Патриша Хайсмит
Дълбока вода (5)

5

Дойде чудесен юни — без горещини и засуха, с кратки превалявания привечер два-три пъти седмично, които наляха със сок и сладост малините и ягодите в горичката зад къщата. Няколко поредни съботни следобеда Вик води Трикси и Джени Питърсън за ягоди и малини, с които и двете семейства по цяла седмица след това правеха торти, кейкове и сладоледи. Трикси реши да не ходи на летен лагер заради Джени. Двете се записаха в частното училище в Хайланд, на шест километра от Литъл Уесли, което през лятото предлагаше тренировки и занятия по рисуване и ръкоделие пет дена седмично от девет до четири часа. За първи път това лято Трикси се захвана с плуване и толкова добре й се удаде, че в състезанието излезе първа в своята възрастова група. Вик беше доволен, че Трикси не пожела да отиде на лагер, защото обичаше да са заедно. Навярно за това трябваше да благодари на относителното безпаричие на Питърсънови. Чарлс Питърсън беше електроинженер в една кожарска фабрика в Уесли и печелеше по-малко от останалите жители на Литъл Уесли. По-скоро издържаше семейството си със заплатата си, докато много хора в Литъл Уесли, както самият Вик или пък Фил Кауан, имаха в допълнение и годишна рента. За съжаление Мелинда гледаше отвисоко Питърсънови като малко нескопосни, без да може да разбере, че съвсем не са по-нескопосни от много други и че по всяка вероятност я дразни само бялата им, облицована с дъски къща.

В един реномиран английски Годишник на издателя, който излезе през юни, печатницата „Грийнспър“ в Литъл Уесли беше посочена като „образец за типографско майсторство и художествено оформление“, а това означаваше много повече за Вик, отколкото каквато и да било материална облага. Беше горд, че в двадесет и шестте книги, които беше издал, имаше само две печатни грешки. „За стопанството“ беше двадесет и седмата му книга и засега нито той, нито до педантичност добросъвестният му печатар Стивън Хайнс бяха открили някоя грешка, макар че този път опасността беше по-голяма от обикновено, тъй като левите страници се печатаха на гръцки. Един ден щеше да напише очерк за възможността да останат печатни грешки въпреки щателното изчитане. В печатните грешки имаше нещо демонично и непреодолимо, сякаш бяха част от първичното зло, което изпълва човешкия живот, сякаш имаха свой собствен живот и бяха решени на всяка цена да заявят себе си — също като бурените в най-поддържаните градини.

