Патриша Хайсмит
Дълбока вода (8)

8

Вик добре разбираше какво става и се опита да въздействува на Мелинда да се откаже, преди целият град да се е разприказвал. Спомена й само, при това съвсем спокойно, че според него твърде често се вижда с Чарли де Лайл.

— Въобразяваш си какво ли не — отвърна тя. — След толкова седмици най-сетне се появява човек, с когото мога да си говоря, без да ме гледа отвисоко, и ти си недоволен. Бял ден не искаш да видя в тоя живот, това е то!

Умееше да му казва подобни неща, като че ли наистина ги мисли. Умееше така да спори с него, че го караше да се чуди дали наистина не си вярва. В желанието си да бъде справедлив към нея той полагаше усилия да възприеме нещата както тя му ги представя, да си внуши, че не е възможно Мелинда да се увлече по някакъв си мазен, болнав на вид кабаретен музикант. Но не му се удаваше. По същия начин преди време бе отричала връзката си с Джо-Джо, при това Джо-Джо беше не по-малко противен, и все пак бяха стигнали до края. Толкова бил забавен Джо-Джо с тая негова неугасваща усмивка. Толкова мило се държал с Трикси. Сега пък Чарлс де Лайл бил такъв чудесен музикант. Учел я да свири по-добре.

Чарли идваше у тях два пъти седмично, когато Вик вече бе излязъл, и даваше уроци на Мелинда от три до пет следобед. После отиваше да свири в бара. Обикновено следобед Трикси си беше вкъщи, така че какво лошо можеше да има в посещенията му? Само че понякога Мелинда не се прибираше за обяд, а друг път пепелникът, непобутнат цял следобед от клавиатурата на пианото, издаваше, че изобщо не са свирили. Случваше се да отидат и в дома на Чарли, където нямаше пиано.

— Това как да го разбирам?

— Какво има тук за разбиране? Един господ знае какво ти се върти в главата!

Безсмислено беше да й изтъква, че от две седмици се вижда само с Чарли де Лайл и само за него приказва. Безсмислено и неудобно бе да й обръща внимание, че дори Трикси е разбрала и вече е приела нещата. Една вечер съвсем неотдавна, когато се прибра преди Мелинда, Трикси с пълно безразличие му каза:

— Сигурно е при Чарли. Нямаше я вкъщи, когато си дойдох.

Заболя го — дори повече, отколкото от погледа, с който Трикси изучаваше Чарли оная вечер. Спомни си как влезе в хола с двете чаши уиски и я видя, седнала върху страничната облегалка на фотьойла, да гледа Чарли с широко отворени очи, пълни с любопитство, разбиране и все пак с отчайваща безпомощност, сякаш чувствуваше, че това е мъжът, който ще заеме мястото на Ралф, че отсега нататък ще го вижда много често независимо дали й харесва, или не, независимо дали се отнася към нея добре, или не. Този спомен го преследваше. Даваше си сметка, че точно тогава подозрението му беше прераснало в абсолютна увереност. В своята невинност Трикси интуитивно бе проумяла онова, което той само подозираше.

Шеговито подхвърли:

— Колко жалко, че съм женен за тебе, нали? Ако никога не се бяхме виждали и изневиделица те срещнех, сигурно щеше да ми се усмихне щастието. Пари имам, не изглеждам особено зле, мога да говоря за куп интересни неща…

— За охлюви и дървеници например.

Мелинда се приготвяше за следобедната си среща с Чарли: стегна талията си с колана, който Вик й беше подарил, а на врата си върза шалчето, което толкова внимателно беше избрал.

— И охлювите, и много други неща ти бяха интересни, преди съвсем да затъпееш.

— Благодаря. Аз съм си много добре, ами гледай ти да не затъпееш.

Беше събота. Искаше му се да отидат тримата до Евър Лейк и да се поразходят по езерото — той и Мелинда с лодка, Трикси — с кануто си. Само в събота и недели можеха да заведат Трикси на езерото, а на нея толкова й харесваше. И на Мелинда й беше приятно — допреди две-три седмици. Тая събота обаче тя излизаше с Чарли. Просто щели да направяте една обиколка из околността. Но нямаше да вземат Трикси.

— Може да не съм си вкъщи, като се върнеш — рече Вик.

— Нима? Къде ще ходиш?

— Може да отидем с Трикси при Блеър Пибоди.

— Аха. — Изглежда, изобщо не го беше чула. — Е, довиждане, Вик — рече му на излизане. — Приятно прекарване с Блеър.

