелинда решеше да си тръгнат, щеше да се точи дълъг и мъчителен заради „блестящото“ свирене на Де Лайл.

Де Лайл вече удряше клавишите, а Мелинда се беше над весила над него като майка, която показва на света своя вундеркинд. Вик ги виждаше от терасата през големите панорамни прозорци. Тръгна към стълбището и мина покрай Дон и Джун Уилсън, които разговаряха с Фил до купата с пунша.

— Как сте? — обърна се той към тях, като с усилие се усмихна. — Радвам се да ви видя.

Двамата кимнаха свенливо. Мина му през ум, че сигурно много си патят от тая свенливост. Във всеки случай бяха несравнимо по-приятна компания от Чарли де Лайл, който, едва сега осъзна Вик, дори не беше го погледнал, докато Мелинда го представяше на терасата, макар че той гледаше към него. Сети се, че му отмъщава, задето не го поздрави, когато бяха с Хорас в „Честърфийлд“. Мелинда го беше смъмрила още на следващия ден:

— Чувам, че си бил в бара на „Честърфийлд“ и дори не си поздравил Чарли!

Вик вдигна глава и пое дълбоко свежия въздух. От орловите нокти, насадени по ниския каменен бордюр на пътеката, се носеше сладък дъх, над който по-нататък надделя ароматът на гардении. Вик се отправи към къщата. Беше само девет и половина. Още цял час, докато си отдъхне за малко от Де Лайл. Изкачи стъпалата на терасата, готов да завари в салона и най-лошото. Но Мелинда танцуваше с мистър Кени.

— Мистър Ван Алън — чу до себе си женски глас. Беше мисис Макфърсън. — Вие имате такива големи познания. Бихте ли ми казали дали се носи нещо под тогата?

— Да — усмихна се той. — Чувал съм, че римляните носели бельо. — Нямаше смисъл да й казва латинското му име — само би излязъл педант в нейните очи. — Четох някъде, че когато ораторите искали да покажат на народа белезите на войнската си чест, не слагали бельо, за да могат, като свалят тогата си, да покажат на хората която част от тялото си желаели.

— О, колко забавно — изкикоти се мисис Макфърсън. Вик си спомни, че е дъщеря на богат чикагски месар.

— Да, наистина. Но едва ли аз ще съм толкова забавен тая вечер. Отдолу съм по шорти и тениска.

— Охо! — изсмя се тя. — Хорас ми каза, че това лято ще издавате някаква направо разкошна книга.

— За Ксенофонт ли става дума?

— Да! Точно това беше.

После, без да разбере как, Вик се озова до нея на дивана, увлечен в разговор за Стивън Хайнс, когото тя бегло познаваше, защото ходеха в една и съща църква, и за покрива на гаража им, който се чудели дали да поправят, или да го съборят и построят наново. Джордж Макфърсън, Мак, бил съвсем непрактичен човек, както беше му казвала и в други подобни разговори. Преди няколко години Вик им беше дал съвет как да разширят избата си. Мак не работеше, живееше с парите на жена си и беше успял така да се подреди вкъщи, че изобщо нищо не вършеше — освен да пие, както се говореше. Вик разнищи въпроса за покрива от край до край, посочи цени и имена на строителни бюра. Това му беше по-интересно от обичайните за такива събирания разговори, пък и убиваше времето. Забеляза, че точно в десет и тридесет и две Мелинда отиде при Чарли, сложи ръка на рамото му и несъмнено му каза, че е време да тръгва. Чарли кимна. Завърши песента, която свиреше, изправи се и под слабите, но възторжени ръкопляскания, избърса лъсналото си плоско чело.

— Чарли ни напуска сега, но в дванадесет и половина ще се върне и тогава ще продължим! — обяви на всички Мелинда и помаха с ръка. После излезе с Чарли на терасата и Вик забеляза, че това направи впечатление на Хорас — той го погледна, кимна му леко и се усмихна, но очите му говореха друго. На Вик му мина през ум, че повечето, ако не и всички жени, благодарение на по-верния си усет за тия неща, трябва вече да са се досетили, че Де Лайл е новото завоевание на Мелинда, и само доброто възпитание ги възпира да го покажат. Е, разбира се, не всички жени имат чак такова възпитание. Кой знае. Осъзна, че се вглежда във всяко лице край себе си. Но полза никаква.

