Патриша Хайсмит
Дълбока вода (6)

6

Петнадесетина дни след 4 юли Вик закусваше с Трикси, когато погледът му падна върху следното съобщение в „Ню Йорк Таймс“:

УБИЕЦЪТ НА НЮЙОРКСКИЯ РЕКЛАМЕН АГЕНТ — ОТКРИТ

Осем месеца след убийството на Малкълм Макрей загадката намира своя отговор

С пълна лъжичка грейпфрут в ръката, Вик се надвеси над съобщението. Полицията беше заловила някакъв продавач в галантериен магазин от щата Вашингтон, който направил признания и „нямало никакво съмнение“, че той е убиецът, макар все още да се проверявали фактите. Казваше се Хауард Олни, тридесет и една годишен, брат на Филис Олни, която навремето била в „интимни отношения“ с Макрей. Олни обвиняваше Макрей, че развалил неговия професионален тандем със сестра му. Братът и сестрата правели фокуси в един нощен бар. Преди година и половина Филис срещнала Макрей в Чикаго и прекъснала служебния си договор, за да замине с него в Ню Йорк. Олни останал без пукната пара, сестра му нищо не му пращала, макар че му била обещала (кой ли пък би могъл да изкопчи и един цент от Мал?), и накрая, твърдеше Олни, Макрей изоставил сестра му в бедствено положение. Близо година по-късно Олни се добрал до Ню Йорк на автостоп с единствената цел да отмъсти за себе си и сестра си, като убие Макрей. Заключението на психиатрите беше, че Олни показва признаци на маниакална депресия. Вероятно щяха да го имат предвид на съдебния процес.

— Татко! — успя най-сетне да привлече вниманието му Трикси. — Казвам, че днес съм решила да ти завърша колана.

Трябва да го беше казала най-малко три пъти.

— Чудесно. За плетения колан става дума, нали?

— Само един колан правя това лято — троснато отвърна Трикси, с което показа колко му е ядосана. После изтърси малко захар върху юфката си, разбърка я и се пресегна към шишето кетчуп. Сега беше в кетчупов период. Кетчуп се слагаше задължително на всичко, от бъркани яйца до оризов пудинг.

— Чакам го с нетърпение — рече Вик. — Надявам се, че си го направила достатъчно дълъг.

— Направо гигантски.

— Браво на теб.

Загледа се в загорелите й гладки раменца с кръстосани презрамки на джинсите, помисли да й каже да си вземе пуловера и отново се вторачи във вестника.

„Поради далечната връзка на убиеца с жертвата, както и поради факта, че няма оставени никакви улики, може да се заключи, че се касае едва ли не за «идеално престъпление». Изминаха месеци на търпеливо издирване на всички приятели и познати на убития, докато полицията успее да влезе в дирите на Олни…“

Независимо дали съобщението ще излезе тая вечер в „Ню Уеслиън“, или не, достатъчно много хора в Литъл Уесли получават сутрин „Таймс“. До довечера всички, които се интересуват от случая, ще знаят истината.

— Няма ли да си направим бекон с яйца? — предложи Трикси.

Тя обичаше да си взима по малко от неговия бекон. Съвсем не му беше сега до бекон с яйца. Но като видя локвата кетчуп в купичката й, си каза, че това дори и Трикси не може да го яде. Надигна се бавно, отиде в кухнята и механично запали газовия котлон. После сложи две парчета бекон в тигана. Доповръща му се.

— Татко! Имам още само пет минути! — викна заканително Трикси.

— Готово е, котенцето ми — обади се той.

— Ей, откога почна да ми викаш „котенце“?

Не й отговори. Трябваше веднага да каже на Мелинда, преди да го е научила от някой друг.

Едва беше сложил тигана пред Трикси, когато от улицата се разнесе глухото буботене на училищния автобус. С парче бекон в ръката, Трикси се засуети да търси ракетата си за федербал и големия червен шал, по който напоследък беше пощуряла и почти не сваляше от врата си. После хукна към вратата, напъха бекона в устата си и той чу хрускането на детските зъби.

— Чао, татко! — И го остави сам.

Вик се загледа към дивана и си спомни как веднъж Мал се натряска и се наложи да остане да прекара нощта, но изтрезня достатъчно, за да поиска да го преместят в стаята за гости. Неотдавна и Ралф лежа на тоя диван едва ли не в същата поза. Ралф има да се забавлява с това съобщение. А може и скоро отново да се появи на хоризонта.

Отиде в кухнята, затопли набързо кафето и сипа в една чаша, като добави непълна лъжичка захар. Отнесе кафето до вратата на Мелинда и почука.

— Какво има?

— Аз съм. Нося ти кафето.

— Влиизай! — провлачи тя полусънно, полураздразнено.

Влезе. Мелинда лежеше по гръб, подвила ръце под главата си. Спеше по пижама и без възглавница. В редките случаи, когато влизаше в стаята й да я събуди и я заварваше сама в леглото, той се удивяваше на спартанската атмосфера наоколо й: или вятър ще свисти из стаята през най-мразовитите зимни утрини, издувайки пердетата при отварянето на вратата, или пък завивката ще лежи захвърлена на пода, защото и при нула градуса на Мелинда й беше горещо. И сега одеялото беше захвърлено на пода, а Мелинда беше покрита само с чаршаф. Подаде й голямата синьо-бяла чаша с името й, написано отгоре, в която тя обичаше да си пие кафето.

