Патриша Хайсмит
Дълбока вода (22)

22

Когато същия ден Вик се прибра от печатницата, Мелинда беше на телефона в стаята си. Щом го чу да затваря вратата, тя остави слушалката и отиде в хола с намръщено и тревожно изражение на лицето.

— Здравей! — рече й Вик. — Как си днес?

— Добре съм. — В едната си ръка държеше цигара, а в другата — чаша уиски.

— Ехо, татенце, чу ли ме? — изхвърча от стаята си Трикси.

— Разбира се! Чудесна беше. Чувах ти гласа над всички останали! — Той я вдигна във въздуха.

— Ама не взехме първата награда! — изкряска Трикси, като риташе и хихикаше.

Вик избягна удара на малките кафяви обувки и я пусна на земята.

— Голяма работа! Нали взехте втората?

— Да, ама друго си е първата!

— Права си, но пак ми харесахте. Много хубаво пяхте.

— Толкова съм щастлива, че се свърши. — Трикси затвори очи и отегчено поглади чело, както беше виждала да прави майка й.

— Защо?

— Втръсна ми от тая песен.

— И как не!

— Трикси, защо не си идеш в стаята? — тежко въздъхна Мелинда. Не ги издържаше, като се разприказват.

Трикси я изгледа, като се правеше на по-обидена, отколкото всъщност беше, и заподскача към стаята си. Вик не можеше да се начуди, че Трикси винаги се подчинява на Мелинда, но в същото време се убеждаваше, че нейната широко отворена за хората душа действително е ненакърнима.

— Сутринта изпратих Брайън — рече той и бръкна във вътрешния джоб на сакото си за стихотворението. — Помоли ме да ти дам това стихотворение. Написал го е миналата нощ.

Мелинда пое листа с кисела, разсеяна физиономия, намръщи се за миг и го пусна на масичката. После отиде до прозореца с чашата в ръка. Беше с високи обувки, тясна черна пола и чисто бяла памучна блуза. Явно се беше облякла като за среща, макар че в пристъп на раздразнение беше запретнала небрежно ръкави.

— Закара ли си колата да я гресират? — попита Вик.

— Не съм.

— Искаш ли утре аз да я закарам? Трябваше да стане още преди десетина дни.

— Не искам да я закарваш ти.

— Даа. Заведе ли днес делото?

Мелинда доста дълго мълча и после отвърна:

— Не.

— Камерън ще идва ли тая вечер?

— Може би.

Вик кимна, макар че нямаше кой да го забележи, защото Мелинда беше с гръб към него.

— За вечеря ли ще дойде?

— Не знам, представи си!

Телефонът иззвъня и Мелинда се втурна към стаята си.

— Ало!… Кой… А, да… Не, не е, но очаквам да се обади. Да му кажа ли да ви позвъни?… Да… Разбирам… И аз бих искала да зная. Трябваше да ми се обади следобед… Ако ви се обади, нали ще му кажете да ми звънне? Много ви моля… Благодаря. Дочуване, мистър Ферис.

Мелинда се върна в хола, взе си чашата от перваза на прозореца и отиде в кухнята да я напълни. Вик седна да прегледа вечерния вестник. Пиеше му се, но си беше дал дума да не пие тази вечер. Мелинда се върна с пълна чаша и седна на дивана. Десетина минути мълчаха. Вик беше решил повече да не споменава Камерън и да не коментира позвъняването на Ферис, както и евентуалните други обаждания.

Телефонът отново иззвъня и Мелинда хукна към спалнята си.

— Ало? — обади се обнадеждена. — О, здравей!… Не, а на теб?… О, господи! — възкликна така изненадано, че Вик изтръпна. — Не може да бъде… Никога не го е правил. Зная, Дон, ужасно съжалявам, но нали все го чаках. Обадих се на Джун към шест, както знаеш… Не, нищо. Цял ден нищо не съм свършила, само чак… Да. — Мелинда въздъхна.

Разговорът беше съвсем ясен. Сигурно Дон е поканил Мелинда и Камерън, за да отпразнуват завеждането на делото за развод. Последното „да“ по всяка вероятност беше отговор на въпроса дали Вик си е вкъщи. Толкова пъти беше чувал това „да“.

— Съжалявам, Дон… Поздрави Ралф от мене…

В лагера на противника наставаше смут.

Като се върна Мелинда, Вик изведнъж промени решението си и попита:

— Камерън да не е офейкал?

— Сигурно му се е отворила някъде работа до късно.

— По-скоро е офейкал.

— От какво?

— От тебе.

— Врели-некипели.

— Голяма мъка е това за един мъж. Ти май не го разбираш. Камерън просто не е могъл да издържи.

— Кое наричаш мъка?

— Това, което Камерън се опитваше да направи. Сигурно единият билет за Мексико Сити му е свършил добра работа.

Мелинда се закова на място и го погледна. По лицето й Вик видя така ясно, сякаш бе написано, че все пак изключва тази възможност.