В салона Ивлин подреждаше гостите в кръг, за да започне конкурсът за най-добър костюм за оценка щяха да служат аплодисментите, които участниците предизвикат.

Марта Вашингтон (мисис Питър Джош), като съпруга на президента, пристъпи първа. Носеше неизбежните гофрирани шапка и престилка, държеше бонбониера, а на устните й закачливо играеше цигаре. Реверансите й не бяха съвсем убедителни. После се зададе Лейди Макбет със свещник в ръце, придружена от съпруга си — един Хамлет, който държеше огледало и наистина изглеждаше луд. Вик не поглеждаше към вратата на терасата, примирил се вече с мисълта, че Мелинда е заминала за Балинджър с Де Лайл, но след няколко минути тя се върна и най-невъзмутимо се заприготвя за конкурса, като нагласи цигара в цигарето си.

Ърнест Кей — мършав, стеснителен човек, който най-много веднъж в годината ходеше на гости — се беше пременил като д-р Ливингстън и предизвика най-бурните аплодисменти. Костюмът му се състоеше от брич за езда и оригинални кожени гетри, тропическа каска, смешно дълго, тясно в раменете памучно сако, което стигаше почти до коленете му, и неизвестно защо — монокъл. Вик получи изненадващо много аплодисменти, отвсякъде му подвикваха: „Сваляй тогата!“ Той разкопча единия клипс на рамото си, откри шортите и тениската и като се завъртя и поклони, с елегантен жест като истински римлянин закопча тогата. Мелинда се вживя в ролята си и пренебрежително изтърси пепелта от цигарата си в косата на Фил Кауан. Имаше ръкопляскания и одобрителни викове.

Дребничката Марта Вашингтон получи наградата за женски костюм — малка кутия бонбони, червило и парфюм в целофаново пликче. Тя недоверчиво погледна бонбоните и попита: „Кое качество са?“

Д-р Ливингстън спечели сред мъжете и получи пакет, увит в толкова много хартии, че докато успее да го разопакова, притеснен от множеството погледи, го изпусна и последва нов взрив от смях. Накрая той измъкна бутилка уиски във формата на бедро. „Това ще да е мистър Стенли^[2]“ — измърмори той и всички се разсмяха и заръкопляскаха.

Отново засвири грамофонът, отново заподнасяха напитки, а две прислужници отрупаха дългата маса пред прозореца с печена шунка и какво ли не още. Вик излезе на терасата. Там играеха някаква игра — пълзяха на четири крака с вързани очи и крепяха пластмасови чаши с вода на гърбовете си. Играта се казваше „Лама“. Задачата беше да се стигне до края на терасата, без водата да се разплиска, макар че това постоянно се случваше. Едва ли имаше нещо, което да го привлича по-малко, но все пак дълго остана да гледа и беше още на терасата, когато в дванадесет и половина Де Лайл се завърна.

Мелинда посрещна Де Лайл на вратата, взе ръката му в своята, отри бързо бузата си в синкавата му блуза, а той се усмихна и не изглеждаше притеснен като преди. Дори извърна глава към Вик и леко се подсмихна, сякаш искаше да каже: „Как ли изобщо можеш да ни попречиш?“ Вик настръхна от яд. Съжали за усмивката, с която, преди да се усети, му беше отвърнал. Де Лайл приличаше на престъпник. Беше от оня тип хора, пред които човек не смее да се обърне с гръб, да не би да му откраднат нещо. Вик едва не каза на Ивлин и Фил, че няма да е зле да приберат всички ценни преносими вещи от къщи, понеже са известни немалко случаи наети музиканти да пъхат това-онова по джобовете си, но съобрази, че така ще изложи Мелинда, тъй като тая вечер тя явно бе взела Де Лайл под крилото си. Ръцете му бяха вързани.

— Хайде, Вик! — Ивлин го хвана за ръката. — Ела да играеш!

Вик напъха полите на тогата си в шортите, коленичи и опря ръце в пода. Щеше да се състезава с Хорас (Галилей). Сложиха пластмасовите чаши с вода на гърбовете им и те потеглиха. От салона долетя мелодията на „Тъжното сладурче“ в аранжимент за четири ръце. Подготовката на това изпълнение явно изискваше време — доказателство, че Мелинда и Де Лайл дълго са били заедно.

