Патриша Хайсмит
Дълбока вода (7)

7

Два-три дни след изясняването на случая Макрей някой си мистър Касъл позвъни на Вик в печатницата. Представи се като пълномощник на дружеството за недвижими имоти „Бинкли“ от Ист Лайм. Искал да го помоли за някои сведения относно мистър Чарлс де Лайл, който желаеше да наеме една от къщите на дружеството.

— Чарлс де Лайл ли? — попита Вик озадачен. За пръв път чуваше това име.

— Моля да ме извините, че ви безпокоя в кантората ви, мистър Ван Алън, но не можах да се свържа с жена ви вкъщи. Всъщност при мен е записано мисис Ван Алън, но помислих, че вие също бихте могли да поръчителствувате за мистър Де Лайл. Бихте ли ми казали дали според вас той ще бъде благонадежден наемател? Нали разбирате, все нещо трябва да кажа на хазяина.

Вик изведнъж се сети — така се казваше пианистът в бара на „Лорд Честърфийлд“.

— Аз не го… Не вярвам да имате някакви проблеми. Ще говоря на обяд с жена си и ще й кажа да ви се обади.

— Много ви благодаря, мистър Ван Алън. Много мило от ваша страна. Благодаря ви още веднъж. Дочуване.

— Дочуване. — Вик окачи слушалката.

Стивън го чакаше, за да му покаже няколко нови мостри хартия. Заразглеждаха ги заедно, като ги държаха пред една гола двеставатова крушка и ги преценяваха откъм плътност. Хартията беше предназначена за следващата книга на „Грийнспър Прес“ — една стихосбирка на младия преподавател в колежа „Бард“ Брайън Райдър. Стивън имаше по-добро око за фините жилки, които се очертаваха на силната светлина, обаче за цялостните качества на хартията, особено доколко ще попива мастилото, Вик се доверяваше повече на себе си. Разгледаха шест мостри, от четири се отказаха веднага, после се поколебаха между останалите две, докато успеят да изберат.

— Дали да не изпратя поръчката още сега? — попита Стивън.

— Може. Последния път ни бавиха сума време.

Вик седна на бюрото, за да довърши писмата, с които връщаше на един романист и на трима поети ръкописите им, получени предния месец. Винаги пишеше тия писма собственоръчно, защото беше неприятна работа и не би искал да я възлага на Стивън, а освен това смяташе, че едно любезно, написано на ръка писмо лично от издателя е единственият културен начин за общуване с хората, чиито произведения си принуден да отхвърлиш. Повечето ръкописи, които получаваше, бяха добри. Някои бяха дори много добри и би искал да ги отпечата, но не можеше да печата всичко, което му харесва, и затова в такива случаи учтиво съветваше къде да се изпратят. Обикновено писмата му гласяха така: „Както навярно ви е известно, «Грийнспър Прес» е малко издателство. Разполагаме само с две ръчни печатарски преси и поради бавните темпове на работа сме възпрепятствувани да отпечатваме повече от четири книги годишно…“ Тонът му бе умерен също като темповете на „Грийнспър Прес“, с които всъщност Вик беше изключително горд. Гордееше се, че в неговата печатница са необходими пет дни за отпечатването на десет страници.

Гордееше се особено много и със Стивън Хайнс и благодареше на провидението, че го е изпречило на пътя му. Стивън беше тридесет и две годишен, женен, имаше малко дете. Беше тих и уравновесен човек, безкрайно търпелив с вечните поправки и доуточнявания, които книгопечатането изискваше. През първите две години, когато му беше особено трудно, Вик не можеше и да сънува, че един ден ще заработи с човек, който е педантично добросъвестен като самия него. Но ето че преди шест години се появи Стивън и го попита за работа. Дотогава бил работил в някаква малка търговска печатница в Бруклин. Искал да се установи в провинцията. Според него работата в „Грийнспър Прес“ щяла да му допадне. Вик го назначи със заплата на обикновен печатарски работник, но само след две седмици я повиши с двадесет процента въпреки възраженията му. Стивън обичаше печатницата, обичаше зелената планинска околност (родом бил от Аризона, при една пясъчна буря бащината му ферма била разрушена). По онова време той още не беше женен. Година по-късно доведе от Ню Йорк приятелката си Джорджиана, ожениха се, а Вик им стана кум. Джорджиана беше тъкмо момиче за Стивън — тиха, кротка и като него обичаше природата. Купиха си къща между Литъл Уесли и Уесли, която се намираше на такова затънтено място в гората, че за да може кола да стигне до нея, Стивън трябваше със собствените си ръце да разчисти пътя. Вик им беше помогнал да платят къщата и Стивън вече му беше върнал две трети от парите. Той беше привързан към Вик, макар никога да не го проявяваше открито. Държеше се с него възможно най-почтително. Наричаше го „сър“, докато един ден Вик не му се присмя. Оттогава, за да не казва нито „мистър Ван Алън“, нито „Вик“, Стивън избягваше обръщенията.

