Патриша Хайсмит
Дълбока вода (20)

20

Брайън Райдър пристигна с влака следващата събота. Беше хубав, пращящ от сила младеж, пъргав и снажен като млад Тарзан. Първото му желание беше да обиколи града, макар че с Вик още не бяха успели и дума да разменят за стиховете му. Върна се след близо два часа с мокра коса и сияещо лице. Намерил езерото. Температурата на водата била 40°^[1]. При това до езерото имаше повече от дванадесет километра. Вик го запита как е могъл толкова бързо да ги мине.

— О, взех го на бегом дотам — отвърна Брайън. — Обичам да тичам. А на връщане ме докара един ваш познат.

— Така ли? Кой?

— Питърсън се казва.

— А, да.

— Той има много високо мнение за вас.

Вик не отвърна.

Мелинда седеше на дивана в хола и лепеше снимки в албума си. Не беше казала една дума на Брайън, след като Вик ги запозна, но не откъсваше от него пълни с неприкрито любопитство очи — също като Трикси, когато майка й отново доведеше някой мъж вкъщи. А Брайън я гледаше прямо и открито, сякаш очакваше от нея да подпомогне някак разговора или поне да прояви малко дружелюбност, преди двамата с Вик да се заемат с работата си, но тя упорито мълчеше и не се усмихна дори когато Брайън улови погледа й.

— Да отидем да поговорим в моята стая? — предложи Вик. — Там държа ръкописа ви.

Мелинда доведе Камерън на вечеря.

— Щях да водя жена ти на ресторант, Вик, но тя настоя да си се прибере при тебе — рече Камерън през кикот.

Вик не намери думи да отвърне на тая невероятна простащина. Брайън също я чу. И от този момент нататък цяла вечер не прави почти нищо друго, освен да наблюдава Камерън и Мелинда със сериозна, догаждаща се физиономия. А те разиграха цяло представление. Камерън непрекъснато сновеше между кухнята и хола, за да помага на Мелинда да нареди масата, все едно, че си беше вкъщи. Говореха си какво са правили следобед, обсъждаха разни строителни материали, коментираха цената на цимента. Вик се опита да заприказва Брайън за поезия, но да се надвика Камерън, беше невъзможно. Вик не преставаше да се усмихва, за да прикрива от Брайън яда си. Но не беше сигурен дали му се удава. Брайън беше много наблюдателен младеж.

— Доколкото разбирам от Мелинда — рече след вечеря Камерън, — вие двамата се каните да си побъбрите, тъй че си казах дали пък да не заведа Мелинда малко на танци в „Бармейд“.

— Много мило — любезно отвърна Вик. — Там май имаха наливна бира, нали?

— Как да нямат! — Камерън потупа солидното си, добре охранено шкембе. На цялото му ядене и пиене пак не беше дебел. Тялото му беше яко и с къси бедра като на горила.

Брайън одобрително изгледа Мелинда от глава до пети, когато се върна от стаята си на високи отворени лачени обувки, облякла върху роклята къс яркочервен жакет. Беше положила повече грижи за грима си от друг път, русата й коса беше старателно сресана.

— Ще си дойда, когато си дойда — весело рече тя на излизане.

Горилата я последва, широко ухилена.

Вик веднага подхвана разговор с Брайън, за да не му остави възможност да задава въпроси, но по лицето на младежа се виждаше, че тия въпроси изцяло заемат съзнанието му. Брайън нямаше да закъснее да ги зададе. Вик се упрекна, че още преди време не е поговорил с Мелинда. Хорас имаше право. Все нещо трябваше да й каже. Но каква полза от това? Да не би да имаше някаква полза от разговора им за Де Лайл?

— Съпругата ви е много привлекателна жена — бавно рече Брайън, когато и двамата бяха замълчали за малко.

— Така ли мислите? — усмихна се Вик. И внезапно си припомни как Брайън го беше попитал озадачен: „Нима тук спите?“, когато видя стаята му в пристройката. Също както децата, без да мислят, задават жестоки въпроси. Ужасно го беше заболяло и оттогава не му излизаше от главата.

