Патриша Хайсмит
Дълбока вода (10)

10

Тръгнаха си по обяд. Мелинда мълча през целия път до вкъщи. Не беше продумала, откак слезе от спалнята в единадесет часа. Клепачите и бяха подпухнали и още беше като замаяна от приспивателното. Не беше сложила червило и изопнатите й устни изглеждаха по-тънки от обикновено, както беше зареяла поглед през прозореца на колата.

Като я остави вкъщи и се преоблече с джинси и чиста риза, Вик отиде до Питърсънови да прибере Трикси. Прецени, че е редно да им каже какво се е случило. Иначе биха го взели за неестествено от негова страна.

Затова на алеята пред къщата, когато децата бяха достатъчно далеч, рече:

— Снощи се случи нещастие. Един човек се удави в басейна.

— О, господи! — ококори очи Катрин Питърсън.

— Кой? — попита Питърсън.

Отговори му. Изобщо не бяха чували за Де Лайл, но искаха да узнаят всички подробности — колко е годишен, какво е ял преди нещастието (Вик не можа да ги осведоми), колко дълго е бил във водата, докато го открият. Отвърна, че не е съвсем сигурен, но като излязъл от басейна, Де Лайл плувал от може би седем минути. Трябва да е получил мускулен спазъм. Питърсънови се съгласиха, че това е най-вероятното.

После двамата с Трикси си тръгнаха. Тя беше с най-официалните си дрехи, тъй като с Джени бяха ходили на неделно училище. Заразказва му за някакви пластмасови самолетчета, които се залепяли на гумичка, като ги изстреляш. Видяла ги у едни момчета в неделното училище и много й се приискало и на нея. Вик спря пред павилиона за вестници и й купи самолетче. Мислите му обаче бяха съвсем другаде. Не му излизаха от главата две неща — Уилсънови и въпросът на Фил сутринта. Второто го тормозеше повече. Леко смутен, Фил го бе попитал: „Да не би Мелинда да е влюбена в Де Лайл?“, и Вик му бе отвърнал: „Нищо не знам, Фил.“ Само толкова. Но всеки би могъл да си го помисли. През цялата вечер Мелинда несъмнено се бе държала като влюбена в Чарли и това, особено дуетът, който изсвириха на пианото, положително щеше да се запомни и коментира и да се свързва с предишните й любовни истории. Тормозеше го не чувството за вина или страх да не бъде разкрит, а остър, болезнен срам от въпроса на Фил. С Уилсънови нещата бяха по-мъгляви. Сутринта, докато си пиеха кафето и портокаловия сок, Ивлин беше подхвърлила:

— Чудно как Уилсънови нищо не са забелязали. Те си тръгнаха точно когато трябва да се е случило нещастието. Не си ли спомняш, Фил? — Но Фил не си спомняше.

Ивлин твърдеше, че Уилсънови си тръгвали, когато двете с Мелинда влезли в къщата за аспирин — нали Мелинда я болеше главата, — и че след минутка Дон се върнал за нещо, не си спомняше за какво, което жена му била забравила.

Въпросът беше: дали ако Дон е минал през поляната и е видял борбата в басейна, би се качил в колата си, без дума да каже? Не беше много вероятно. Ако не беше чудатият затворен характер на Дон, подобна мисъл едва ли изобщо би му минала през ум.

Завариха Мелинда да пие уиски с вода. Не каза и едно „здрасти“ и макар че Трикси и други сутрини беше виждала майка си разрошена и кисела, сега разбра, че се е случило нещо много по-лошо от обикновено. След като я изгледа продължително, тя отиде в стаята си да се преоблече, без нищо да попита.

Вик отиде в кухнята и приготви бъркани яйца със сирене за Мелинда. Поръси ги с малко червен пипер, защото понякога, когато не беше в настроение, тя ги харесваше така. После се върна в хола и приседна на дивана до нея.

— Ще хапнеш от яйцата, нали?

Тя не отвърна. Само отново отпи от чашата си.

— Сложил съм и червен пипер.

Той гребна от яйцата и поднесе вилицата към устата й.

— Върви по дяволите! — процеди Мелинда.

Трикси се върна, вече по панталон, със самолета в ръка.

— Какво има? — попита тя Вик.

— Чарли е мъртъв, ето какво! Удавен е! — изкрещя Мелинда и скочи от дивана. — Баща ти го уби, така да знаеш!

Трикси зяпна.

— Вярно ли е, татко?

— Не, Трикси — отвърна Вик.