Персоналът на „Грийнспър Прес“ имаше още един член, стария Карлайл — дребен, попрегърбен човек на около шестдесет години, когото Вик беше спасил от падение. Беше го видял да проси пари за пиене по улиците на Уесли. Почерпи го, заприказва го и накрая му предложи работа като метач и разсилен в „Грийнспър Прес“. Карлайл прие. Сега се напиваше само два пъти в годината — на Коледа и на рождения си ден. Нямаше семейство. Вик му плащаше достатъчно, за да си живее добре в стаичката, която беше наел у една възрастна жена в северната част на Литъл Уесли. За четирите години, откакто работеше при Вик, към задълженията на Карлайл се прибавиха и нови: да разпределя пощата, да смазва пресите, да помага на Стивън в подготвянето на клишетата, да отива до гарата в Уесли, за да носи и да взема пощенските пратки. Беше се научил да шофира горе-долу добре джипа, който държаха пред черния вход на печатницата. Въпрос беше дали Карлайл успява да изработи седмичната си заплата, но и „Грийнспър Прес“ не покриваше финансовите си разходи, пък и Вик си даваше сметка, че като взема Карлайл на работа, когато всеки друг би му отказал, просто върши едно добро дело. Нямаше ли други грехове, освен да вкарва джипа в канавката край пътя, дваж в годината да се напива и да дъвче тютюн (при него това беше истински порок и в единия ъгъл на печатницата си беше сложил плювалник, който доста често изпразваше), Карлайл можеше да остане на работа, докато умре от старост.

Печатницата се помещаваше в едноетажна постройка, боядисана в тъмнозелено, така че почти се губеше сред плътните бухлати корони на дърветата наоколо. Някогашен склад за инструменти, за настоящето си предназначение тя имаше малко чудат вид — сега тук държаха печатарските преси и наборните машини. Вик беше направил две неголеми пристройки, едната от които му служеше за кабинет, а другата беше склад за печатарски клишета и хартия. За да не прониква влага, той я облицова с покривна изолация и листове ламарина, които по-късно боядиса. Един набразден от колела двестаметров път водеше от печатницата към по-широкия черен път. Оттук до дома му беше десет минути с кола.

В деня, когато му се обадиха за Чарлс де Лайл, Вик както обикновено се прибра вкъщи в един часа, но не завари Мелинда. Обядва сам, четейки книга на масата. Чувствуваше се необяснимо напрегнат, като че някой вървеше по петите му из празната къща. Пусна си грегорианските песнопения и усили звука, за да може да ги чува от гаража, когато малко преди три отиде да прибере кутиите с билки. Никъде не видя бележка от Мелинда. Надникна дори в стаята й, макар че тя никога не оставяше бележки там, а имаше навика да ги пуска на пода точно по средата на хола.

Дали не беше с Чарлс де Лайл? Въпросът изплува в съзнанието му като мехур, който се спука с лек неприятен звук веднага щом думите дойдоха. Откъде-накъде му хрумна тая мисъл? Едва-едва си спомняше лицето на Чарлс де Лайл — смугло, издължено, косата обилно намазана с брилянтин. Помнеше, че му заприлича на италиански мошеник. Само веднъж го беше виждал, следобеда, когато ходиха в бара на „Лорд Честърфийлд“. Тогава Мелинда дума не пророни за свиренето му, а това според него беше необичайно.

Наложи си да не мисли за Чарлс де Лайл. Най-много държеше да не бъде обвинен в неоправдана подозрителност. За него Мелинда си оставаше невинна, докато сама не докажеше вината си.