Заговориха за книги и поезия и вече минаваше полунощ, когато Брайън тактично намекна, че на Вик може би му се иска да си легне. Вик се досети, че всъщност Брайън иска да отиде да чете антологията на немската метафизическа поезия, която му беше дал от библиотеката си, така че го извини. И сам остана да чете в леглото си до завръщането на Мелинда в два часа. Лампата още светеше в стаята на Брайън. Не му се щеше Брайън да вижда Мелинда пияна, макар че до момента нямаше представа дали е така. Загаси лампата си в два и половина. Малко след това през полуотворения прозорец дочу провлачения щастлив пиянски смях на Мелинда. Чудно какво ли намираше да й приказва Брайън.

— Твоето приятелче е страхотен сладур — рече на следващата сутрин Мелинда.

— Страхотно добър поет е — отвърна Вик.

Брайън беше отишъл на обичайната си сутрешна разходка. Сигурно пак щеше да донесе птичи пера като вчера. Когато тая сутрин Вик надникна в стаята му, леглото бе оправено, а по средата на писалището бяха грижливо подредени в права линия синьо перце, речно камъче, гъба и сухо листо — Брайън навярно беше размишлявал над тях.

— И той те намира много привлекателна — каза й Вик, без да му е ясно защо си прави труда да й го казва. Тя имаше достатъчно високо мнение за себе си.

— След като ще те използуваме за посредник, можеш да му кажеш, че е най-привлекателният младеж, когото съм виждала, откакто завърших гимназия.

Вик се сдържа да каже каквото напираше в съзнанието му.

— Ще се виждаш ли с Тони следобед? — вместо това попита той.

— Не. Сигурно ще се видя с Брайън.

— Брайън е зает.

— Не цял следобед обаче. Покани ме да се разходим с лодка по езерото.

— Аха.

— Тони ще дойде на вечеря. Ще послушаме малко музика. Вчера купих от Уесли пет нови плочи.

— Не искам да го виждам довечера — тихо каза Вик.

— Така ли било? — Тя вдигна вежди. — Да чуем защо.

— Защото искам да поговоря с Брайън, а дори да отидем в моята стая, през прозореца ще се чува музиката.

— Такаа. И къде според теб трябва да отидем?

— Това изобщо не ме интересува. — Вик запали цигара и сведе поглед към сгънатия брой на „Таймс“ върху масичката.

— И какво смяташ да правиш, ако все пак го доведа?

— Ще му кажа да си върви.

— Тая къща е точно толкова твоя, колкото и моя, нали?

Тоя въпрос имаше толкова много отговори, че Вик не можа да даде и един и само всмукна от цигарата си.

— Е? — Мелинда плъзна вял поглед по него.

Какъв смисъл да й казва, че заради Брайън би могла да се държи по-добре. Никакъв. Всичко беше безсмислено.

— Нали ти казах вече — ще му кажа да си върви. И той ще ме послуша.

— Ако го направиш, ще се разведа с тебе.

Вик се подсмихна.

— Мислиш, че само си приказвам, нали? Само че не е така. Готова съм да приема предложението ти за издръжката. Нали си спомняш?

— Да.

— Когато кажеш, можем да започваме. — Беше се изправила с ръце на хълбоците, отпуснала издълженото си тяло и привела глава, както винаги когато се бореше за нещо — също като звяр в схватка.

— И как така се реши? — попита Вик, макар че много добре знаеше. Хладният ужас отново пропълзя по гърба му. Мелинда мълчеше. — Заради Камерън ли?

— Той е триста пъти по-свестен от тебе. Разбираме се чудесно.

— В живота има и по-важни неща — бързо рече Вик.

— Но без това не може!

Впериха очи един в друг.

— Вече ми повярва, нали? Разбери, Вик, аз искам този развод. Ти ми постави въпроса преди два месеца, помниш ли?

— Да.

— Е, добре, в сила ли е още предложението ти?

— Никога не се отмятам от думите си.

— Аз ли да заведа делото?

— Така е прието. Можеш да ме набедиш в изневяра.

Тя взе от масичката цигара и с безразличен вид я запали. После му обърна гръб и отиде в стаята си. След миг обаче се върна.

— Каква ще бъде издръжката?

— Няма да е малка.

— Колко?

Той с мъка се съсредоточи.

— Да кажем, петнадесет хиляди годишно? Като няма да имаш грижа за Трикси.

Мелинда взе да пресмята наум. За Вик тия петнадесет хиляди означаваха, че няма да може да издава толкова книги, колкото сега, че ще трябва да освободи Стивън или поне да намали заплатата му, с което той сигурно щеше да се съгласи. Заради един каприз на Мелинда щеше да се наложи семейството на Стивън да живее притеснено.