— Но е умрял, така ли? — настояваше Трикси.

Вик изгледа намръщен Мелинда.

— Защо трябваше да казваш това? — Сърцето му се беше разтуптяло от гняв. — Защо, кажи, защо?

— На децата винаги трябва да се казва истината — дръзко отвърна Мелинда.

— Ама умрял ли е, татко? — отново попита Трикси.

— Да, удави се.

Трикси беше озадачена, но ни най-малко не му се видя опечалена от новината.

— Главата ли си е ударил?

— Не знам — рече Вик.

— Не, не си е ударил главата — намеси се Мелинда.

Трикси изгледа и двамата с широко отворени очи. После тихичко излезе навън да си играе.

Мелинда отиде в кухнята да си налее още уиски. Вик я чу да затваря вратата на барчето, после мина покрай него и влезе в стаята си.

Малко по-късно Вик изсипа бърканите яйца в мивката и пусна отгоре горещата вода. Чувствуваше се горе-долу като Трикси. Като че ли нещо му пречеше да изпита вина или ужас от извършеното. Сам се учудваше на себе си. Докато лежеше буден на дивана у Фил, очакваше да го връхлети страх, паника, чувство за вина, поне угризение. Вместо това осъзна, че се е унесъл в спомена за оня чудесен ден от детството, когато спечели първа награда в час по география за своя макет на ескимоско село, в който за иглута служеха половинки яйчени черупки, а за сняг стъклена вата. Без да си дава сметка, през цялото време се бе чувствувал абсолютно сигурен. Сигурен, че няма да бъде разкрит. А може би просто вярваше, че няма да се уплаши, ако го разкрият? Винаги реагираше с голямо закъснение — на телесна и душевна болка, изобщо на всичко. Понякога реакциите му закъсняваха цели седмици, тъй че доста се затрудняваше, докато се сети какво ги е предизвикало.

Телефонът иззвъня. Той се върна в хола и вдигна слушалката.

— Ало?

— Здравей, Вик. Ивлин се обажда. Да не би да съм те събудила?

— Не, разбира се.

— Как е Мелинда?

— Добре е… всъщност немного. Затворила се е в стаята си и пие уиски.

— Съжалявам, Вик… за снощи.

Не беше сигурен какво точно има предвид.

— Всички съжаляваме.

— Обади се доктор Франклин. Утре от два и половина в Балинджър щяло да има съдебно следствие и всички трябвало да отидем. Сигурно от съда ще ви пратят призовки.

— Сигурно. Благодаря ти, Ивлин.

— Вик… Някой да ти се е обаждал?

— Не.

— У нас се обаждаха. Аз… Фил не би искал да ти казвам, но мисля, че е по-добре да знаеш. Има хора — само един всъщност, — които казват, че е много възможно да си замесен в удавянето на Чарли. Не че го казаха направо, но подметнаха това-онова. Ясно ти е какво им отговорих. Но си помислих, че е редно да знаеш, че може да плъзнат слухове. Лошото е, че много хора видяха Чарли и Мелинда да се държат като… като съвсем близки. Твърде много хора, Вик.

— Да, знам — малко уморено отвърна той. — Кой ти се обади?

— По-добре да не ти казвам. Не е етично, пък и разбираш, че няма особено значение.

— Дон Уилсън, нали?

Ивлин се поколеба.

— Да. Но нито ние го познаваме добре, нито той те познава. Лошо щеше да е, ако беше някой близък, а така все едно, че нищо не е казал.

Беше се надявал да е Дон Уилсън. Беше се надявал това да е всичко, което Дон Уилсън има да каже.

— Остави го. Чуди се за какво да се заяде.

— Има такова нещо. Никога не ми е бил симпатичен. Поканихме ги само за да не ни се обидят, нали разбираш?

— Разбирам. Благодаря ти, че се обади, Ивлин. Някой друг да е подмятал нещо?

— Не. Е, не чак в такава степен, но… — Топлият приятелски глас притихна и Вик търпеливо изчака. — Вече ти казах, Вик, че няколко души коментираха държането на Мелинда и ме политаха дали не е имало нещо между нея и Чарли. Отговорих им, че нищо не е имало.

От неудобство стисна слушалката. Беше му пределно ясно, че Ивлин не е казала каквото мисли.

— Нали си я знаем Мелинда — все се увлича по някого. Какво остава, когато се появи пианист. Мисля, че я разбирам.