Хорас събори чашата си и Вик излезе победител. После победи и Ърнест Кей. Оставаше само Хамлет, за да спечели шампионската титла. Хамлет, или Дик Хюлет, беше по-едър от него и се движеше по-бързо, но Вик имаше по-добра координация на движенията. Успяваше да редува лява ръка — дясно коляно с ляво коляно — дясна ръка като пъргаво кученце. Всички се превиваха от смях. Дон Уилсън бе застанал в единия ъгъл на терасата и наблюдаваше едва-едва усмихнат. Сложиха венец върху главата на Вик, някой го посипа с гардения. Прекалено сладникавият дъх, който се разнасяше от главата му, му напомни убийствения дъх от брилянтина на Чарли.

Докато оправяше тогата си, Вик забеляза през навалицата, че Ивлин посочи с глава пияното и пошепна нещо на мъжа си, а той е наведе към нея. Ивлин вдигна вежди някак тъжно-примирително, а Фил сложи ръка на рамото й и леко го стисна. Пряко волята си тръгна към тях. Пианото замлъкна.

Мелинда и Де Лайл седяха на столчето пред пианото и си приказваха. Но на лицето й грееше същото онова оживено изражение, което толкова отдавна не бе му отправяла.

— Вик! — повика го Фил. — Ела да хапнеш нещо.

Отново домакинът, който го подканя да яде, защото е изоставен и презрян от жена си. Отново познатото: „Вземи си още едно парче кейк, Вик.“

— Благодаря — отвърна бодро и сложи в чинията си резен шунка, малко картофена салата и стрък керевиз, макар че изобщо не му се ядеше.

— Взехте ли си банските костюми? — попита Фил.

— Да. Оставихме ги в стаята с връхните дрехи.

Вик погледна към пианото, но Мелинда и Де Лайл не бяха вече там. Фил продължаваше да говори и той се опитваше да поддържа разговора, да бъде приятен и забавен, но усещаше, че и Фил като него мисли само за изчезването на Мелинда и Де Лайл.

Чу се гласът на Ивлин от терасата:

— Има ли желаещи за плуване?

И само миг по-късно друг женски глас, който Вик не, можа да познае, извика от дъното на салона:

— Я гледай, вратата заключена!

Преди да иде да види какво става, Фил се обърна към Вик.

— Има още много време. Няма защо да бързаме.

— О, да — съгласи се той и почеса горната си устна. — Бих пийнал още нещо.

Но не му се пиеше нищо и като се обърна да вземе чинията си, която бе оставил на края на шведската маса, видя до нея недопитата си чаша.

— Извини ме, Вик — рече през рамо Фил Кауан и изчезна към терасата.

Дали не отиваше да се посъветва с жена си какво да прави със заключената стая? Вик усети, че страх — а може би отвращение или пък паника, кой знае — запъпля по голите му под тогата нозе. После чу приятен, но толкова безизразен женски глас, че не можа да разбере дали е отправен към Мелинда, който казваше: „О, Мелинда!“, и като при сигнал за отстъпление излезе на терасата и се отправи към най-тъмния й ъгъл. Дон Уилсън беше все още там и разговаряше с някаква жена. — Джени Макфърсън. Вик се загледа към плувния басейн. Някои от фенерите бяха угаснали, но два-три още осветяваха ленивите му очертания на разтворено „Г“ със заоблени ъгли. Нямаше луна. Двама души едновременно скочиха в басейна и заплуваха по отсечките на „Г“-то. По-скоро прилича на бумеранг, помисли си Вик.

— Какво си се уединил така?

До него внезапно се бе озовала Ивлин Кауан, наметната с хавлиена кърпа. Черният й бански костюм беше с поличка на волани като на балерина.

— О, не се безпокой за мен — отвърна Вик.

— Няма ли да се изкъпеш?

— Чакам Мелинда.

В този момент от басейна някой повика Ивлин и тя хукна по стълбите, като поръча на Вик да побърза.