— Става — рече тя накрая.

— Пък и Камерън не е опрял до просешка тояга.

— Той е един чудесен, истински мъж — защити го Мелинда, като че ли Вик го беше унизил с думите си. — Е, мисля, че се разбрахме. В понеделник ще направя необходимото. — Тя кимна в знак, че разговорът е приключен, и влезе в стаята си.

След няколко минути Брайън се върна и двамата отидоха в стаята на Вик, за да продължат с подбора на шестдесет от общо сто и двадесетте стихотворения в ръкописа. Брайън ги беше разделил на три — любими, по-малко любими и накрая останалите. Повечето бяха метафизико-етически размисли за природата, което им придаваше нещо от атмосферата на одите на Хораций — макар че Брайън, донякъде извинително, беше казал, че Хораций никога не го е вълнувал и едва сега си спомня и едно от неговите стихотворения. Предпочитал Катул. Имаше и няколко пламенни любовни стихотворения, възторжено-платонически, но с изящен слог като стихотворенията на Дън^[2]. Стихотворенията за Ню Йорк не бяха толкова убедителни, но Вик настоя да включат едно-две от тях за разнообразие. Брайън беше твърде сговорчив, в някакво възторжено разположение на духа и на няколко пъти Вик имаше чувството, че изобщо не го слуша. Но когато му предложи обложка в ръждивокафяво, Брайън изведнъж дойде на себе си и възрази. Настоя за светлосиньо в точно определен нюанс и за да му покаже цвета, извади парченце черупка от птиче яйце, което намерил сутринта. Изключително много държал на цветовете. Вик внимателно прибра черупката в чекмеджето на бюрото си. После му описа как си представя оформлението на страниците под някои стихотворения — орнаментирани с птиче перо, стрък трева, паяжина, копринен пашкул. Брайън разгорещено изрази одобрението си. Вик беше пробвал да извади отпечатъци на офсет и се бяха получили чудесни резултати.

— Мелинда дали е вкъщи? — попита по едно време Брайън и неспокойно се изправи.

— Сигурно е в стаята си — отвърна Вик.

— Поканих я на разходка по езерото.

Още не бяха свършили с подбора на стихотворенията, но беше ясно, че мисълта на Брайън е съвсем другаде. „Ще остане време между разходката и вечерята“ — каза си Вик.

— Вървете — рече той, изведнъж някак странно отмалял.

Брайън излезе.

Камерън пристигна седем вечерта и се настани в хола, доволно усмихнат като човек, който очаква добре да си похапне. Брайън помагаше на Мелинда в кухнята. Тя приготвяше прасенце сукалче, което, както Вик смътно си спомняше, че му беше казала, Брайън настоял да купи от една месарница в Уесли. Целият този следобед някак му се губеше. Не помнеше как е минало времето и какво е правил, освен че за нещо му потрябва чук и така си удари левия палец, та още го болеше, като го допреше до показалеца. Усети се, че разговаря с Камерън, които просто не си затваряше устата, без изобщо да се замисля какво говори. Опита се да се съсредоточи върху думите на Камерън: „… и хич ме няма в кухненската работа. Нали знаеш, човек или го бива, или не го бива!“ Вик отново изключи — все едно, че вървеше радиопрограма, която не искаше да слуша. Имаше нещо смущаващо, че Брайън е в кухнята. Защо не дойде и хола да поприказват по работа? Камерън от немай-къде щеше да млъкне. После се сети, че сутринта се беше зарекъл да изгони Камерън, ако дойде на вечеря, че Мелинда беше обещала да заведе дело за развод в понеделник, значи утре, че Камерън въпреки всичко е дошъл и при това прелива от задоволство. Дали Мелинда вече му е казала за делото?

Камерън се надигна от дивана — отивал да надзърне в кухнята. След няколко минути се върна ухилен.

— Вик, какво ще кажеш да взема двадесет-тридесет от твоите охлюви? Ще извъртя един сос с масло и лук, дето няма равен! Много проста работа е, ама става като да го ядеш в Ню Орлийнс! — Той удари длани и ги потри една в друга. — Ти ли ще донесеш, или аз да ида? Мелинда каза първо тебе да питам.