— Да — отвърна Вик, удивен от способността на човека да се самозалъгва. Приятелите им дотолкова бяха свикнали да си затварят очите за поведението на Мелинда, че вече едва ли не забравяха, че ги затварят. — Как е Фил?

— Много е разстроен от снощи. Това е първата злополука в нашия басейн, нали разбираш. И при това толкова ужасна. Като че ли в известна степен се чувствува лично отговорен за станалото. На косъм е да зарине басейна, но според мен няма да е много разумно.

— Не, разбира се. Много ти благодаря, че се обади, Ивлин. Ще видиш, че утре всички ще се почувствуваме малко по-добре. Следствието ще ни помогне да си изясним нещата. До утре в два и половина в Балинджър.

— До утре. А ако днес можем с нещо да ти помогнем — около Мелинда имам предвид, — обаждай се без колебание.

— Благодаря ти, Ивлин. Довиждане.

— Довиждане, Вик.

Каза това за следствието, без изобщо да се замисля, абсолютно уверен, че е в безопасност. Приятелите му щяха да присъствуват — Фил Кауан и Хорас Мелър с жените си. Изцяло се осланяше на доверието им в него. Въпреки това за момент се поколеба — Хорас необичайно се бе умълчал, когато извадиха Чарли от басейна, и после, докато бяха в кухнята. Опита се да си припомни лицето му — най-напред напрегнато, след това ужасено и накрая измъчено, но без каквато и да било сянка на съмнение. Не, можеше да разчита на Хорас. Мелинда би могла да го обвини пред следователя, но не му се вярваше да го направи. За такова нещо се изисква известна смелост, а според него Мелинда я нямаше. Неуравновесеният й нрав прикриваше доста страхлива и нагаждаческа душица. Не можеше да не й е ясно, че всичките им приятели ще се обърнат срещу нея, ако го обвини, а това положително нямаше да й е по вкуса. Естествено, можеше да я хване истерията и да го обвини, но тогава всеки би разбрал причината за истеричния и пристъп. А едно ровене из личния и живот би я свършило. Не, Мелинда нямаше да се подложи на такова изпитание.

В понеделник Вик се върна от печатницата малко преди един, колкото да успее нещо да хапне и да тръгне навреме за Балинджър. Цяла сутрин беше звънил на Мелинда, за да й каже за следствието, но тя не си беше вкъщи — сигурно беше излязла с Мери или с Ивлин. Сега не пожела да обядва, но и нищо не пи освен едно уиски непосредствено преди да тръгнат. Въпреки че беше спала много, под очите й имаше сенки, а лицето й беше бледо и леко подпухнало — идеалната скърбяща любовница, няма що. Мълча през цялото време и той се отказа да поддържа разговора.

Следствието се проведе в червената тухлена сграда на съда, която се намираше на централния площад в Балинджър. В помещението имаше само няколко дървени стола и две бюра. На едното бюро седеше секретар, който щеше да стенографира всяка казана дума. Следователят се казваше Уолш. Беше красив, сериозен, около петдесетгодишен мъж с прошарена коса и изправена стойка. Всички бяха тук и при това бяха дошли точно навреме — Хорас и Мери Мелър, Фил и Ивлин Кауан, те двамата с Мелинда и д-р Франклин, който сега седеше със скръстени на гърдите ръце. Първо трябваше да разкажат и потвърдят фактите, а после всеки беше запитан дали според него е било нещастен случай.

— Да — убедено отвърна Фил.

— Да — рече Ивлин.

— Положително — отвърна Хорас също така убедено като Фил.

— Положително — повтори Мери.

— Да — рече Вик.

Беше ред на Мелинда. До този момент тя беше стояла със забит в пода поглед. Сега уплашено погледна следователя.

— Не знам.

Уолш отново я изгледа.

— Съществува ли според вас друга причина за смъртта на Де Лайл?

— Не знам — вяло отвърна Мелинда.

— Имате ли основания да подозирате някого за смъртта на Де Лайл? — отново попита следователят.

— Знам, че мъжът ми не го харесваше — отвърна Мелинда, без да вдигне глава.

Уолш се намръщи.

— Да не би мъжът ви да се е карал с Де Лайл?

Мелинда се колебаеше.

Вик забеляза, че Фил се намръщи от яд и прокара ръка през косата си. Видът на д-р Франклин издаваше пълно неодобрение. Ивлин сякаш всеки миг щеше да се хвърли към Мелинда, да я разтърси за раменете и да й наговори каквото мисли.