Мелинда и Де Лайл излязоха на терасата с още няколко души, всички по бански костюми. Сред тях беше и Хорас, който, щом видя Вик, се отдели от останалите и отиде при него.

— Нима Тиберий вече се е оттеглил в покоите си? — запита той.

Без да може дума да промълви. Вик гледаше Мелинда, която вървеше в зеления си бански костюм през ливадата към колите и махаше за довиждане на отиващите си гости.

— Няма ли да се топнеш? — запита го Хорас.

— Нещо не ми се иска — отвърна Вик. — Но ще сляза до басейна — додаде, без да знае защо, понеже и това не му се искаше.

Слязоха по стълбите, без да разговарят. Накрая Хорас рече:

— Като че ли гостите понамаляха.

Вик се дръпна от светлината на фенерите. Де Лайл беше седнал на ръба на басейна с две бутилки бира в ръце и наблюдаваше Мелинда, която плуваше бързо бътерфлай към него. После отиде да я пресрещне. Още не е влизал, заключи Вик по сухите му плувки. Тялото му беше мършаво и бледо, снопчета черни косми стърчаха по хлътналите му гърди и даже отзад по лявата плешка. Наведе се и щом Мелинда се показа от водата, й подаде едната бутилка.

— Адски ме боли главата — каза тя с ясния си висок глас. — Това или ще ме спаси, или ще ме довърши.

В този миг съзря Вик.

Той се извърна и се запъти към гарденията уж да разгледа белите й цветчета, макар че в тая тъмница те едва се виждаха.

— Ей, ти! — разнесе се след него гласът на Мелинда. Тя му метна свитите на топка плувки и той ги улови. — Няма ли да влизаш?

Де Лайл се хилеше от басейна. На светлината на фенерите лицето му изглеждаше мъртвешко.

Мелинда пльосна по корем във водата, но това ни най-малко не я стресна и след няколко загребвания с лекота заплува по гръб.

— О, божествено е!

Вик очакваше да чуе това, тъй като не се съмняваше, че Мелинда е пила толкова много, че вече нито знае, нито я е грижа какво говори. Съвсем спокойно можеше да изтърси: „Чарли, обожавам те!“, както една вечер по времето на Джо-Джо беше казала: „Джо-Джо, обожавам те!“, и приятелите им, които бяха с тях (Ивлин и Фил, спомни си той), от деликатност се направиха, че не са чули.

Някъде далеч на пътя се затръшна врата на кола.

Де Лайл боязливо се заспуска по желязната стълба в единия край на басейна. Вик се отправи към най-отдалечената гардения да обуе плувките си, тъй като в басейна го очакваха, но го обзе отвращение да влиза, докато Мелинда и Де Лайл са там, да приближи дори водата, в която е бил Де Лайл. Храстът беше на тридесетина метра от басейна, в най-тъмния ъгъл на ливадата. Така внимателно се прикри зад него, като че бе слънчев ден. Свали тогата, шортите, бельото и тениската и се показа бос по кафяви плувки.

Хорас го нямаше, явно се бе прибрал в къщата. Когато приближи, Мелинда се изкачваше по стълбата.

— Студено ли ти стана? — попита я той.

— Не. Боли ме главата.

Тя свали бялата си гумена шапка и разтърси влажната си коса.

Де Лайл се беше хванал за тръбата на басейна и не представляваше твърде внушителна гледка.

— Доста е студено за мен — рече той.

— Да ти се намира аспирин, Ивлин? — попита Мелинда.

— О, разбира се! — Ивлин стоеше наблизо на тревата. — Но май нямам тук подръка. Сигурно има в спалнята. Ще дойдеш с мен, нали? Само ще се отбия да видя какво става с кафето.

— Още оттук ми ухае на кафе — обади се Фил, като се надигна от края на басейна. — Някой иска ли кафе?

— Не още, благодаря. — Вик единствен отговори. Изведнъж осъзна, че е останал сам с Де Лайл.

— Няма ли да влизаш? — запита го Чарли, като се оттласна от стената на басейна и заплува в някакъв неопределен стил към по-плитката му част.

Водата му се виждаше черна и неприветлива. Не студена, а именно неприветлива. Искаше да си тръгне, да остави Де Лайл сам, но разбираше, че това би изглеждало като своего рода отстъпление, като глупава приумица, след като вече си е направил труда да си обуе плувките.