— Щом като това те интересува — поде тя, — мога да ти кажа, че Тони е оставил колата си в Уесли незаключена, с отворен прозорец, а на седалката е имало документи и разни други неща. Така че не ми се вярва да е тръгнал за Мексико.

— Не че толкова ме интересува, просто мисля, че е офейкал, и хич не ми се вярва пак да ти се обади.

Пристигна Роджър, настани се в краката на Вик и му се усмихна, сякаш двамата си имаха някаква своя, известна само на тях закачка. Вик протегна ръка и го почеса по главата.

— Ял ли е Роджър? — попита той.

— Откъде да знам!

— Ял ли си, Роджър? — попита Вик, после стана, прекоси хола и почука на вратата на Трикси.

— Влизай!

Трикси се беше разположила сред възглавниците на леглото и четеше.

— Нахранила ли си Роджър?

— Аха. В пет часа.

— Аха. Ясно. И сигурно пак си го накарала да преяде.

— Ама не му стана лошо — отвърна Трикси равнодушно, като повдигна вежди.

— Добре. А ти не огладня ли вече?

— Искам да ям с теб и мамчето! — предварително се намръщи Трикси да не би да й кажат, да яде по-рано и при това сама.

— Само че мамчето може и да не вечеря вкъщи. Може да излиза с Тони.

— Добре тогава. Ще вечеряме двамата.

— Дадено — усмихна се Вик. — Искаш ли да ми помогнеш да приготвим вечерята?

Заедно приготвеха вечеря за трима, и масата сложиха за трима, но Мелинда отказа да седне с тях. Нищо не беше напазарувала и Вик отвори едно пиле-консерва, което от доста време стоеше в шкафа. Извади от дъното на барчето бутилка бяло вино и сипа в чаши на столче на Трикси и на себе си, като сложи и по две кубчета лед. Беше приготвил пюре от батати отгоре с галушки, понеже Трикси много ги обичаше. Двамата надълго и нашироко разговаряха за видовете вина, как се правят, защо са различни на цвят и Трикси така се опи, та взе да твърди, че лимонадата била вино, и то най-любимото й, а Вик я остави да си приказва на воля.

— Да не си решил да напиеш детето? — попита Мелинда, като минаваше покрай тях, за да си напълни за четвърти или пети път чашата.

— От чаша и половина само по-дълбоко ще заспи — отвърна й Вик. — Добре дошло за теб!

Мелинда се оттегли в хола, но нервната й безпомощност се чувствуваше из цялата къща. Вик не би се стреснал нито от трясъка на захвърлената на пода лампа, нито от прошумоляването на запратеното по стената списание, а още по-малко от рязкото изскърцване на външната врата и нахлулия в къщата хлад, като остави вратата отворена, ако излезе да се разходи по алеята или да се дене един господ знае къде с колата. Трикси взе да хихика и едва не се задави, докато му разкаже как някакво момче от училище можело да си носи учебниците, пъхнати отзад в панталоните.

Мелинда започна да набира някакъв номер и точно в този миг на Вик му се допуши. Отиде в хола да си вземе цигара и това, което чу, му беше достатъчно, за да разбере, че Мелинда се обажда в хотела на Камерън в Уесли, за да попита дали не знаят нещо за него. Не знаеха. Върна се в кухнята, за да поднесе на Трикси любимия й десерт — бити белтъци със захар, които със собствените си ръце беше разбил, а отгоре беше сложил една пияна вишничка.

Пийна още малко вино с цигарата и продължи да си бъбри с Трикси, макар че тя клюмаше в полудрямка на стола.

— Какво толкова празнувате? — попита Мелинда, облегната на портала между хола и кухнята.

— Живота… виното — отвърна Вик и надигна чашата си.

Мелинда бавно се изправи. Беше изблизала червилото си и чертите й се сливаха, но не толкова поради изтрития грим, колкото поради размътения й вече разсъдък. Вик погледна дали очите й не са замъглени, защото това беше най-добрият начин да се разбере колко е пила. Очите й бяха вперени право в него.

— Какво си наприказвал на Тони? — попита тя.

— Дори не съм го виждал днес — отвърна Вик.

— Не си ли?

— Не съм.

— Тони — барабони! — провикна се през смях Трикси.

Мелинда надигна чашата си и отпи голяма глътка, след което направи гримаса.

— Какво си му наприказвал? — повтори тя.

— Нищо, Мелинда.

— Не го ли видя в Уесли?

Мина му през ум, че Дон може да ги е видял, но отвърна:

— Не.

— А защо сте толкова радостни тая вечер?

— Защото Тони го няма! — изписка Трикси.

— Мълчи, Трикси. Какво му направи? — Мелинда пристъпи към Вик.

— Какво съм му направил ли? Та аз не съм го виждал.

— А къде беше цял следобед?

— В печатницата.

Мелинда отиде да си напълни чашата.

Трикси задряма. Вик приближи стола си до нейния, за да може да я хване, ако политне на пода.