— Охлювите не са за ядене — отвърна Вик.

Лицето на Камерън леко помръкна.

— Добре де, за какво, по дяволите, са тогава? — засмя се той. — Мелинда казва…

— За нищо не са. Напълно са безполезни. — Вик подчертано язвително натърти на всяка дума.

Мелинда дойде от кухнята.

— Какво толкова има да вземем няколко охлюва? На Брайън му се приядоха, а Тони казва, че може да ги приготви. Дайте да си приготвим една истинска галавечеря! — Мелинда замахна с готварската лъжица, завъртя се така, че се намери едва ли не право в ръцете на Камерън, и го потупа по бузата.

Вик погледна към Брайън, който беше дошъл след Мелинда.

— Току-що казах на Тони, че охлювите не са за ядене.

— Тони, хайде отивай да донесеш малко охлюви! — разпореди се Мелинда. Алкохолът вече я хващаше.

Тони тръгна и спря, като погледна Вик.

— Охлювите не са за ядене — потрети Вик.

— Вижте, не съм казвал, че ми са се прияли охлюви! — смутено подхвана Брайън, без да се обръща нито към Мелинда, нито към Вик. — Искам да кажа — не съм казвал такова нещо!

— Не може да не са вкусни, толкова добре се хранят — пържоли ли не щеш, моркови ли, бостонска салата ли… Тони, хайде отивай за охлювите! — Мелинда едва не се строполи върху плъзгащата се врата на хола, като отиваше към кухнята.

Тони гледаше Вик като тъпо животно, като куче, което не е доразбрало какво се иска от него. Масивното му тяло беше готово всеки миг да се размърда.

— Какво ще кажеш, Вик? Трийсетина парчета няма и да ги усетиш!

Вик беше стиснал юмруци. Беше сигурен, че Брайън е забелязал, но продължи да ги стиска.

— Охлювите не могат да се ядат веднага — поде той неочаквано бодро, едва ли не весело. — Трябва да се оставят да гладуват два дни, за да се прочистят. А моите всичките са яли. Мислех, че това ви е известно.

— О — въздъхна Камерън, като прехвърли тежестта си равномерно върху двата си мощни крака. — Колко неприятно.

— Да — съгласи се Вик и погледна Брайън, който напрегнато го наблюдаваше, опрял гръб върху ръцете си на скрина за стъклария. Синята му риза се опъваше по силните заоблени гърди. Очите му гледаха съсредоточено и изненадано като никога досега.

Вик усмихнат изгледа Камерън.

— Съжалявам. Дано следващия път да се сетя два дни да оставя без храна няколко охлюва за вас.

— Много добре — колебливо рече Камерън. Потри отново ръце, усмихна се, сви рамене и изчезна в кухнята.

— Наистина нямах намерение да се захващам с охлювите — усмихна се Брайън. — Беше идея на Мелинда. Казах й, че нямам нищо против, ако вие имате навика да ги ядете. Защото все си мислех, че са ви любимци.

Вик му спести неудобството, като замълча вместо отговор, взе ръката му в своята и го поведе към креслата. Още не бяха седнали, когато Мелинда викна от кухнята:

— Брайън!

Дори на Коледа не бяха сядали на такава трапеза. Мелинда явно се беше постарала — три вида зеленчукови гарнитури, батати, пюре от картофи, три вида десерт на масичка отстрани, кифли в изобилие, а по средата на масата прасенцето, едва-едва закрепено в подноса върху две плитки тави и една голяма форма за торта помежду да не капе на покривката, но, така или иначе, беше покапало, понеже поставките се огъваха под тежестта на подноса. За Вик имаше нещо много смущаващо в това озъбено прасе, а изобилието от храни му беше направо отвратително, макар че двамата гости и Трикси, която се беше прибрала в седем и половина незнайно откъде, изглежда, го възприемаха като голямо домашно угощение и шумно изразяваха радостта си. Едва сега, на масата, Вик си изясни защо Брайън го кара да се чувствува неловко — в държането му към Мелинда имаше нещо от безцеремонността на Камерън. Знаеше, че Брайън намира Мелинда привлекателна, но начинът, по който й се усмихваше, начинът, по който и помогна да си свали престилката, подсказваше, че — съзнателно или не — той следва примера на Камерън, смята я за лесна плячка и е решил да се възползува. Вик си даде сметка и за това, че Брайън е последвал и неговия собствен пример на толерантно поведение към Камерън, и съвсем определено почувствува, че е загубил престижа си в очите му. Струваше му се, че след караницата за охлювите уважението на Брайън към него е намаляло.