— О, идвам — отвърна той и веднага се плъзна по ръба на басейна в дълбоката вода. Беше отличен плувец, но не му беше до плуване сега и внезапната мокра студенина, която разбърка косата му, го преряза като с нож и задействува някакво скрито в него моторче на гняв.

— Хубаво басейнче — рече Де Лайл.

— Да. — Отговори така хладно, както снобът отговаря на нечленуващите в неговия клуб. Като цепеше с ръце водата, погледна към терасата, където още горяха два фенера. Нямаше никой.

Де Лайл лежеше по гръб на водата. Едната му ръка се вдигна и загреба несръчно и боязливо, макар че, където беше, дълбочината едва ли надвишаваше ръста му. Вик усети желание да го стисне за раменете и да го тикне под водата. Дори заплува към него. Де Лайл се мъчеше да се добере до края на басейна, когато го настигна. Хвана го за гърлото и го дръпна назад. Не се появи и мехурче, когато главата на Де Лайл изчезна под водата. Вик притискаше рамото и брадичката му и несъзнателно го тласкаше към по-дълбоката част на басейна, където водата надвишаваше неговия ръст, макар че и тук не се затрудняваше да държи главата си на повърхността, понеже Де Лайл риташе и се гърчеше в усилието си да се освободи. Вик се извърна и захвана краката му като в клещи между прасците си. От това леко се наклони и главата му се потопи, но ръцете му продължаваха да стискат здраво. Скоро изплува. Де Лайл още беше под водата.

Та това е само шега, каза си Вик. Ако сега го пуснеше, нямаше да бъде нищо друго освен шега, макар и груба, но в този момент Де Лайл засили съпротивата си и той трябваше да се напрегне. Едната му ръка притисна под водата тила на Де Лайл, а другата се стегна около китката му, така че със свободната си ръка Де Лайл да не може да му попречи да притиска тила му. Единият му крак се показа на повърхността и после изчезна.

Внезапно Вик осъзна колко спокойна е водата наоколо, как е притихнало всичко. Сякаш беше оглушал. Поотпусна хватката си, макар че продължаваше да държи Де Лайл под водата. Огледа ливадата, къщата, терасата. Не видя никого, но изведнъж — хладнокръвно, без следа от паника — съобрази, че преди да натисне Де Лайл под водата, не беше огледал достатъчно добре дали няма някой на терасата или на ливадата. Продължаваше да държи едва поклащащите се рамене, все още не можеше да повярва, че Де Лайл или е мъртъв, или е в безсъзнание.

Та това е само шега, отново си каза Вик. Но беше твърде късно, за да е шега, и когато този факт най-сетне проникна в съзнанието му, той съобрази какво ще трябва да поддържа — как, докато се е обличал на поляната, Де Лайл вероятно е получил мускулен спазъм, защото нито е чул, нито е видял нещо. Внимателно отдръпна ръцете си. Темето изплува, но лицето остана под водата.

Вик излезе от басейна. Запъти се право към гарденията и започна да се преоблича. Откъм кухнята долитаха гласове и смях. Навлече бързо тогата, като я омота около тялото си с усвоеното вкъщи движение, и тръгна през ливадата към задната врата на кухнята.

Там бяха всички — Мелинда, Ивлин, Фил, Хорас, Мери, — но само Ивлин му обърна внимание.

— Искаш ли сандвич и кафе, Вик?

— Кафе може — отвърна той.

Фил наливаше кафето, а до него Мелинда уморено си правеше сандвич с шунка и се оплакваше, че още я боли главата. Надвесен над мивката, Вик почувствува потискащата прилика в завършека на всички подобни празненства — домакините и шепата застояли се гости, блажено отпуснати, защото се познават отлично, изпаднали в сладостна нега поради късния час и изпития алкохол. Същевременно беше уверен, че няма да има дума или жест от тая вечер, по които по-късно дълго да не се разисква и спори: Ивлин се опитва да продължи разказа си, който явно е започнала, преди той да влезе — как срещнала свой стар приятел, чието момченце претърпяло някаква особена сърдечна операция; Хорас се напряга да слуша; Фил му подава кафе: „Заповядай, Вик. Искаш ли захар?“; Ивлин пита: „А за мене няма ли?“ — и подава чашата си; Мелинда казва през налегналия я вече сутринен махмурлук: „Боже мой, кажи ми какво сторих, та така ми кънти главата?“, без да се обръща специално към някого, но с толкова кънтящ глас, че Ивлин става и отива при нея: „Нима продължава, мила? Защо не вземеш още едно от тия чудесни жълти хапчета? Ще ти помогне, убедена съм.“

Мелинда последва Ивлин до средата на кухнята и Вик помисли, че отива с нея за жълтите хапчета, но тя се извърна и попита:

— А къде е Чарли?

