Патриша Хайсмит
Дълбока вода (24)

24

Пет дни по-късно Хортензия вече мътеше яйцата си, а Хейвърмал продължаваше все така да слухти из града, и то къде по-придирчиво и открито от Карпентър, когато разследваше случая с Де Лайл. Ходи у Кауанови, у Макфърсъновн, у Хайнесови, у Питърсънови, при стария Карлайл, при Хансен зарзаватчията, при Ед Кларк, собственика на железарския магазин (където Вик беше на почит като комай най-редовният клиент), при Сам, бармана на „Лорд Честърфийлд“, при пощенския раздавач Ригли, който носеше вестниците на Ван Алънови, та чак до чистачите Питър Лазари и Джордж Андерсън, единият от които се грижеше за печатницата, а другият — за къщата. Вик подразбра, че Хейвърмал не се и опитва да прикрива каква е целта — да го изкара отговорен за изчезването на Камерън — и разпитва без всякакви заобикалки. Навсякъде обаче му отвръщали с едно — крайна предпазливост в изявленията и неприязън. Лош късмет за Хейвърмал, че настройваше духовете срещу себе си. Дори такива обикновени хорица като чистачите бяха доловили накъде бие и бяха възнегодували.

Ето какво му разказа Пит Лазари. „Нямам навика да си вра носа в работите на госпожа Ван Алън, му рекох. Обича да си попийва, толкоз знам. Какво си си навил на пръста да изкараш човека убиец! Ама и тая си я бива! От шест години се знаем с гос’ин Ван Алън, викам му, няма от него по-свестен човек в града. Виждал съм ги аз такива мръсници като тебе, викам му. Знаеш ли, викам му, къде ти е на тебе мястото, а? Заедно с целия боклук на бунището!“ Пит Лазари представляваше едно огромно туловище и като нищо мяташе пълни кошове изрезки във вагонетката си на три-четири метра височина.

При второто посещение на Хейвърмал у Мелърови Хорас го върнал още от вратата. А Стивън Хайнс му държал цяла реч, че в английското законодателство е прието човек да се счита невинен, докато не се докаже вината му, но в Америка не се спазва заради такива невежи негодници като него.

От Мелинда разбра, че е направена справка на летището и вече се знае, че Тони не е взимал самолет. Да, но нали пък беше купил двата билета. И Хейвърмал знаеше това така добре, както и че двата билета са заведени на името на мистър и мисис Антъни Камерън.

— Може да е върнал единия билет и да си е купил друг под фалшиво име — подхвърли Вик.

— Изключено — тържествуващо отвърна Мелинда. — В Мексико се отива само с туристическа карта, която проверяват в Ню Йорк, преди да излети самолетът. Знам го от Тони.

Вик се усмихна.

— Не си ли спомняш какво ни разказаха Ивлин и Фил, като ходиха в Мексико преди няколко години? Ивлин си загубила акта за раждане и понеже нямали време да вадят нов просто казали на чиновника в Мексиканското консулство имената си, той попълнил туристическите карти и не им искал никакъв документ за самоличност. Тия туристически карти са само за да се измъкне някой и друг долар от туристите. Нямаш ли карта, и в Мексико, както навсякъде по света, те пускат срещу най-обикновен паспорт.

На това Мелинда нямаше какво да възрази. Изглеждаше обезпокоена и притеснена, някак съкрушена, че пребиваването на Хейвърмал в Литъл Уесли се проточва вече цяла седмица без какъвто и да било резултат. Хейвърмал кръстосал цялата околност, каза му тя, в такъв радиус, който една кола може да измине, така че да й остане време да стигне до Балинджър общо за около тридесет и пет минути. Не му стана ясно дали Хейвърмал се е натъкнал на кариерата (не може да не си е служил с карта, кариерата обаче не беше обозначена на всички карти), но този път реши да не предизвиква съдбата и не попита. Пък и на два пъти след идването на Хейвърмал в Литъл Уесли беше валял силен дъжд. Дори и да не беше измил петната кръв, те едва ли биха се различавали от ръждивите петна, които каменарските инструменти, все още пръснати тук-таме из кариерата, бяха оставили по плоските скали. Не беше за вярване Хейвърмал още да не е попаднал на кариерата, но може и така да беше. Изглежда наистина, както каза Мелинда, повечето му време минаваше в кръстосване по пътищата, а кой знае дали не ровеше и из храсталаците за труп.