— Не, не са се карали — отвърна Мелинда. — Но мисля, че мъжът ми не го харесваше просто защото аз го харесвах.

— Да сте забелязали — търпеливо започна Уолш — мъжът ви някога да е предприемал нещо срещу Де Лайл?

Пак колебание.

— Не. — Макар че от някаква непонятна стеснителност Мелинда продължаваше да гледа в пода, високият й ясен глас превърна това „не“ почти в „да“.

Следователят се обърна към д-р Франклин.

— Докторе, смятате ли, че смъртта на Де Лайл е настъпила в резултат на нещастен случай?

— Нямам основание за друго мнение — отвърна Д-р Франклин.

Вик знаеше, че е симпатичен на д-р Франклин. Бяха се сближили около раждането на Трикси. Докторът беше много зает, пък и не беше човек на компаниите, но срещнеха ли се на улицата, винаги с удоволствие се спираше да поприказват.

— Не сте забелязали по тялото никакви следи, които да говорят за евентуална борба — по-скоро каза, отколкото попита следователят. Всеобщото неодобрение се сгъстяваше около Мелинда.

— Около раменете имаше едва забележими червеникави петна — някак уморено рече д-р Франклин, — но те биха могли да се получат, като са го изваждали от басейна или когато мистър Ван Алън е правил изкуственото дишане.

Уолш кимна, напълно съгласен с доктора.

— Забелязах петната. Мнението ви съвпада с моето. А доколкото можах да видя, по главата нямаше никакви наранявания.

— Нямаше — потвърди д-р Франклин.

— А в съдържанието на стомаха имаше ли нещо, което би могло да предизвика мускулен спазъм?

— Не, не бих казал. В стомаха имаше нищожно количество храна, навярно е изял някой малък сандвич. Нямаше нищо, което да предизвика мускулен спазъм. Но храната в стомаха невинаги е причина за него.

— А съдържанието на алкохол? — попита следователят.

— Не повече от нула цяло и четири промили алкохол, тоест един кубически сантиметър общо в кръвта.

— Значи нищо, което да му създаде някакви проблеми — рече следователят.

— Не, разбира се.

— И все пак според вас се касае за нещастен случай?

— Да отвърна — д-р Франклин. — Де Лайл се е удавил.

— Можеше ли Де Лайл да плува? — Следователят отправи въпроса към всички присъствуващи.

В първия момент никой не отвърна. Че не можеше да плува добре, Вик отлично го знаеше. Изведнъж Хорас и Мелинда едновременно се обадиха:

— Като го видях в…

— Можеше да плува; колкото да си държи главата над водата! — Мелинда беше дошла на себе си и говореше както винаги гръмогласно.

— Мистър Мелър?

— Като го видях в басейна, си казах, че не е добър плувец — рече Хорас предпазливо. — Това може и да няма нищо общо със случилото се, но го видях да се държи за ръба на басейна, като че ли го е страх да се отпусне във водата, а и както каза мистър Ван Алън преди малко, а мистър Кауан потвърди, Де Лайл каза, че водата му се струвала доста студена. — Хорас погледна Мелинда — погледът му съвсем не беше ласкав.

— И не сте чули никакъв вик? — за втори път попита следователят.

Отговорът беше хорово „не“.

— А вие, мисис Ван Алън?

Мелинда мачкаше в скута си белите си ръкавици и се взираше в лицето на следователя.

— Не, но как бихме могли да чуем нещо при целия шум, който се вдигаше в кухнята?

— Не беше чак толкова шумно — обади се намръщен Фил. — Бяхме спрели музиката. Мисля, че ако е имало викове, щяхме да ги чуем.

Мелинда се обърна към Фил.

— Обикновено не се чува вик, когато тикнат някого под водата за повечко време!

— Мелинда! — извика ужасена Мери Мелър.

В следващите мигове всичко се заизнизва пред очите на Вик като на кинолента. Мелинда, която — полуизправена — на всеослушание заявява мнението си в лицето на следователя (като гледаше смръщения й профил и стиснатите й юмруци. Вик изпита едва ли не възхищение от смелостта и честността й, за които не беше подозирал). Мери Мелър, която става от стола си и колебливо се запътва към Мелинда, и Хорас, който нежно я дръпва назад. Красивото продълговато лице на Фил, което се свъсва. Д-р Франклин, който, скръстил ръце, продължава да отстоява хладната си неприязън към Мелинда Ван Алън, датираща от глезотиите й около раждането на Трикси и неоснователните й оплаквания, че не се грижат достатъчно за нея.

