Патриша Хайсмит
Дълбока вода (4)

4

Вик се учудваше на бързината, с която слухът се разпространяваше, на всеобщия интерес (особено от страна на хора, които не го познаваха добре), както и че никой не си мръдна пръста да съобщи в полицията. Разбира се, тези, които поне малко познаваха и него, и Мелинда, разбираха защо е пуснал тая история и дори я намираха забавна. Включително и хора като стария Хансен, зарзаватчията. Но имаше и такива, които не знаеха нищо освен мълвата и по всяка вероятност смятаха, че Вик заслужава да бъде откаран в полицията независимо дали е виновен, или не. Той си направи този извод от погледите, които от време на време усещаше върху гърба си, докато вървеше по главната улица.

Не бяха минали и четири дни от разговора с Ралф, а вече се намираха хора, непознати отпреди или просто незабелязани, които му хвърляха изпитателни погледи, когато ги задминаваше с колата (стар, но добре поддържан олдсмобил, който и бездруго хващаше окото, тъй като повечето от съгражданите му имаха къде по-нови коли), и шепнешком го сочеха. Рядко виждаше някой непознат да се засмее, затова пък приятелите му реагираха само със смях.

През тези четири дни Вик не видя Ралф Гоздън. Неделята след напиването си Ралф се беше обадил на Мелинда и беше настоял да се видят. Мелинда излезе, за да се срещне с него, а Вик и Трикси отидоха сами на пикник на брега на езерото. Вик се споразумя с пазача на лодките да наеме за цяло лято кану за Трикси. Когато се прибраха, завариха Мелинда побесняла. Ралф й беше казал.

— По-глупаво, вулгарно и идиотско нещо от това не съм чувала! — изкрещя му тя в лицето.

Спокойно посрещна хулите й. Подозираше, че Мелинда се гневи най-вече защото Ралф се беше оказал страхливец. Можеше да си представи дума по дума целия им разговор:

Ралф: Не че му вярвам, мила, но е ясно, че не иска да се навъртам около тебе, така че си помислих…

Мелинда: Не ми пука какво иска! Но щом като толкова те е страх да му излезеш насреща…

По време на тоя разговор Мелинда трябва да е разбрала, че е казал същото и на Джоуел Наш.

— Ралф наистина ли мисли, че съм убил Макрей? — попита Вик.

— Разбира се, че не. Просто мисли, че или си хапльо, или ти е изхвръкнал умът.

— Обаче не му е смешно. — Вик съжалително поклати глава. — А това е много лошо.

— Какво пък толкова смешно има?

Мелинда стоеше насред стаята с ръце на хълбоците, широко разкрачила краката си, обути в мокасини.

— Навярно трябва да ти повторя какво точно му казах, за да ти стане смешно.

— А, да. А на Джоуел беше ли му смешно?

— Явно не. Така се подплаши, че изчезна от града.

— Нали точно това си искал?

— Честно казано, да.

— И Ралф си искал да уплашиш, нали?

— И двамата бяха ужасно досадни и неподходящи за теб, поне така ми се струва. Значи Ралф се е уплашил, а?

— Нищо подобно. Не ставай глупак. Как можа да си помислиш, че някой ще повярва на приказките ти?

Вик подложи ръце на тила си и се изтегна на фотьойла.

— Джоуел Наш все трябва да е повярвал. Виждаш, че изчезна от хоризонта. Не ми изглежда много умно от негова страна, но пък и никога не съм го мислил за умен.

— Естествено. Само ти си умен.

Вик добродушно й се усмихна.

— Какво ти каза Джоуел? — Мелинда се размърда и бързо приседна на дивана, от което му стана ясно, че Джоуел нищо не й е казвал. — А Ралф?

— Каза ми, че определено си зле настроен и че…

— Определено зле настроен ли? Чудно нещо. Определено отегчен бях, Мелинда, определено уморен да поя и хрантутя разни досадници няколко пъти седмично и да бодърствувам по цели нощи с тях, определено уморен да слушам глупостите им, определено уморен да ме смятат за недосетлив и безразличен. Всичко това беше определено нелепо.

Мелинда спря изумен поглед върху него — веждите й бяха сключени, а устните — присвити. После внезапно скри лице в ръцете си и даде воля на сълзите си.

Вик отиде при нея и обгърна раменете и.

— Заслужава ли си да плачеш, скъпа? Нима Джоуел и Ралф заслужават да плачеш за тях?