Ето че Хейвърмал за втори път посети Вик в печатницата. Не можа да го набеди с нищо по-конкретно от язвителните нападки на Дон Уилсън.

— Дон Уилсън смята, че ви държи в ръцете си. Според него вие сте убили и Де Лайл. Не е ли странно наистина, че човек с толкова, сериозни мотиви и в двата случая е и последният, с когото са видели и двамата мъртъвци. — Хейвърмал натърти на последната дума.

— Да не искате да кажете, че сте намерили трупа на Камерън? — уж изненадано ококори очи Вик, макар че всъщност Хейвърмал му убиваше даже и насладата да го подведе.

— Да, намерихме трупа на Камерън — отвърна Хейвърмал, така вторачен във Вик, че той веднага разбра, че не е вярно, но предпочете да продължи с ролята си на наивник:

— Сериозно? Къде? Защо не казахте веднага?

Хейвърмал безочливо не му отвърна и побърза да заговори за друго. Когато отново спомена Дон Уилсън, Вик му рече с приветлива усмивка:

— Дон Уилсън по-добре да внимава какво приказва, защото мога да го дам под съд за клевета и не знам как ще се оправи тогава. А жена му е много мила, нали?

— Бива я само да мълчи — отсъди Хейвърмал.

— Виждате ли — все така любезно поде Вик, — трудно ще изкопчите нещо от хората, ако така ги обиждате.

— Благодаря за съвета — отвърна Хейвърмал с глас, който прозвуча като гъши крясък.

— И аз искам да ви благодаря за нещо, преди да сте си тръгнали от Литъл Уесли — рече Вик. — Благодарение на вас разбрах колко са единни хората тук в… в симпатиите си към мене. Нито специално съм търсил одобрението им, нито кой знае колко съм го искал, обаче ми е изключително приятно да ми го засвидетелствуват.

Малко по-късно Хейвърмал си тръгна, без дори да се заяде на изпроводяк. Вик вдигна двата фаса, които Хейвърмал беше стъпкал на пода, и ги хвърли в кошчето. После отиде в машинното отделение и се зае да довърши художественото оформление на композицията от скелет на изсушено дъбово листо и сплескан копринен пашкул, която щеше да отпечата под едно от стихотворенията на Брайън Райдър.

Този ден още веднъж му бе засвидетелствувана лоялността на съгражданите му. Обади му се Хол Пфайфър, редакторът на „Ню Уеслиън“, за да му каже, че някакъв детектив на име Хейвърмал бил при него и поискал да му пробута уж като местна новина една клюкарска статия за своето разследване по случая Камерън, в която наблягал на „вероятността“ Виктор Ван Алън и жена му да имат отношение към изчезването. Пфайфър го скастрил набързо и му посочил вратата.

— Не ви познавам, мистър Ван Алън, но съм чувал много за вас — каза му Пфайфър по телефона. — Помислих си, че ще е добре да ви кажа да не би да се безпокоите, че нещо подобно може да се случи. „Ню Уеслиън“ не иска да има вземане-даване с такива като Хейвърмал.

Вик предаде този разговор на Мелинда.

Дори и в пералнята имаше какво да научи. Когато отиде да прибере дрехите, управителят, Фред Уорнър, се надвеси през тезгяха и му прошепна, че „оня детектив“ идвал и прегледал до една всички донесени в последно време дрехи. Видял кръв по един панталон, но мисис Ван Алън, която била с него, му обяснила, че кръвта е на мъжа й и петната са останали от вечерта, когато си наранил главата.