— Да, мисля, че мъжът ми е замесен! Мисля, че той го е извършил! — повтори Мелинда.

По лицето на Уолш се изписа смесица от раздразнение и объркване. За момент той сякаш онемя.

— Можете ли… можете ли някак да докажете твърдението си, мисис Ван Алън? — Лицето му беше почервеняло.

— Има косвени доказателства. Мъжът ми е бил сам с него в басейна, нали? Мъжът ми плува по-добре от Чарли. При това е много силен в ръцете.

Мери стана и тръгна към вратата — дребното й лице изглеждаше още по-дребно, сякаш от него не беше останало нищо освен устните, стиснати, за да задържат сълзите.

— Мисис Мелър, длъжен съм да ви обърна внимание, че не бива да напускате помещението. Моля ви. Съгласно закона всички лица, които имат нещо общо със случая, трябва да присъствуват до края на разследването. — Уолш се усмихна и я покани да седне на мястото си.

Този път Хорас не се бе опитал да я задържи. Изглеждаше така, като че ли сам би се радвал да се махне оттук.

Следователят отново се обърна към Мелинда.

— Казахте, че съпругът ви не харесвал Де Лайл, защото вие сте го харесвали. Значи ли това, че сте били влюбена в него.

— Не, но ми беше много симпатичен.

— И според вас съпругът ви е ревнувал от него?

— Да.

— Ревнувахте ли жена си от Де Лайл? — обърна се Уолш към Вик.

— Не — отвърна той.

— Някой от вас да е забелязал някакви промени в поведението на мистър Ван Алън, които да могат да се отдадат на ревност? — обърна се Уолш към останалите и търпеливо и съсредоточено зачака отговорите им.

— Не — отвърнаха почти едновременно Фил и Хорас.

— Не — рече Ивлин.

— Разбира се, че не — отсече Мери.

— Откога познавате мистър Ван Алън, мистър Кауан?

Фил погледна към Ивлин.

— Станаха ли осем години?

— Девет или десет — рече Ивлин. — Запознахме се с тях още щом дойдохме да живеем тук.

— Ясно. А вие, мистър Мелър?

— От десет години — без колебание отвърна Хорас.

— Значи смятате, че го познавате много добре?

— Да — отвърна Хорас.

— Бихте ли гарантирали за него?

— Изцяло — намеси се Фил, преди Хорас да успее да продума. — И това важи за всички, които го познават.

— Аз го считам за най-добрия си приятел — рече Хорас.

Уолш кимна, после погледна Мелинда, като че ли се канеше да я попита нещо — или да попита другите нещо за нея, — но за Вик беше ясно, че не му се ще да проточва следствието, нито пък да се рови в отношенията й с Де Лайл. В очите му имаше приятелско съчувствие, когато се обърна към него:

— Мистър Ван Алън, нали вие сте собственикът на „Грийнспър Прес“?

— Да — отвърна Вик.

— Чувал съм много хубави неща за вашата печатница — усмихна се Уолш, като че ли от само себе си се разбираше, че няма грамотен човек в щата Масачусетс, който да не е чувал за „Грийнспър Прес“. — Имате ли да добавите нещо, мисис Ван Алън?

— Вече ви казах какво мисля — избълва както преди Мелинда.

— Съдебното следствие се нуждае от доказателства — усмихна се Уолш. — При положение, че никой не може да докаже, че смъртта не е настъпила в резултат на нещастен случай, обявявам следствието за приключено. Направи пауза, но никой не продума. — Заключението е: смърт в резултат на нещастен случай. — Усмихна се. — Благодаря на всички ви, че се отзовахте. Довиждане.

Фил се изправи и изтри чело с носната си кърпа. Мелинда тръгна към вратата, като държеше на носа си книжна кърпичка. Долу на изхода д-р Франклин се сбогува пръв с едно тържествено „довиждане“ към всички, а пред Мелинда се поколеба за момент, сякаш щеше да добави нещо, но накрая каза само: „Довиждане, мисис Ван Алън“, и тръгна към колата си.

Мелинда застана до колата, като продължаваше да държи кърпичката на носа си като безутешна вдовица.

— Горе главата, Вик — рече Фил, като го потупа по рамото и избърза към колата си, сякаш за да си попречи да каже още нещо.

Ивлин сложи ръка върху неговата.

— Милият Вик. Ще ни се обадиш скоро, нали? Още тая вечер, ако искаш. Довиждане, Мелинда!