Вечерта се изнизваше мъчително. Мелинда се напи прекалено много, за да излезе с Камерън, въпреки че той я покани, настани се на дивана и започна да каканиже вицове и всевъзможни пиянски щуротии, на които Брайън — от любезност ли, от любопитство ли — насила се засмиваше от време на време. Камерън седеше разкрачен на фотьойла на Вик, приведен напред, с бутилка бира в ръка, унесен в някакво тъпо блаженство, което очевидно го застраховаше срещу скуката и пристъпите на умора, защото иначе отдавна да си е тръгнал. Замлъкваха за дълго. За първи път от месеци Вик изпи пет чаши уиски. Цялата тая пошлост гнетеше непоносимо душата му и все пак не можеше да намери сили да отведе Брайън в стаята си, защото би излязло като паническо бягство. Направи мъчителен опит да заговори Камерън било за строителен камък, било за почвената влага или за предстоящата му работа в Мексико, но неговите леко кръвясали, белезникавосини очи непрекъснато се извръщаха към Мелинда и тоя път като никога гласът му не се чуваше. Остана до два и половина.

Брайън, който се беше поизтегнал на другия край на дивана — замечтан ли, замислен ли, опиянен ли, знае ли човек състоянията на поетите, — се надигна веднага след Камерън и учудващо сърдечно му пожела лека нощ. Погледна часовника си и заяви, че изобщо не е разбрал как е станало толкова късно и че е трябвало по-рано да се оттегли.

— Имаме да доуточним още някои неща, нали, мистър Ван Алън?

— И на мен така ми се струва.

— Тогава утре ще се откажа от сутрешната си разходка, за да имаме известно време, преди да взема влака в единадесет. — Той се поклони малко срамежливо. — Лека нощ, Мелинда. Тоя банкет ще се запомни. Беше много мило от твоя страна да хвърлиш толкова труд. Благодаря ти.

— Но идеята беше твоя — отвърна Мелинда. — Я гледай какъв хубав мъничък прасчо ни купи!

Брайън се засмя.

— Лека нощ, сър — рече той на Вик и тръгна към стаята си.

Обръщенията „сър“ и „мистър Ван Алън“, както и свойското „Мелинда“ няколко мига безсмислено кръжаха из главата на Вик.

— Чудесна вечер — рече той след малко.

— Нали? Не може да не ти е харесало. Я колко тихо беше.

— Така е. А какво стана с новите плочи?

В блуждаещия й поглед се появи проблясък на спомен.

— Съвсем ги забравих, по дяволите. — Тя бавно започна да се надига. Вик я остави да се добере до средата на хола и едва тогава си наложи да стане, за да я задържи. Прихвана я леко над лакътя.

— Почакай до утре. Брайън няма да може да спи.

— Не ме пипай! — сопна му се тя гневно.

Пусна я. Тя остана да се клатушка на място, като го гледаше предизвикателно.

— Много съм изненадан, че Камерън мълча цяла вечер — рече Вик. — Не мислиш ли, че беше редно да ме уведоми за намеренията си?

— Аз му казах да не го прави.

— Аха. — Вик запали цигара.

— Всичко си е чудесно, всичко си е наред. И аз съм си наред.

— Ти си пияна.

— Тони не ми държи сметка за това. Разбира защо се напивам. И въобще той ме разбира.

— О, да, Тони е идеалният мъж, който всичко разбира.

— Да — потвърди тя, — и ще бъдем много щастливи заедно.

— Моите поздравления!

— При това Тони вече е купил два билета за… — Тя замълча, докато се сети — за Мексико Сити! Ще ходи там по работа.

— Аха. И ти ще го придружиш.

— Само това „аха“ си знаеш.

Тя се завъртя на тока си, както имаше навика да прави, когато добре си беше пийнала, и щеше да се строполи, ако Вик не беше я задържал. После веднага я пусна.

— Не мога да ти опиша колко ми беше приятно тая вечер — рече той и леко се поклони, също като Брайън. — Лека нощ.

— Лека нощ — на свой ред го изимитира Мелинда.