Тя тръсна глава.

— Не плача за тях. Заради несправедливостта плача.

Вик въздъхна. Искрено желаеше да му дойдат наум някакви успокоителни думи. Но какъв смисъл да казва: „Нали аз съм тук и те обичам.“ Тя нямаше нужда от него сега, а може би и занапред щеше да е така. Не искаше да й пречи. Не би се възпротивил Мелинда да има за любовник някой представителен и почтен мъж, който да мисли с главата си. Но се боеше, че нито тя някога ще се спре на такъв мъж, нито такъв мъж ще се спре на нея. Представяше си едно великодушно, откровено и културно уреждане на отношенията, от което и тримата биха били доволни и биха извлекли някаква полза. Точно това е имал предвид Достоевски. Гьоте също би го разбрал.

— Знаеш ли, оня ден четох във вестника — започна той сговорчиво — за един любовен триъгълник в Милано. Разбира се, не знам що за хора са били, но когато съпругът и любовникът, които били много добри приятели, загинали при автомобилна катастрофа, жената ги погребала заедно и оставила в гроба място и за себе си. Надгробният надпис гласял: „Те живяха щастливо заедно.“ Виждаш ли, не е невъзможно. Само бих искал да си избереш приятел, може и да не е един, но да има малко мозък в главата си. Как мислиш, възможно ли е?

— Да — отвърна тя през сълзи и Вик разбра, че думите му изобщо не са стигнали до нея.

Това беше в неделя. През следващите четири дни Мелинда продължи да се цупи, но според Вик щеше да се оправи до няколко дни, стига той да се държи с нея както трябва. Беше твърде енергична и твърде много обичаше забавленията, за да се цупи дълго.

На два пъти Вик купува билети за мюзикъли в Ню Йорк, макар че в момента се играеха две пиеси, които би предпочел да види. Но и на тях щеше да им дойде времето. Та нали сега Мелинда вече никога не беше заета, нито пък уморена вечер.

Когато отиде в Ню Йорк за билети, Вик се отби в отдела за вестници в градската библиотека, за да си припомни случая с Макрей, тъй като много подробности му се губеха. Единствено момчето от асансьора беше видяло убиеца. Беше го описало съвсем бегло като доста тромав и не особено висок човек. Вик отговаряше на такова описание и по-късно изтъкна това пред Хорас.

Хорас се подсмихна. Той беше химик в лаборатория за медицински анализ, беше предпазлив човек и обичаше да говори с недомлъвки. Смяташе, че Вик постъпва ексцентрично и малко рисковано, но приветствуваше всичко, което би „вкарало Мелинда в правия път“.

— Винаги съм казвал, че за да влезе в правия път, Мелинда трябва да почувствува твоята строгост, Вик. Чакала е години наред поне малък знак, че се интересуваш от нея. Гледай сега да не изгубиш каквото си постигнал. Ще ми се отново да ви видя щастливи.

Три-четири години Хорас беше свидетел на щастието им, но тия години изглеждаха толкова далечни, че Вик недоумяваше как изобщо си ги спомня. „Постигнал.“ Какво ли толкова беше постигнал? Е, да, Мелинда си седеше вкъщи и, волю-неволю, отделяше повече време за Трикси и за него. Но това още не я правеше щастлива. На няколко пъти я води в „Лорд Честърфийлд“, понеже предполагаше, че след като мълвата е стигнала и до Сам — бармана, Мелинда не би искала да отиде сама в бара — твърде често беше идвала тук и с Ралф, и с Лари, и с Джо-Джо.

Един следобед се опита да привлече вниманието й върху два проекта за корицата на „За стопанството“^[1] от Ксенофонт. Бяха дело на Блеър Пибоди — същия майстор кожар, който работеше в един обор в Кънетикът и правеше кожените подвързии за всичките му луксозни издания. И в двата проекта бяха използувани гръцки архитектурни мотиви. В единия преобладаваше декоративният елемент, другият беше по-сдържан, но Вик харесваше и двата. Надяваше се, че на Мелинда ще й бъде приятно да определи на кой да се спрат, но едва за миг успя да задържи погледа й върху тях. От вежливост, която всъщност трябваше да го уязви с нехайството си, Мелинда изрази предпочитание към единия проект. Известно време Вик остана сломен и безмълвен. Понякога се изненадваше колко много може да го нарани Мелинда, стига да поиска. Много по-голям интерес тя прояви към пианиста, когото бяха наели за през лятото в „Лорд Честърфийлд“. В ъгъла на бара имаше окачен афиш с негова снимка. Очакваха го след седмица. Мелинда заяви, че ако свири като миналогодишния пианист, направо щяла да загине.