— Всичките петна бяха отзад на панталона — подсмихна се под мустак Уорнър, — и при това отгоре. Ясно като бял ден, че е накапало от рана на тила. Само да бяхте видели как се разочарова оня ми ти детектив! Същински копой, само дето нещо му куца, нали, мистър Ван Алън?

И ето че Хейвърмал най-ненадейно си тръгна. Целият град като че си отдъхна. Хората по улиците сякаш по-често се усмихваха един на друг, за да си кажат може би, че тяхната сплотеност е провалила един неприязнен пришълец. Събиранията зачестиха. Дори и Питърсънови си поканиха гости. У тях Вик се запозна с няколко души, които виждаше за първи път, но които се отнесоха с изключително уважение към него. Пак тук, сред хора, които иначе Мелинда би гледала отвисоко, му направи впечатление, че тя започва да се променя. Не можеше да се каже, че е особено сърдечна и мила, както след смъртта на Де Лайл, но се усмихваше, даже и на него, не се мусеше на пунша, който ненавиждаше, никого не обиди с държането си, поне доколкото той можеше да прецени. Какво ли не му мина през ум. Невъзможно беше да го прави, за да промени лошото обществено мнение за него, просто защото сега това нямаше абсолютно никакъв смисъл. Дали пък не се беше уморила да се прави на мрачна, дали се изчерпваха силите й да бълва омраза? Омразата винаги е била изтощителна, но Мелинда, така или иначе, нямаше на какво друго да се посвети. Възможно ли беше да й е приятно, че той е на такава почит у Питърсънови? Преди подобно нещо изобщо не би я трогнало. Хрумна му, че може да са се уговорили с Хейвърмал да притъпят някак бдителността му, та да могат да извадят наяве някое неочаквано за него доказателство. Но не, имаше твърдото убеждение, че Хейвърмал е изстрелял всичките си патрони до един и е подминал целта. Никакво злорадство не се забелязваше у Мелинда напоследък. Само дето беше малко по-мила и сговорчива. Даже и вкъщи му се усмихна на няколко пъти. А и у Дон Уилсън не беше ходила вече цяла седмица.

— Какво става с Дон Уилсън? — попита Вик, като се върнаха от Питърсънови. — Нещо не го споменаваш напоследък.

— Че кога изобщо съм го споменавала? — поде тя, но без нотка на враждебност.

— Разбира се, че не си. И все пак как е Дон? Работите му вървят ли?

— Пак нещо му се върти в главата — отвърна Мелинда някак умислено, което го накара да я погледне. Беше вдигнала очи към него и леко му се усмихваше от дивана, където беше седнала да си събуе обувките. На всичко отгоре не беше и пияна. — Защо питаш?

— Понеже не чувам да е измислил нещо ново напоследък.

— Поне за едно, струва ми се, достатъчно си чул. От Хейвърмал разбрах, че ти е казал мнението на Дон.

— Не ми каза нещо ново, пък и то е без значение за мене.

— Е, така или иначе, Дон не стигна доникъде, нали?

Вик я изгледа смутен, макар лицето му да остана под маската на безметежна приветливост.

— Не, наистина. Но на теб май ти се искаше, нали?

— Просто исках да узная истината.

Мелинда запали цигара и с обичайната си безцеремонност запрати клечката към камината, но не можа да уцели.

— Дон имаше някои интересни предположения, но май ще си останат само предположения. — Погледът и беше засенчен от известна неловкост, сякаш не очакваше да й повярват.

И Вик действително не й повярва. Положително разиграваше някаква комедия. Започна бавно да пълни лулата си, като нарочно изчака да мине малко време, за да й даде възможност да продължи. Самият той нямаше никакво намерение да продължи, но пък нямаше и да се оттегли веднага в стаята си, макар че точно това му се искаше.