Вик забеляза, че Мери иска да каже нещо на Мелинда, а Хорас се опитва да я спре. После Хорас тръгна към него, усмихнато вдигнал продълговатата си глава, сякаш за да му вдъхне смелост чрез собственото си държане, да му докаже с усмивката си, че все още е най-добрият му приятел.

— Сигурен съм, че няма дълго да се държи така — рече тихо Хорас, за да не го чуе Мелинда. — Затова не се разстройвай, Вик. Ние винаги ще сме на твоя страна.

— Благодаря ти, Хорас.

Забеляза, че зад гърба на Хорас Мери гледа към Мелинда и беззвучно мърда тънките си чувствителни устни. Когато Хорас хвана ръката й, тя се усмихна и му прати въздушна целувка.

Вик отвори вратата на колата, за да се качи Мелинда. После обиколи и се качи от другата страна. Бяха дошли с неговия престарял олдсмобил. Мина по централния площад (така сочеха пътните знаци) и зави на юг по улицата, която излизаше на магистралата за Литъл Уесли.

— Няма да си променя мнението — рече Мелинда, — хич не се и надявай!

Вик въздъхна.

— Скъпа, не можеш вечно да плачеш за човек, когото едва си познавала.

— Ти си го убил! — кресна Мелинда. — Другите не те познават така, както аз те познавам!

Не отговори. Думите й ни най-малко не го разтревожиха (също както не се разтревожи и докато траеше следствието, дори при въпроса за червените петна по кожата на Чарли), но сега го обзе яд към Мелинда, чувство на срам, което само по себе си беше успокояващо, защото му беше толкова добре познато. Всички разбраха защо Мелинда го обвини, защо рони сълзи по време на следствието, защо я налегна истерията оная нощ. Фил и Ивлин бяха наясно що за връзка е имала с Де Лайл — поредният любовник-нищожество, който обаче взе, че умря в техния басейн. Както те, така и Хорас и Мери не можеха да не разбират, че години наред е все така, все тия плачове за пропаднали срещи с разни простаци и негодници, а после още по-неудържими плачове, когато я напускаха, че той е търпял всичко това, без да се оплаче, сякаш абсолютно нищо не е имало — точно както се бе държал и сега на следствието.

Докато Мелинда подсмърчаше в чиста кърпичка, Вик почувствува как закоравява спрямо нея. Беше си получила заслуженото и беше безсилна да предприеме каквото и да било срещу него. И да се върнеше в полицията, кой би й повярвал? Как би могла да се обоснове? Оставаше й само да се разведе с него. Но Вик не мислеше, че ще го направи. Той можеше да й откаже издръжка — предостатъчно основания имаше, — а и лесно щеше да получи детето (всъщност това едва ли беше от значение за нея). Едва ли щеше да й допадне перспективата да остане без пари и да се върне в мрачния отегчителен дом на родителите си в Куинс^[1].

Щом Вик спря пред гаража, Мелинда слезе от колата и влезе в къщата. Вик внесе в гаража кутиите с билките. Беше четири без петнадесет. Погледна към небето и прецени, че към шест слабо ще превали.

Върна се в гаража и един по един изнесе трите аквариума с градинските охлюви. Всеки аквариум беше покрит с четвъртит отрязък от медна мрежа, която хем да пропуска дъжда, хем да не позволява на охлювите да изпълзят навън. Охлювите обичат дъжда. Вик се надвеси над единия аквариум и загледа как Едгар и Хортензия, както ги наричаше, бавно се доближиха, вдигнаха глави, целунаха се и пак запълзяха. Сигурно щяха да се чифтосат следобед под лекия дъждец, който щеше да се процеди през мрежата. Чифтосваха се почти всяка седмица и явно бяха истински влюбени един в друг, защото Едгар изобщо не поглеждаше друг охлюв освен Хортензия, а Хортензия никога не отвръщаше на опитите на другите охлюви да я целунат. Три четвърти от близо хилядата охлюва на Вик бяха все тяхно поколение. Те бяха изключително мили един към друг, когато дойдеше ред да се поеме бремето на мътенето на яйцата (за което бяха необходими поне двадесет и четири часа), и само защото му се струваше, че Хортензия мъти по-често от Едгар, Вик беше дал женското име на нея. Това е истинска любов, помисли си той, макар да са само гастроподи. Спомни си, че в една от книгите на Анри Фабр^[2] разказваше как охлюви прехвърляли градински стени, за да намерят другаря си, и макар никога да не беше го проверявал сам, почувствува, че не може да не е вярно.