Двете съботи, когато ходиха на мюзикъл в Ню Йорк, минаха по-успешно. Първата вечер оставиха Трикси у Питърсънови, родителите на най-добрата й приятелка Джени, а за втората мисис Питърсън дойде у тях с Джени. Обикновено Трикси заспиваше дълбоко най-късно към десет, но мисис Питърсън любезно бе останала при нея до полунощ.

И двата пъти след представлението ходиха да вечерят в ресторант, където свиреха танцова музика, но Вик не покани Мелинда, защото предчувствуваше, че ще му откаже. Въпреки чудесното й настроение той усещаше стаеното й негодувание, че я е откъснал от Джоуел и Ралф. Втория път се прибраха в четири сутринта и Мелинда изпадна в оная веселост, която понякога я въодушевяваше да гази из поточетата в близката горичка или пък да отива с колата до Кауанови, за да се бухне в басейна. Тия неща обаче можеше да върши само с такива като Ралф или Джо-Джо. На него не му предложи да погазят из поточетата — та нали той бе нейният нескопосан съпруг, а не някой преливащ от сила млад мъжага. Едва не й го предложи сам, но се въздържа. Всъщност не се чувствуваше дотам оглупял, че да си изпореже краката по камъните, които нямаше да види в тъмното, пък и не мислеше, че Мелинда би се съгласила на подобно приключение с него.

Седнаха, все още напълно облечени, на леглото на Мелинда и се зачетоха в неделните вестници, които Вик беше купил в Манхатън — без „Таймс“, защото им го носеха в неделя сутрин. Мелинда четеше „Нюз“ и се смееше на нещо. Почти през целия път беше спала на рамото му. Вик се беше разсънил съвсем и вече можеше изобщо да не си ляга. Разсънването навярно се дължеше на необичайното обстоятелство, че седеше на леглото на Мелинда (от години не се беше случвало), и макар че го интересуваше съдбата на американските дезертьори в Китай, част от съзнанието му внимателно проучваше как му се отразява това обстоятелство. Не изпитваше, а и нищо не предвещаваше желание за интимност, за милувки. Изпитваше само известно неудобство. И все пак нещо го караше да я попита дали няма да й е неприятно, ако остане при нея. Просто да преспи в леглото и, обгърнал я с ръце, а може и без да я докосва дори. Мелинда знаеше, че никога не би й досадил. После се сети как по пътя за Ню Йорк му беше казала, че Кауанови променили отношението си към тях, защото тая история за Макрей била проява на „лош вкус“. Мелърови също се държали по-хладно. Хората странели от тях. Той твърдеше обратното и й даде няколко примера. Освен това й напомни, че в момента Ивлин и Фил са се усамотили, защото Фил работи върху книгата си по икономика и иска да я завърши преди началото на семестъра през септември. Колебаеше се дали да рискува да я попита може ли да остане в стаята й и дали тя няма да го използува като още един сгоден случай да му покаже колко й е опротивял. Дори и да не му откажеше възмутено, дали пък нямаше дотолкова да се изненада, че да развали приятното впечатление от вечерта? И искаше ли той в края на краищата да остане? Не, не искаше.

Мелинда се прозя.

— Какво толкова си се зачел?

— Чета за някакви дезертьори. Ако американци минат на страната на червените, наричат ги родоотстъпници; а ако червените минат на наша страна, веднага стават „свободолюбци“. Зависи от кои си. — Той й се усмихна.

Мелинда не каза нищо. Не бе и очаквал. Бавно се надигна от леглото й.

— Лека нощ, скъпа. Приятни сънища. — Наведе се и я целуна по бузата. — Доволна ли си от вечерта?

— М-хм — отвърна Мелинда така, както малко момиченце отвръща на дядо си, който през деня го е водил на цирк. — Лека нощ, Вик. Гледай да не събудиш Трикси, като минаваш покрай стаята й.

Вик се подсмихна. Преди три седмици изобщо не би се сетила за Трикси. Единствената й мисъл щеше да е да се обади на Ралф веднага след като той излезе от стаята й.