Вместо всеобщо охладняване, както продължаваше да твърди Мелинда, Вик, напротив, намираше, че отношенията им с хората вървят далеч по-гладко. Както Хорас и Мери, така и Фил и Ивлин вече ги канеха без следа от старата предпазливост, когато се бояха да не би в последния момент Мелинда да им доведе било Ралф, било някой друг. Сега всички ги гледаха като семейство, при това щастливо и задружно. Беше му опротивяло през последните години да го глезят разни състрадателни домакини, настоятелно да му предлагат я втора порция, я голямо парче кейк, като да беше изоставено дете или инвалид. Може бракът му с Мелинда съвсем да не беше идеален, но в края на краищата по света имаше толкова по-неудачни бракове — бракове, които се огъват пред пиянството, пред мизерията, пред болестта и лудостта, пред проклетите тъщи, пред изневярата, останала без прошка. Вик се отнасяше към Мелинда със същото уважение и всеотдайност, както в началото на брака им, особено сега, когато виждаше, че Ралф й липсва. Не искаше да се чувствува отегчена или самотна, нито пък да мисли, че това му е безразлично. Заведе я на още два-три спектакъла в Ню Йорк, на два концерта на Тангълуд, а веднъж през уикенда взеха и Трикси и отидоха в Кенебънкпорт да гледат една пиеса с Джуди Андерсън, след което останаха да преспят в хотел. Почти не минаваше вечер, без да й донесе някакъв подарък — кога букет цветя, кога шишенце парфюм, кога шалче от „Бандана“, единствения моден дамски магазин в Литъл Уесли, кога просто някое списание, което тя харесваше, като например „Холидей“. Не бяха се абонирали за „Холидей“, защото според Мелинда било скъпо, а къщата и без това вече била задръстена от списания, макар че Вик го смяташе за по-добро от много други, за които не пропускаха да се абонират. Мелинда имаше особено разбиране за пестеливост. Не пожела например домашна прислужничка, но и много-много не се стараеше да поддържа къщата. Ако рафтовете на библиотеката все пак не затъваха в прах, заслугата беше на Вик — веднъж на четири месеца ги минаваше с кърпа. От дъжд на вятър Мелинда хващаше прахосмукачката, но още на първата или най-много на втората стая се отказваше. Очакваха ли гости, холът, кухнята и банята се „постягаха“ — това бе нейната думичка. Никога обаче не забравяше да зареди с пържоли камерата на хладилника, както и да осигури в изобилие пресни зеленчуци, картофи и портокали, а едно от нещата, които Вик най-много ценеше у нея, беше, че никога не забравяше да се прибере вкъщи, за да обядва с него, независимо какво мисли да прави следобед. Може би смяташе, че поне това му дължи, но във всеки случай го правеше така упорито, както понякога отиваше на любовните си срещи. А и най-малко веднъж в седмицата намираше време да сготви някое от любимите му ястия: жабешки крачка по провансалски, чиле^[1], картофена супа или пък печен фазан, за който трябваше да отива до Уесли. Грижеше се също той да не остава без тютюн за лула, а тютюнът се поръчваше от Ню Йорк и при това не беше лесно да се разбере кога е на свършване, тъй като Вик пушеше само от време на време и държеше табакерата си ту в хола, ту в гаража, ту в стаята си, където тя рядко влизаше. Според Вик всичките му приятели, включително и Хорас, невинаги се сещаха за добрите страни на Мелинда и затова често се опитваше да им ги припомня.

На 4 юли^[2], събота, Вик и Мелинда отидоха на ежегодния бал в клуба — най-голямото събитие през лятото. Тук бяха всичките им приятели, дори онези, които не членуваха в клуба, но имаха покани за бала. Вик се огледа за Ралф Гоздън, но никъде не го видя. Често ходел у Уилсънови, каза му Ивлин Кауан. Тя беше запалена градинарка и даваше съвети по цветарство на Джун Уилсън. Уилсънови бяха дошли в Литъл Уесли само преди четири месеца. Живееха в една скромна къща в северната част на града. Ивлин каза на Вик, че Дон Уилсън взел съвсем на сериозно каквото Ралф му разказал, и Вик си даде сметка, че това е така до голяма степен, защото Ралф не може да не се е представил за жертва на неговата ревност, зложелателство и изобщо на „лошия му вкус“ Разбира се, Ралф би могъл да каже, че с Мелинда са били чисто и просто добри приятели и Уилсънови биха се хванали, тъй като не бяха сред близките им познати. В Литъл Уесли не ги приеха особено любезно и най-вероятно причината беше в Дон. Той беше сдържам и неприветлив с хората, сигурно според него усмивките и общителността не подобаваха на един писател. А пък беше безподобен драскач — фабрикуваше разни уестърнчета, криминалета, любовни историйки, някои от които заедно с жена си, макар че тя била силна по детските книги. Уилсънови нямаха деца.

Двамата се бяха опрели на стената — Дон унил и отпуснат, а дребната му, руса и обикновено оживена жена сега доста умърлушена. Вик сметна, че е така, защото познават твърде малко хора, и им кимна усмихнато за поздрав, като се канеше да отиде при тях да си поприказват, но явно недружелюбният отговор на Дон го възпря. Сигурно Дон Уилсън се изненадваше, че изобщо го вижда тук, при това заобиколен от старите си приятели, сякаш нищо не е било.