— Плува още — отвърна Вик.

— Плува ли? — недоверчиво попита тя.

— Е, поне докато бях там, плуваше.

Мелинда тръгна да излиза, но се спря на вратата и като се държеше за рамката, наведе се навън и извика:

— Чарли! Хайде идвай!

Прибра се, без да дочака отговор.

Ивлин се върна много бързо. Мелинда глътна хапчето и веднага тръгна да прибира Чарли, като отново го повика от вратата.

Вик забеляза как се спогледаха и подсмихнаха Фил и Ивлин, задето тая вечер Мелинда е толкова загрижена за Чарли. Фил взе един сандвич и отхапа.

После се разнесе писък.

— Вик! — крещеше Мелинда. — Фил!

Изтичаха навън — Фил начело, след него Вик и Хорас. Мелинда стоеше безпомощно край басейна.

— Той е мъртъв!

Фил свали сакото си и скочи в басейна. Докато теглеше Чарли към тях, Вик зърна сгърченото му бледо лице. Той пое едната ръка, Хорас — другата, и извлякоха тялото навън.

— Да знаете… — започна Фил, като се задъхваше — как се прави изкуствено дишане?

— Ами… да — отвърна Вик, обърна лицето на Чарли и пъхна дясната му ръка под бузата, а лявата вдигна нагоре. До него Мелинда като обезумяла търсеше да напипа пулса в китката.

— Не усещам пулса му! — кресна тя истерично. — Извикайте доктор Франклин!

— Аз ще му се обадя! — Ивлин затича към къщата.

— Това може и нищо да не означава — бързо рече Фил. — Продължавай! — Той опипваше лявата китка на Чарли.

Вик беше коленичил и повдигаше и отпускаше крехкия кокалест гръден кош на Чарли, като го придържаше под мишниците.

— Така ли се правеше, Хорас?

— Струва ми се, да — напрегнато отвърна Хорас, коленичи до Вик и загледа лицето на Чарли. — Устата трябва да се отвори — добави той и също като лекар, без да се колебае, пресегна към устата на Чарли и издърпа езика му навън.

— Какво ще кажеш да го обърнем надолу с главата, за да излезе водата? — попита Вик.

— Не се прави така — отвърна Хорас. — Само се губи време.

Вик повдигна гръдния кош по-нависоко. Никога не беше опитвал изкуствено дишане, но беше чел в енциклопедията как се прави — и то една вечер, когато Чарли беше у тях, както случайно си спомняше. Но си спомняше също, че препоръчваха изкуствено дишане, ако дишането е спряло, но сърцето бие, а сърцето на Чарли не биеше.

— Дали да не го обърнем и да масажираме сърцето? — попита той, като извършваше ритмичните движения, и макар да мислеше, че е спокоен, усети, че въпросът му издава възбуда и е точно от ония глупави въпроси, които може би очакват от него.

— Няма смисъл — отвърна Хорас.

— Не го правиш както трябва! — изкрещя Мелинда, коленичила край Чарли.

— Защо? Какво не е наред? — попита Фил.

— Дали да не донеса едно одеяло? — обади се с тънкия си глас Мери.

— Не го правиш както трябва! — В пиянската си истерия Мелинда започна да плаче и стене.

— Ще те отменя, щом се умориш, Вик — предложи Фил. Той продължаваше да държи китката на Чарли, но по уплашеното му изражение Вик разбра, че не напипва пулс.

Ивлин се върна тичешком.

— Доктор Франклин пристига веднага. Ще се обади в болницата, за да пратят линейка.

— Дали да не донеса едно одеяло? — отново запита Мери.