В седем и петнадесет Мелинда все още не беше се прибрала. Трикси си беше вкъщи от четири и половина и Вик я попита дали майка й не се е обаждала.

— Тцъ — безразлично цъкна с език Трикси. Лежеше по корем на пода, забила нос в комиксите на последната страница на „Ню Уеслиън“. Свикнала беше майка й да отсъствува от къщи по всяко време. От доста отдавна беше все така.

— Какво ще кажеш за едно „Не се сърди, човече“? — попита я Вик.

Трикси вдигна поглед и се замисли. Овалното й, позагоряло на слънцето личице внезапно му заприлича на жълъд, лъскав, бляскав, току-що отронил се от дървото; връхчето му беше брадичката на Трикси, а шапчицата му — правата й, подстригана на бретон коса, наскоро подрязана до средата на ушите.

— Добре! — рече Трикси накрая и скочи да вземе кутията от рафта на библиотеката.

Телефонът иззвъня и Вик вдигна слушалката. Беше Мелинда.

— Ще си дойда към осем, Вик. Ако сте гладни, не ме чакайте. Ще доведа един приятел да пийнем по нещо — ако не възразяваш, разбира се — додаде тя завалено, от което му стана ясно, че вече е на градус. — Е?

— Нямам нищо против — отвърна Вик. Знаеше кого ще доведе. — Хайде. До скоро.

— Чао.

Вик окачи слушалката.

— Мама ще си дойде след час, душко. Гладна ли си?

— Не съм гладна — отвърна Трикси.

Тя обичаше да се храни с майка си и с баща си. Можеше с часове да чака (макар че Вик не й разрешаваше да остава след девет) само и само да вечеря с тях. Обикновено вечеряха към осем и половина. Не и тази вечер, помисли си Вик. Насили се да се съсредоточи върху играта. Бяха се уговорили на два нейни хода той да прави по един, така че да имат горе-долу по равен брой точки. Трикси вече играеше по-добре от майка си, но не беше тактично да й го казва.

Вече бяха в разгара на втората игра, Трикси беше изяла една шоколадова поничка с кетчуп и почти се беше стъмнило, когато откъм пътя долетя шум от две коли.

Трикси вдигна глава.

— Две коли пристигат.

— Майка ти ни води гост.

— Какъв гост?

— Не знам. Каза ми само, че ще доведе някого. Твой ред е, Трикси.

Чу се завалящия приглушен говор на Мелинда, стъпките й по каменната пътека, после отварянето на вратата.

— Ехо! — провикна се Мелинда. — Влизай, Чарли. Вик, да ти представя Чарли де Лайл. Чарли, това е мъжът ми. — Каза го колкото да се спази етикетът.

Вик се беше изправил.

— Приятно ми е.

Чарли кимна и измърмори нещо в отговор. Изглеждаше притеснен. Беше около тридесет и петгодишен, слаб и немного висок, приближените му очи гледаха доста плахо, тъмните му вежди се съединяваха над носа.

— Чарли е новият пианист в „Лорд Честърфийлд“ — поясни Мелинда.

— Да, зная. Е, как намирате града? — любезно запита Вик.

— Много е хубав — отвърна Чарли.

— Сядай, Чарли. Вик, няма ли да ни предложиш нещо за пиене? Какво предпочиташ, Чарли?

Чарли измърмори, че иска ръжено уиски със сода, и Вик отиде в кухнята да приготвя напитките. Първо приготви чашата за Чарли, а след това наля за себе си и за Мелинда шотландско уиски със сода. На Трикси сипа портокалов сок. Когато се върна, Трикси все така стоеше в средата на хола и нито злобно, нито добронамерено изпитваше с поглед Чарли де Лайл. Поднесе напитките на табличка.

— Днес ми се обадиха по телефона заради вас — обърна се той към Чарли, който го изгледа озадачен. — Някакъв пълномощник по недвижими имоти искаше да знае дали ви познавам. Като че ли не можах достатъчно добре да го осведомя. — Усмихваше се приветливо.