Вик тръгна покрай дансинга, като размени по някоя дума с Макфърсънови, с Ивлин и Фил и с неизменната мисис Поднански, чиито внуци също бяха поканени. По-младият, Уолтър, току-що бе завършил право в Харвард. Едва сега Вик осъзна, че Мелинда е донякъде права, като твърди, че хората странят от него — непознатите наистина го отбягваха. Намираха се такива, които го посочваха на партньорите си по танц и после се разбъбряха по негов адрес, но така, че да не ги чуе. Други се извръщаха неловко усмихнати, когато минаваше покрай тях, докато при по-различни обстоятелства сигурно биха му се представили и биха повели разговор. Често се случваше непознати да го заговорят за печатницата. Но Вик нехаеше, че го отбягват и шушукат зад гърба му. Дори се чувствуваше по-спокоен и сигурен, отколкото обикновено на гости, защото това беше гаранция, че Мелинда ще се държи както подобава. Тя явно се забавляваше, макар че довечера сигурно щеше да му каже точно обратното. Изглеждаше чудесно с новата си златиста роба от тафта, която свободно падаше върху гъвкавата й стройна талия и бедрата, сякаш до последния милиметър беше изпипана за нея. До полунощ Мелинда танцува с може би дванадесет кавалери, включително с двама младоци, всеки от които при нормални обстоятелства би могъл да стане приемник на Ралф Гоздън. Тоя път обаче Мелинда се държеше просто приветливо, без да се прави я на богородица, я на мъжкарана, я на „фатална жена“, я на много увлечена — роли, във всяка от които Вик неведнъж я беше виждал. А и не пи кой знае колко. Той беше безкрайно горд с нея. Често се бе гордял с външността й, но твърде рядко, че да си го спомня, с поведението й.

След един танц Мелинда тръгна към него и той чу някаква жена да казва:

— Ето съпругата му!

— О, нима? Толкова е хубава!

Нечий смях заглуши разговора. После думите отново стигнаха до него:

— Нали разбираш, никой не знае със сигурност! Но някои твърдят, че било вярно… Не, не може да го е направил, нали така?

— Ехо! Не се ли умори да стоиш прав? — запита Мелинда.

Гледаше го с оня премрежен поглед на зелено-кафеникавите си очи, с който често гледаше мъжете, като обикновено добавяше и усмивка. Този път не се усмихваше.

— Не съм стоял само прав. Известно време поседях с мисис Поднански.

— Твоята любима балдама, нали?

Вик се изсмя.

— Да ти донеса ли нещо за пиене?

— Едно четворно уиски.

Преди Вик да успее да се добере до напитките, единият от младите мъже, с които Мелинда бе танцувала, се изпречи на пътя му и с тържествен тон запита:

— Ще разрешите ли?

— Разрешавам — отвърна усмихнат Вик. Не мислеше, че натъртеното „Ще разрешите ли?“ се дължи на мълвата, че е убил Макрей, макар съвсем да не беше изключено.

Погледна към Дон Уилсън и разбра, че отново е наблюдаван. Взе си трети лимонов сладолед (не му се пиеше тая вечер) и понеже Мери Мелър му се видя доста самотна, взе един и за нея. Мери пое сладоледа със сърдечна приятелска усмивка.

— Ивлин и Фил предлагат след танците да се поразхладим в техния басейн. Нали ще дойдете с Мелинда?

— Не сме си взели банските — отвърна Вик, макар че друг път това не би ги спряло — неведнъж бяха скачали голи в басейна. Той беше по-срамежлив, но на Мелинда не й пукаше.

— Защо не прескочите до къщи за банските? Макар че кой ти гледа в тая тъмница! — рече весело Мери.

— Ще питам Мелинда — отвърна Вик.

— Тя изглежда чудесно, нали? — Мери докосна ръката му и той се наведе към нея. — Вик, не бих искала да се чувствуваш неловко, чуваш ли? Трябва да знаеш, че твоите верни приятели са ти все така верни. Дано само не си чул нещо неприятно тая вечер.

— Абсолютно нищо не съм чул — увери я Вик.

— Говорих с Ивлин. Двамата с Фил гледат на цялата работа също като нас. Не се и съмняваме, че това си е най-обикновена шега, макар че тия Уилсънови говорят друго.

— И какво говорят?

— Тя не се меси, само той ги говори едни… Бил си особняк. Та кой от мас не е особняк, а? — Мери се засмя весело. — Сигурно си търси сюжет за нов разказ. Виж, той е голям особняк.