— Ей сега ще донеса — рече Ивлин и отново влезе в къщата.

— Мислите ли, че е получил удар? — попита Фил.

Никой не отговори.

— Дали пък не си е ударил главата? Видя ли го да се гмурка, Вик? — отново попита Фил.

— Не. Цамбуркаше на плиткото. — Вик отпусна сковалия се гръден кош.

— Добре ли изглеждаше? — обади се Мери.

— Да.

Фил побутна Вик.

— Дай да те сменя.

Разнесе се провлечен, траурен вой на сирена, който бавно приближаваше и заглъхваше, докато накрая секна. Фил продължаваше с изкуственото дишане. Двама лекари в бели престилки изтичаха по ливадата, като крепяха кислороден апарат.

Всичко бе потънало в призрачната, мрачно-бледа светлина на зората. На такава светлина никой не може да се върне към живота, помисли си Вик. На такава светлина се умира. Докато наблюдаваше лекарите, които се суетяха наоколо, разпитваха и накрая се заловиха с изкуственото дишане. Вик осъзна колко е изтощен. Сякаш излизаше от някакъв транс. Едва сега осъзна, че ако Де Лайл се съвземе, той е обречен. Не бе и помислил за това, докато правеше изкуственото дишане. Просто бе направил най-доброто, което бе по силите му, същото, което би направил, ако се отнасяше примерно за Хорас. Направил беше всичко необходимо, но без да желае съживяването на Де Лайл. За момент му се видя невъзможно да е удавил Де Лайл, сякаш беше си въобразил, а не беше го сторил. Започна да се взира в лицето му като всички останали — с изключение на Мелинда, която все така ридаеше и подсмърчаше, загледана в празното пространство пред себе си като обезумяла.

Единият лекар обезсърчено поклати глава.

Затръшна се врата на кола. После доктор Франклин, пъргавият дребен човек със сериозно лице и посивяла коса, в чиито ръце се бе родила Трикси, който бе намествал счупени ръце и лекувал стомашни разстройства, бе разрязвал циреи и предписвал диети, бе мерил кръвното налягане на всеки от тях, забърза по ливадата с малката си черна чанта в ръка.

— Продължихте ли с изкуственото дишане, след като ми се обадихте? — попита той, като опипа китката на Де Лайл и повдигна единия му клепач.

— Да, допреди няколко минути — отвърна Ивлин.

Доктор Франклин недоволно поклати глава.

— Няма ли никаква надежда? — попита Ивлин.

Мелинда силно изхлипа.

— Така изглежда — отвърна доктор Франклин унило и се зае със спринцовката.

— Ааа… — застена Мелинда и покри с ръце лицето си.

Явно навикнал да заварва какво ли не при спешните нощни повиквания, доктор Франклин не й обърна внимание, но Вик си даваше сметка, че ако удавникът беше той, би намерил време за някоя успокоителна дума към съпругата. Иглата потъна в ръката на Де Лайл.

— Ще разберем след няколко минути — рече докторът. — Иначе… — Той хвана лявата китка на Де Лайл.

Фил се изправи и мина няколко крачки встрани. Ивлин, Хорас и Мери го последваха, сякаш напрежението можеше да намалее, като се отдалечат от мъртвеца. Вик се наведе и нежно прихвана Мелинда за ръката, но тя го отблъсна. Присъедини се към останалите.

Фил беше така пребледнял, че всеки миг можеше да припадне.

— Май по едно кафе ще ни дойде добре — рече той, но никои не помръдна. Всички гледаха към групата лекари и наполовина покритото с одеялото тяло.

— Боя се, че нищо не може да се направи — изправи се доктор Франклин. — Ще го откараме в болницата.

— Мъртъв! Той е мъртъв! — изкрещя Мелинда и някак странно успокоена се отпусна върху тревата.

Когато след малко сложиха Де Лайл на носилката, тя скочи на крака. Искаше да иде в болницата. Сборичка се с Вик и Фил, които я задържаха. Един от юмруците й попадна върху ухото на Вик. Роклята й се разцепи и Вик видя голата й гърда, която потръпваше като у побесняла менада. Успя да я хване за лактите и да ги притисне на гърба й. Но после, внезапно засрамен, я пусна и тя се втурна напред, сборичка се с Фил, извика от болка и се хвана за носа. Въведоха я в къщата.