Лицето й се сгърчи при първата глътка вряло кафе.

— Оох — изпъшка тя и се тръшна на леглото, при което чашата застрашително се разклати в ръката й.

Вик приседна на коравото столче пред тоалетната масичка.

— Попаднах на нещо във вестника — рече той.

— И какво е то?

— Открили са убиеца на Мал.

Тя се изправи на лакът, вече без следа от сънливост.

— Сериозно? И кой е той?

Беше взел вестника и й го подаде.

Тя зачете жадно, така грейнала от радост, че Вик не можеше да откъсне поглед от нея.

— Кой би могъл да предполага — промълви тя накрая.

— Сигурно се радваш — постара се да бъде любезен Вик.

Тя го стрелна с поглед, пронизващ като куршум.

— Нима ти не се радваш?

— Едва ли колкото тебе.

Тя скочи от леглото, застана до него по бяла пижама, боса, с лакирани в червено нокти на краката, и се заоглежда в огледалото, като прибираше косата от лицето си.

— Естествено. Как ще се радваш.

После изтича в банята леко като Трикси.

Телефонът до леглото иззвъня и Вик веднага се досети, че е Хорас. Той също беше абониран за „Таймс“. Излезе от спалнята на Мелинда, прекоси всекидневната и се обади от телефона в хола.

— Ало?

— Здравей, Вик, чете ли вестника? — По гласа си личеше, че Хорас се усмихва, но приятелски, не злонамерено.

— Четох го.

— Говори ли ти нещо името?

— Не, за първи път го чувам.

— Ами… — Хорас очакваше той да заговори. — Поне ще престанат приказките.

— Не знам да е имало чак пък толкова приказки — доста рязко рече Вик.

— О, Вик, имаше. При това недотам в твоя полза.

— Както и да е. Мелинда, разбира се, е много доволна.

— Знаеш моето мнение, Вик. — Хорас отново се поколеба, но тоя път, защото не намираше думи. — Мисля, че ти… Накратко, мисля, че тя се е променила през последните два месеца. Дано нещата да си останат, каквито са сега.

Чуваше се шуртенето на душа. Явно Мелинда беше в банята и не можеше да подслушва от телефона в стаята си, но въпреки това езикът му се връзваше. Не можеше да обсъжда личните си проблеми с Хорас.

— Благодаря ти, Хорас — рече накрая.

Обикновено отиваше в печатницата в девет и петнадесет — девет и половина, но тоя път реши да остане в хола, докато Мелинда се облече и му наприказва каквото още има да му казва, та да разбере къде смята да ходи сутринта. Личеше по припряността й, че нещо си е наумила. Чу я да набира някакъв номер от стаята си, но през затворената врата нито можеше, нито искаше да подслуша разговора.

Не би понесъл да се върне отново при Ралф, при тоя страхливец, в никакъв случай. Джоуел беше в Ню Йорк, но разстоянието не би попречило, ако Мелинда поискаше да се видят. Пресегна се за цигара към масичката от палисандрово дърво. Беше я измайсторил съвсем наскоро и така старателно беше полирал почти незабележимо вдлъбнатата и повърхност, че беше станала гладка като оптическо стъкло. Беше се наложило да смени старата масичка, също негово производство, която от времето на Лари Осбърн насам, въпреки защитните лакове, толкова се беше изпъстрила с изгаряния от цигари и петна от алкохол, че той загуби всякакво желание да я оправя. Навярно скоро и палисандровата масичка щеше да добие същия вид от мокрите чаши за уиски и забравените цигари. Като чу Мелинда да излиза от стаята си, седна на дивана, за да изглежда, че се е зачел във вестника.

— Да не би да учиш наизуст съобщението? — попита Мелинда.

— Нещо друго четях. Излиза нова книга за туризма, която ми се ще да си купя.

— Ето ти един хубав, безопасен спорт. Защо не опиташ?

Тя взе цигара и запали. Беше по бяла блуза, кафява кадифена клош-пола и кафяви мокасини. В ръката й нервно подрънкваше връзката ключове. Беше напрегната и възбудена като пред започване на нова авантюра. В такова състояние обикновено все я глобяваха за превишена скорост.

— Къде отиваш? — попита я той.

— Ами… Просто се уговорих с Ивлин да обядваме заедно. Така че няма да си дойда за обяд.

Не беше сигурен дали не го лъже. От отговора й не се разбираше къде отива. Изправи се и усърдно заопъва пуловера си.

— Какво ще кажеш да пийнем нещо следобед? Към шест в „Честърфийлд“, става ли?

Тя се понамръщи, вдигна се на пръсти и се завъртя на един крак като момиченце.

— Не, Вик. Пък и на теб не ти се иска. Все пак благодаря.

— Извинявай — усмихна се той. — Е, аз да вървя.

Отидоха заедно до гаража и всеки се качи в колата си. Минаха една-две минути, докато Вик запали мотора, а Мелинда на секундата отлетя по улицата в бледозелената си открита кола.