Вик познаваше Мери достатъчно добре, за да му стане ясно, че е по-разтревожена, отколкото показва.

— Та какво по-точно казва Дон?

— Ами… Не си реагирал нормално. Мога да си представя какво му е наприказвал Ралф Гоздън. Налял е масло в огъня. Та Дон казва само, че трябва да бъдеш държан под око и че си много тайнствен. — Мери прошепна последната дума, като се усмихваше. — Отвърнах му, че всички ние сме имали възможност да те държим под око през последните девет-десет години, както и че си един от най-милите, най-прекрасните и най-потайнствените мъже на света.

— Мисис Мелър, мога ли да ви поканя на танц? — запита Вик. — Дали съпругът ви няма да възрази?

— Боже мой, Вик! Не мога да повярвам!

Той отнесе купичките от сладоледа до най-близката маса и двамата с Мери се понесоха по дансинга под звуците на валса. Любимият му танц. Танцуваше го много добре. Мелинда го видя и застина от изумление. Хорас и Ивлин също го гледаха. Вик заситни стъпките, за да не изглежда оглупял от прилива на веселост, който го изпълваше целия, сякаш дълго потискано желание най-сетне бе избликнало. Би могъл да литне с Мери, ако останалите двойки не задръстваха пространството наоколо им.

— Та ти си бил чудесен танцьор! — възкликна Мери. — Защо си се спотайвал толкова време, а?

Вик и не мислеше да отговаря.

Дълго след валса усещаше гъделичкаща го възбуда като след голяма победа. И когато Мелинда завърши поредния танц, той приближи, поклони се и запита:

— Може ли, Мелинда?

Тя почти успя да прикрие удивлението си, като затвори очи и извърна глава.

— Толкова съм уморена, скъпи.

А на връщане го запита:

— Какво те накара да танцуваш тая вечер?

Той съумя да избегне прекия отговор и така й попречи да го вземе на подбив.

— Казах си, че с непоследователност мога да смая народа не по-зле, отколкото с особнячество. Всички знаят, че не танцувам.

Мелинда нямаше настроение за нощно къпане, но много любезно отклони поканата на Ивлин и Фил.

— Беше направо очарователна — каза й Вик, като се прибраха вкъщи.

— Налага се да оправям кашите, които си забъркал. Не ми беше леко тази вечер.

Вик неволно сви рамене, едва се усмихна, но не каза нищо. И тоя път Мелинда бе прекарала не по-зле, отколкото когато преминаваше всяка граница, флиртуваше, напиваше се или вършеше разни щуротии, което съвсем не допринасяше за доброто им име.

Като си легна, в съзнанието му се заредиха миговете на дансинга с Мери Мелър, навъсеното лице на Дон Уилсън, хората, които шушукаха. Само няколко души вярваха, че наистина е убил Малкълм Макрей — тия, които най-слабо го познаваха. Точно това се бе опитала да му каже Мери. И тя, ако не го познаваше толкова добре, колкото поне си мислеше, би се усъмнила в него. Оная вечер едва ли не му го каза: „Ще търпиш, ще търпиш, пък някой ден ще ти дойде до гуша. Е, чак скандал няма да вдигнеш, но поне ще си кажеш какво мислиш.“ Помнеше точно думите й, помнеше, че се бе усмихнал на безобидността им. Да, през всичките тия години той бе играл ролята на спокоен и безразличен съпруг. Умишлено бе прикривал чувствата си, макар през месеците на първата й изневяра да бе преживял нещо като шок, но бе съумял да го спотаи. Ето това смайваше хората. Беше изписано на лицата им, дори на лицето на Хорас. Не реагира с нормалната за такива случаи ревност, но все пак трябва нанякъде да избие — така мислеха хората. Ето защо се приемаше за съвсем естествено, че е убил един от любовниците на Мелинда. Това беше по за вярване, отколкото че е търпял четири години, без дума да продума и без пръста си да помръдне. Човешко беше да избухнеш накрая. Така го разбираха хората. Никой на тоя свят не можеше да докаже, че той е убил Макрей, но и никой не можеше да докаже, че не го е убил.