Остана в хола, заслушан в заглъхващото боботене на колата й. Не трябваше да казва това за затъпяването. Каква полза да я обижда. Съжаляваше. По-добре да беше приел всичко отгоре-отгоре, сякаш нямаше какво да го възмущава, сякаш изобщо нямаше място за възмущение, и навярно след една-две седмици Чарли щеше да й втръсне. Ако се издаде, че Чарли му е противен, тя със сигурност ще хукне подир него само и само да го ядосва. Налагаше се изцяло да промени тактиката си, да се държи отново като симпатяга. Невъзможно беше Мелинда да не вижда, че Де Лайл не е нито хубав, нито забавен, освен когато е пред пианото. Но трябваше да признае, че поведението на симпатяга спрямо Джо-Джо и Ралф Гоздън не беше го довело доникъде. Представи си как Мелинда ще помъкне Чарли на гости у приятелите им положително и това щеше да стане и срамът да се покаже пред хората с нищожество като Чарли му се виждаше пряко сили. Пък и всеки би разбрал, че Мелинда се е хванала с първия попаднал й подръка мъж, след като случаят с Макрей се изясни. Всеки би разбрал, колкото и да се преструва на безразличен, че той е отвратен и безпомощен да се бори, щом като е измислил историята за Макрей, за да се справи с любовниците на жена си.

Направи усилие да се опомни. Какво му оставаше, ако не бъде внимателен и любезен с Де Лайл? Унижението, че Де Лайл заслужава гнева му. Унижението, че прекратяването на тая връзка би го удовлетворило. Не, това не беше в стила му. Най-добре е да се държи приветливо и учтиво, независимо от хода на събитията. Имаше вероятност да загуби, да му се подиграват и присмиват, но в противен случай сто на сто щеше да загуби, да загуби уважението на Мелинда и себеуважението си, прекратил или не връзката й.

Не отидоха у Блеър Пибоди. Джени Питърсън се обади да пита Трикси удобно ли е да й дойде на гости и понеже видя, че Трикси ще е не по-малко доволна да поиграе с нея край къщата, Вик реши да си останат у дома и да прекара следобеда, като почете за Тиберий.

Питърсън докара дъщеря си и Вик поприказва с него десетина минути пред къщата. Той беше русокос здравеняк, който правеше приятно впечатление с откритото си и скромно държане. Беше донесъл цяла кошница пресни домашни понички. Трикси и Джени грабнаха по една във всяка ръка и рукнаха нанякъде, а Вик и Питърсън заговориха, дъвчейки, за хортензиите пред къщата, които бяха потънали в цвят. Питърсън посадил хортензии неотдавна и явно нямало да цъфнат тая година, след като досега не били цъфнали.

— Вземете две от нашите — предложи Вик. — И без това имаме много.

Въпреки възраженията на Питърсън той донесе от гаража лопата и две платнени чувалчета и изкопа два корена. Четири хортензии стърчаха насред поляната, пък и Вик нещо беше ги намразил. Поне тоя следобед ги мразеше. Едрите им пастелни цветни топки му изглеждаха натруфени и безвкусни. Подаде на Питърсън двете хортензии, чиито корени беше овързал в чувалчетата, и прати поздрави на мисис Питърсън.

— Страхотно ще им се зарадва — рече Питърсън. — Ще стоят чудесно пред къщата. И вие поздравете жена си. Тя тук ли е?

— Не. Отиде у един приятел.

Питърсън кимна. Вик не беше съвсем сигурен, но му се стори, че Питърсън го попита за Мелинда с известно неудобство. Помаха след колата и после тръгна към къщи. Поляната изглеждаше като изровена от бомби. Остави всичко както си беше.

Мелинда се върна в седем без четвърт. Малко след като чу колата й, Вик излезе от стаята си и отиде в хола, уж да погледне нещо в „Таймс“. Беше почти сигурен, че ще завари Де Лайл, по Мелинда се оказа сама.

— Не се и съмнявам, че според теб ида от бездните на порока — рече тя, — но за твое сведение отидохме на конните надбягвания. Спечелих осем долара. Как ти се струва?

— Не съм и помислил подобно нещо — усмихна се Вик и включи радиото. Искаше да чуе коментара на новините в седем часа. Джени Питърсън остана да вечеря и после Вик я закара у тях. Знаеше си, че докато го няма, Мелинда ще се обади на Чарли. Бяха му поставили телефон почти веднага, тъй като Мелинда използува цялото си влияние (или по-скоро влиянието на името Ван Алън), за да не чака две-три седмици като всички новодомци. Вик би предпочел да не беше казвала това за „бездните на порока“. Преди не беше толкова груба. Всичко идеше от приятелите й, разбира се. Защо й беше да казва каквото и да било, ако между нея и Де Лайл няма или няма да има нищо? Когато хубава жена като Мелинда сама се предлага, защо мъж като Де Лайл да се въздържа? Въздържаността беше рядкост сега. Тя беше за хора като Анри III^[1]. След смъртта на съпругата си, принцеса Дьо Конде, той й останал верен и прекарал остатъка от живота си затворен в своята библиотека със спомените за принцесата, рисувал черепи и кръстосани кости, които после поръчвал да поставят върху корици на книги и заглавни страници. Днешните психиатри биха обявили Анри за психопат.