Мелинда се върна със замръзнала в пиянски ужас физиономия, като че ли току-що беше видяла нещо много страшно. Вик точно се канеше да я попита какво има, но тя го изпревари:

— Уби ли го? И него ли го уби?

— Мелинда, не говори глупости.

— Тони не би се побоял да ми се обади. Не би забравил. Той от нищо не се бои, даже и от теб!

— Никога не съм мислил, че се бои от мен — рече Вик. — То се вижда.

— И затова съм сигурна, че не е забравил! — Мелинда почваше да се задъхва. — Затова съм сигурна, че нещо му се е случило! И ей сега ще съобщя на всички! Веднага!

Тя тресна чашата си на масата и точно в този момент навън глухо и сънено прогърмя. Вик веднага си помисли, че дъждът (още в четири часа беше забелязал, че има изгледи да завали) ще измие следите от гумите му по черния път, ако все пак са останали. Един обилен дъжд щеше да измие и кървавите следи по белите скали.

Мелинда сигурно беше отишла в стаята си и си обличаше палтото. Вик ни най-малко не се страхуваше какви може да ги наприказва, страхуваше се само да не й се случи нещо, ако шофира в това състояние. Тръгна към стаята й, но видя, че Трикси клюмва настрани, и бързо подложи ръка под натежалата й главица, за да не се удари. После опря главата й на рамото си и отиде при Мелинда.

— Не е разумно да караш в това състояние, Мелинда — започна той.

— И по-зле съм карала. Да знаеш дали Хорас и Мери са си вкъщи?

Вик неволно се засмя. Хорас и Мери живееха най-надалеч и при това не й бяха на път към Уесли, т.е. към Ралф и Уилсънови, като Кауанови и Макфърсънови. Попитала беше, за да си спести разкарването. И като я гледаше да се навежда над тоалетната масичка, за да си вземе червилото и ключовете, олюлявайки се в бежовото си манто, Вик изведнъж усети, че му е безразлично какво ще стане с нея тая вечер, защото отново е тръгнала да го разобличава, че заслужава да се блъсне в някое дърво или да затъне в канавка при някой бърз завой. После се сети за острия завой на склона насред пътя за Мелърови. Беше стръмно и сега сигурно щеше да е хлъзгаво. Сети се и как тялото на Камерън безшумно беше отскочило от най-долния скат и се беше търкулнало в мъртвешки покой.

— Къде искаш да отидеш? — попита той. — Ще те закарам.

— А, не, благодаря! — Мелинда се извъртя и очите й с усилие го различиха. Намръщи се, примига и изкрещя с неуместно рязък и ясен глас: — Много благодаря!

Вик нервно плъзгаше ръка по нежното закръглено краче на Трикси. После изведнъж се обърна, отнесе Трикси в стаята й, внимателно я сложи в леглото и се върна обратно точно когато Мелинда стремглаво излизаше от стаята си. Сблъскаха се на вратата. И двамата залитнаха от удара, а после той загуби разсъдък или по-скоро хладнокръвие. Когато се опомни, беше на леглото върху Мелинда и се опитваше да улови ръцете й, здраво стиснал едната, но другата така и не можеше да хване. И крещеше:

— В такова състояние не можеш да караш!

После Мелинда опря коляно на гърдите му и внезапно го отблъсна с такава невероятна сила, че той се катурна почти презглава назад и в ушите му отекна оглушителен трясък. След това като че всичко утихна и той усети, че се усмихва глуповато, сетне за момент съвсем ясно видя току под носа си сивия килим на Мелинда и си даде сметка, че се е подпрял на едно коляно и се мъчи да стане на крака. Олюля се леко и забеляза десетина червени петна по сивия килим, чу усилващия се вой от колата на Мелинда, от което, кой знае защо, му стана противно, и накрая усети по яката му да се стича топла кръв.

Изправи се и машинално тръгна към банята. Уплаши се от бялото си лице и се дръпна от огледалото. Опипа мокрото място на главата си, за да намери раната. Все едно, че в косата му имаше широка усмихната уста. Ясно, че трябваше да се зашие. Подвоуми се дали да си сипе едно уиски, преди да позвъни на лекар, защото можеше да припадне, преди още да е стигнал до бутилката. Така в двоумене глупаво пропиля близо минута, а после отиде право на телефона в стаята на Мелинда.

Набра централата и поиска да го свържат с доктор Франклин, но като размисли, поиска доктор Сюъл, защото не му се щеше доктор Франклин да става свидетел на още една криза в семейство Ван Алън. Никога преди не беше говорил с доктор Сюъл, затова първо му се представи.

— Добър вечер, доктор Сюъл. Обажда се Виктор Ван Алън от Пенделтън Роуд… Да, добре съм. А вие? — Бледопрасковената стена се раздробяваше пред очите му, но гласът му си оставаше все така спокоен. — Дали не бихте могли да наминете към нас, като вземете необходимото за няколко шева?