— О, боже мой, нима на теб са се обадили?! — изсмя се Мелинда. — Извинявай, Вик, утре аз ще им се обадя — продължи тя отегчено. — Впрочем Чарли вече получи къщата. Утре се нанася. Чудесна къщурка насред гората. Нали я знаеш, на около три километра на юг от Ист Лайм. Ако не се лъжа, веднъж те закарах дотам да ти я покажа. Направи ми впечатление, че от пролетта никой не живее в нея, и си помислих, че на Чарли ще му бъде по-приятно там, отколкото на хотел, понеже му остават още шест седмици, така че с триста зора успях да издиря дружеството за недвижими имоти, на което се води къщата, и я наех за него. Чарли е направо във възторг. — Мелинда ровеше из грамофонните плочи.

— Това е чудесно — рече Вик.

Някой друг ще да е закарала дотам. Три километра на юг от Ист Лайм означаваше точно три километра по-близо до Литъл Уесли, отколкото си бе представял. Напрегна всичките си сили да не мисли за това. Нямаше причина да се настройва срещу Де Лайл. Та той като че ли се страхуваше и от собствената си сянка.

Мелинда подбра изпълнения на пиано и пусна грамофона доста силно. Когато и втората плоча свърши, тя попита Чарли знае ли кой е пианистът. Знаеше.

Вик отиде да налее по още едно уиски за себе си и за Мелинда. Чарли едва-едва отпиваше от своето. Като се върна, Мелинда тъкмо казваше на Трикси:

— Защо не отидеш да играеш в стаята си, миличко? Тук обърна всичко с главата надолу.

На пода пред камината Трикси разсеяно редеше нещо с пионките от „Не се сърди човече“-то. Въздъхна и започна да прибира пионките в кутията, но толкова бавно, че да си осигури поне още двадесет минути при възрастните.

— Нямаш отрова в уискито — рече Мелинда на Чарли.

— Знам — усмихна се той, — но трябва да си щадя язвата. А съм и на работа през нощта.

— Но ще останеш за вечеря, нали? До единадесет си свободен. А оттук до Балинджър си за шест минути.

— Ако има ракета — усмихна се Вик. — Поне двадесет минути му трябват, ако му е мил животът.

— Чарли работи в хотел „Линкълн“ в Балинджър от единадесет часа до полунощ — осведоми го Мелинда. Може би малко пудра по носа не би й била излишна, но и така изглеждаше чудесно със свободно пуснатата си тъмноруса коса, поразрошена от вятъра, с гладкото си, леко луничаво лице, пламнало от слънчев загар и животинска възбуда. Не беше пила толкова, че кожата й да повехне. Ясно защо в подобни случаи мъжете я намираха толкова очарователна, че не можеха да й устоят. Тя се наведе към Чарли и докосна ръката му.

— Оставаш за вечеря, нали, Чарли?

После изведнъж скочи, без да дочака отговора му.

— Боже господи, ами аз забравих месото в колата. Купила съм разкошно парче, Хансен специално ми го подбра. — Тя изтича навън.

Въпреки всичко Чарли категорично отказа да остане за вечеря.

— Налага се да вървя — отсече той още щом допи уискито си.

— Няма да те пуснем, преди да си ни изсвирил нещо! — упорствуваше Мелинда.

Чарли покорно седна пред пианото, сякаш знаеше, че е Мелинда не може да се спори.

— Какво да ви изсвиря?

— Каквото решиш.

Чарли засвири „Небе мое, като сметана ти си“. Вик знаеше, че това е един от любимите шлагери на Мелинда, а положително и Чарли го знаеше, защото й намигна при първите тонове.

— Де да можех да свиря така — рече Мелинда, когато той свърши. — Мога да го свиря, но не излиза така.

— Хайде покажи ми — предложи Чарли и стана от столчето.

Тя поклати глава.

— Не сега. А дали би могъл да ме научиш да свиря като теб?

— Щом поначало можеш да свириш — сигурно — напрано отвърна той. — Време е да тръгвам.

Вик стана.

— Радвам се, че се запознахме.

— Аз също. Благодаря — отвърна Чарли и взе шлифера си. Мелинда го изпрати до колата. Забави се около пет минути.

След като се върна, известно време мълчаха. После Мелинда попита:

— Нещо ново при теб днес?

— Ъъ. — Все едно нямаше да го чуе. — Не ти ли се струва, че е време да вечеряме?

През цялата вечер Мелинда се държа по-мило от обикновено. Но на следващия ден отново не си дойде за обяд и отново се прибра към осем. Обясни му, че Чарли де Лайл й дава уроци по пиано.