— Може да се каже, че ти беше гвоздеят на вечерта — рече Мелинда накрая.

— Давид и Голиат, няма що. И в моя случай побеждава дребосъкът Давид, нали така? — Знаеше, че неопределената му усмивка е още по-неопределена в нейните очи.

Мелинда го гледаше и явно обмисляше какво да предприеме. Първо се размърда — плесна длани и се изправи, а после рече:

— Какво ще кажеш да пийнем нещо прилично след оная — розова лимонада? Такава гадост беше! — И тръгна към кухнята.

— Аз не искам. Малко ми е късно вече за пиене.

— Но часът е само два! Какво ти става?

— Доспа ми се — усмихна се той, после отиде при нея и я целуна по бузата. Сякаш целуна статуя, но все пак неподвижността й се дължеше вероятно по-скоро на изненада, отколкото на обичайното й безразличие.

— Лека нощ, мила. Трикси ще остане утре целия ден у Питърсънови, нали?

— Сигурно.

— Е, лека нощ. — Тръгна към гаража и я остави все още като че ли в колебание дали да си налее нещо за пиене, или не.

Поредната изненада дойде от Хорас, който му съобщи, че Мелинда ходила да види Мери, „разтърсвала се от ридания“, окайвала всяка дума, която е изрекла против него, съжалявала, че се е показала такава безподобна глупачка и непочтена съпруга, съмнявала се дали изобщо ще намери сили да преживее всичко това.

— „Глупачка по всички линии“, така се нарекла — доуточни Хорас, като се мъчеше да възпроизведе всичко дума по дума. — Мери ми се обади даже в лабораторията, за да ми разкаже.

— Виж ти — за втори път по време на разговора рече Вик. — И аз забелязах, че се е променила напоследък, но и през ум не ми е минало, че ще тръгне да се разкайва — и то пред Мери.

— Е, ти пък сега… — Хорас като че се засрами от детинската си възторженост. Мери казва, че вчера Мелинда направо надминала себе си. Опитах се да ви се обадя снощи и евентуално да се видим, но ви нямаше.

— Водихме Трикси на един филм, който много искаше да гледа.

Хорас се усмихна, сякаш му стана драго, че двамата с Мелинда са ходили на кино.

— Нещата май вървят на оправяне, Хорас. А, между другото след два-три дни чакам първите бройки от стихосбирката на Брайън Райдър и ми се ще да ги погледнеш. Нали си спомняш, че правих отпечатъци от пера, листа и насекоми?

— Как да не си спомням! Даже си бях наумил, ако книгата излезе навреме, да я купя на Мери за Коледа!

— О, ще излезе дотогава. Ще ти я подаря. Не толкова заради отпечатъците, а защото стихотворенията наистина си ги бива.

— Моля ти се, аз ще си я купя. Докъде ще я докара „Грийнспър Прес“, ако вземеш всичко да раздаваш!

— Е, щом така предпочиташ.

— Е, аз да тръгвам…

Бяха се срещнали случайно на ъгъла на Мейн Стрийт и Тръмбъл Стрийт. Часът беше седем, здрачът беше паднал, а от изток подухваше хладен, вече есенен планински ветрец, от който човек — стига да е в подходящо настроение — усеща прилив на сили и оптимизъм.

— Радвам се, че Мелинда е поговорила с Мери — рече Хорас. — На Мери и е станало много драго. Да знаеш само как й се иска да не прави разлика в отношението си към двама ви!

— Да, знам.

— Още не може съвсем да преодолее разочарованието си от Мелинда, но и това ще стане!

— Да се надяваме. Радвам се, че се видяхме, Хорас.

Махнаха си с ръка и тръгнаха към колите.

По пътя към къщи Вик си заподсвирква. Кой знае колко щеше да трае благоразположението на Мелинда, но пак беше приятно да се върнеш вкъщи и да завариш вечерята сложена, хола — оправен, да те посрещнат с едно мило „здравей“ и с усмивка.