В кухнята Ивлин вече беше приготвила чаша кафе.

— Пуснах вътре два луминала — пошепна тя на Вик.

С някакво безумно настървение Мелинда изгълта димящото кафе. Носът й кървеше, гърдата й бе все още оголена. Вик сне тогата си и я загърна, но когато посегна да обърше носа й, тя замахна необуздано към него, при което събори няколко чаши от сушилнята. После се отпусна в несвяст на един стол, като повлече със себе си и Вик, който се бе опитал да я прихване. Коляното му попадна върху парче стъкло. Внезапно притихнала, Мелинда лежеше с отметната назад глава и втренчен в тавана поглед. Кръвта се стичаше по горната й устна и Вик я попиваше с тогата, докато Ивлин донесе книжни салфетки и буца лед, която сложиха под тила й. Мелинда с нищо не показа, че е усетила леда върху горещата си кожа.

Вик се извърна. Хорас и Мери стояха край печката, а Фил, озадачен и изплашен, бе застанал насред кухнята и на Вик му мина през ум, че подозрението най-напред би паднало върху него, има ли съмнение, че Де Лайл е убит и убиецът е един от тях.

— Едва ли е искал да се самоубива, а? — обади се Фил.

Мелинда надигна глава.

— Разбира се, че не! Защо ще иска да се самоубива, след като целият свят беше в краката му, след като притежаваше до една всички дарби, за които човек може да мечтае!

— Какво правеше Де Лайл, когато ти излезе от басейна? — обърна се Фил към Вик.

— Плуваше. По гръб, ако не се лъжа.

— Да ти е казал, че водата е студена? — запита Ивлин.

— Не. Преди това, струва ми се, каза, че е доста хладна, но…

— Ти си го убил — отсече Мелинда и впи поглед във Вик. — Халосал си го по главата и си го държал под водата.

— О, Мелинда! — възкликна Ивлин и отиде при нея. — Толкова си разстроена!

— Халосал си го по главата и си го удавил! — повтори по-високо Мелинда и се отскубна от ръцете на Ивлин. — Ще се обадя в болницата!

Фил я улови за ръката, но тя така рязко бе скочила, че се удари в хладилника.

— Мелинда, недей! Не сега!

— Вик го е убил, знам, че го е убил! — Мелинда изкрещя толкова силно, че всички съседи биха я чули, ако най-близките къщи не бяха на половин километър. — Той го е убил, пуснете ме! — Тя ожесточено се нахвърли върху Вик, който бе приближил. Хорас се опита да улови замахващата й ръка. — Ще им кажа да прегледат главата! — После внезапно притихна в ръцете на Фил и Хорас, надигнала разрошената си, къносана глава, затворила мокрите си очи.

— По-добре да я оставим да поспи тук, Вик — рече Ивлин. — Само за Трикси се безпокоя. Ще се оправите ли?

— Тя е у Питърсънови. Ще се оправим някак — отвърна Вик.

Хорас бе пуснал ръката на Мелинда и се отправи към Ивлин с уморена усмивка.

— Ще тръгваме, Ивлин, освен ако няма с какво още да ви помогнем.

— Като че ли няма, Хорас. Още две хапчета ще й дойдат добре, нали? — запита го тя тихо, готова да пусне два луминала в току-що приготвеното кафе. — Четвъртинки са.

— Разбира се — отвърна Хорас и се обърна към Вик. — Лека нощ, Вик. Ще ни се обадиш, нали? И — горе главата! — Той потупа Вик по рамото.

Въпреки че говореше съвсем тихо, Мелинда го чу и излязла от унеса си, кресна на Хорас:

— Горе главата ли? Горе главата? Неговата глава трябваше да е под водата, на дъното на тоя басейн!

— Мелинда!

— Мелинда, престани! — намеси се Фил. — Хайде, изпий това!

Мелинда не крещя повече, но измина цял час, докато успеят да я сложат да легне в стаята за гости на горния етаж.

Фил се обади в болницата „Сейнт Джоузеф“ в Уесли веднага щом Мелинда се успокои. Съобщиха му, че Чарлс де Лайл е мъртъв.