Следващата седмица Чарли де Лайл идва два пъти на вечеря и веднъж тримата ходиха заедно на концерт на открито, но Чарли трябваше да си тръгне по-рано, за да бъде в единадесет в хотел „Линкълн“. Първия път дойде у тях в понеделник (а в понеделник той не работеше и можеше да остане и след единадесет) и щом стана десет, Вик любезно пожела „лека нощ“, оттегли се в стаята си и повече не се върна. Остави Чарли и Мелинда пред пианото, но пианото замлъкна веднага след излизането му. Легна си и заспа. Събуди го колата на Чарли. Погледна часовника си — беше четири без петнадесет.

На следващата сутрин в девет почука на вратата на Мелинда, за да й поднесе кафето. Стивън му се беше обадил току-що, за да му каже, че жена му не се чувствува добре и не би желал да я оставя сама. Дали Мелинда не би могла да го смени, тъй като другите две жени, на които можел да се обади, били извън града на почивка със съпрузите си? Мелинда не се обади на почукването и Вик внимателно отвори вратата. Нямаше никой. За разлика от друг път по бежовата покривка на леглото нямаше и една гънка. Отнесе кафето в кухнята и го изля в мивката.

После отиде в печатницата. Обади се на Стивън и му каза, че Мелинда е излязла рано сутринта, за да пазарува в Уесли с една приятелка, но по всяка вероятност ще се върне по обяд и веднага ще му позвънят. Звъня вкъщи веднъж в единадесет и после в дванадесет. Втория път Мелинда се обади и той я попита с най-обичайния си тон как е и дали ще може да отиде при Джорджиана. Джорджиана беше шести или седми месец бременна. Лекарят, когото извикали, казал, че нямало опасност да пометне, но са необходими грижи.

— Разбира се, с удоволствие ще отида — отвърна Мелинда. — Кажи на Стивън, че ще бъда при нея след около половин час.

Съгласи се с голяма готовност, навярно за да изкупи снощните си грехове, пък и защото наистина обичаше да услужва на хората, да бъде благодетелка. Една от добрите, може би малко странни черти от характера на Мелинда беше готовността й да се грижи за болни, близки или не, и да помага на изпаднали в беда непознати — кой спукал гума, кой останал без пари, на кой му тече кръв от носа. Само изпаднал в беда непознат беше способен да разбуди майчинския й инстинкт.

Вик не мислеше изобщо да повдига въпрос, че Мелинда е прекарала нощта извън къщи, но беше убеден, че следващия път, като се видят, нещо у Чарли де Лайл ще се е променило, понеже не беше достатъчно самоуверен, за да се държи постарому. Ще е още по-мазен и плах. Само при мисълта, че Де Лайл изобщо ще дръзне да го погледне в очите, Вик побесняваше.

Концертът на открито беше два дни по-късно. Вик беше изключително спокоен и внимателен и дори в антракта купи разхладителни напитки, макар че, естествено, и билетите бяха за негова сметка. Де Лайл изглеждаше много доволен от себе си. И как не — имаше приятна работа за през лятото сред живителната прохлада на Бъркшир, любовница като по поръчка, на която не беше нужно да плаща — напротив, тя плащаше вместо него и го хранеше и поеше, при това не носеше никаква отговорност за нея, защото беше омъжена. Като връх на всичко на съпруга й не му пукаше! Живот си живееше Де Лайл.

Тоя петък в магазина Вик налетя на Хорас Мелър, който настоя да пийнат по нещо на крак, преди да се приберат — да кажем, в барчето на „Лорд Честърфийлд“. Вик предпочиташе бирарийката, на която викаха „При Макс“, но Хорас възрази, че тя е през две пресечки, докато „Честърфийлд“ е насреща, и Вик отстъпи, понеже щеше да прозвучи странно, ако вземе да спори за подобно нещо.

Де Лайл свиреше на пианото, но Вик въобще не погледна към него. Хвърли бърз поглед към няколкото заети маси и се увери, че Мелинда не е тук. Застанаха на бара и си поръчаха уиски със сода.

— Липсвахте ни миналата седмица в клуба — рече Хорас. — С Мери цял следобед играхме голф. Все се надявахме да наминете.

— Бях се зачел — отвърна Вик.

— Как е Мелинда? Нещо не я виждам напоследък.

— О, добре е. С Трикси ходиха няколко пъти в клуба да поплуват. Само че не в неделя, доколкото знам. — Веднъж беше завела Трикси на басейн, и то след като детето дълго я бе молило.

Де Лайл завърши и няколко души изръкопляскаха. Положително беше станал да се поклони, после го чу да слиза от подиума и да се оттегля.

— Радвам се, че се е попроменила — рече Хорас. — Знаеш ли — ще ми се да вярвам, че не ми се сърдиш, задето съм ти казвал някои неща преди — за Мелинда имам предвид. Никога не съм искал да ти се меся. Надявам се, че си го разбрал.

— Разбира се, Хорас!

Хорас се бе навел към него и Вик се вгледа в сериозните му кафяви очи, оградени от рунтави вежди и малки набръчкани торбички. Личеше си, че наближава петдесетте. Навярно и повече бе видял, отколкото той за своите тридесет и шест. Хорас се надигна и Вик разбра, че се притеснява, че се е смятал длъжен да му каже тия думи. Замисли се как би следвало да му отговори.

— Исках само да знаеш — и Мери мисли като мен, — ние бяхме уверени, че нещата ще се оправят, и сега много се радваме.

Вик кимна и се усмихна.

— Благодаря ти, Хорас.

Налегна го внезапна, ужасяваща потиснатост, сякаш някъде там, вътре, душата му беше пропаднала в непрогледна тъма.

— Надявам се, че поне сте на път да се оправите — додаде Хорас.

— О, да, струва ми се.

— Мелинда изглеждаше чудесно, когато ви бяхме на гости. А също и на танцовата вечер в клуба.

Хорас и Мери им бяха на гости само два дни преди танците. После и те ги бяха поканили, за да чуят заедно новите плочи на Хорас, но Мелинда бе твърде уморена от следобедната си среща с Чарли, за да приемат поканата. Мелърови още не бяха виждали Мелинда с Чарли. Видеха ли ги заедно, само след минута щяха да са наясно какво става. Мелинда се бе държала значително по-любезно с хората, докато из града се шумеше около историята с Макрей. Под „оправяне на нещата“ Хорас разбираше точно това.

— Нещо много си замислен. Коя ще бъде следващата ти книга?

— Една стихосбирка — отвърна Вик. — От един млад човек на име Брайън Райдър. Не ти ли давах да прочетеш няколко стихотворения?

— О, вярно! Бяха малко отвлечени за мене, но пък… — усмихна се Хорас. Замълча и след малко продължи: — Чувам, че Фил и Ивлин се канели да ни събират на голямо градинско увеселение. За да отпразнуваме книгата на Фил. Вече привършвал с втората редакция. Ивлин каза, че се чувствували като затворници около тая книга и затова решили да поканят всичките си приятели на гости, и, ако не се лъжа, ставаше дума да бъдем маскирани. — Хорас се подсмихна. — Май накрая ще си разхлаждаме мозъците в басейна.

Де Лайл свиреше „Песен от Мулен Руж“ — блудкаво-сантиментално парче, което Мелинда неотдавна подрънкваше на пианото, като се опитваше да му подражава. На Вик му се прииска да каже на Хорас: „Не познаваш Чарли де Лайл, нали? Бъди спокоен. Може да се запознаете и преди вечерта у Фил.“

— Как ти се струва новият пианист? — попита Хорас. — Кара те да се чувствуваш като в Ню Йорк.

— Чудесен е наистина.

— Аз обаче предпочитам тишината. А на Лесли май му е потръгнало тая година — всички стаи били заети, а и тук има доста народ. — Хорас се беше извърнал и наблюдаваше профила на Де Лайл. На Вик му се щеше отчетливо да произнесе: „Тоя тип е имал следобед среща с жена ми. Не искам нито да го гледам, нито да го слушам.“

— Знаеш ли как се казва? — попита Хорас.

— Нямам представа.

— Прилича на италианец.

Хорас отново вдигна чашата си.

Наистина приличаше, но според Вик да го смятат за италианец, беше обидно за италианската нация, тъй като беше взел само най-лошото от нея. Не можеше да бъде причислен към никоя нация, понеже съчетаваше най-отблъскващите черти на южните народи. Изглеждаше, сякаш цял живот е избягвал ударите, които най-вероятно е заслужавал.

— Да поръчаме още по едно, а? — предложи Хорас.

Вик стана.

— Съжалявам, Хорас. Казах на Мелинда, че ще се прибера към шест и половина.

— Е, щом е така — усмихна се Хорас.

Вик настоя да плати сметката. После заедно излязоха на чист въздух.