Патриша Хайсмит
Дълбока вода (27)

27

На другия ден Вик си тръгна от печатницата четвърт час по-рано, отколкото обикновено тръгваше за обяд към къщи, макар че все едно нямаше установен час на тръгване нито за обяд, нито за вечеря и никой не би обърнал внимание на сегашното му подраняване. Подкара към кариерата. Този път беше взел от гаража едно дълго здраво въже за простиране. Имаше намерение на единия му край да завърже някой масивен камък, а с другия да омотае тялото на Камерън под мишниците. Денят беше ясен и слънчев и веднага щом стигна, той заслиза по пътеката, без да губи време отново да оглежда отгоре трупа. Внимаваше да не си съдере панталоните по храсталаците и да не си издраска обувките.

Като слезе долу, запристъпя бавно към ръба на каменния блок, като избягваше да поглежда към трупа, докато не приближи съвсем.

Оказа се просто голямо изпомачкано парче амбалажна хартия — подгизнало от вода, оръфано в единия край, на две места прихванато с канап. Толкова нелепо беше, че от стъписване Вик едва не побесня. После си отдъхна. По болката, която го прониза целия, си даде сметка колко е бил напрегнат.

Вдигна поглед към синьото небе и към нащърбения хребет на отсрещната страна на кариерата. Отгоре го гледаха само няколко дървета. Премести поглед към подгизналата хартия. Единият й край беше почти целият потънал. Какво ли я държеше още на повърхността? Може би никоя дъска отдолу. Ако можеше да я достигне с крак, щеше да я избута настрани, но му беше много далеч. Сигурно от месеци вятърът я е подмятал насам-натам из кариерата. Пристъпи съвсем до ръба на каменния блок и започна да се взира във водата точно където беше потънал трупът. Ужасната ниша едва се виждаше метри надолу, белезникава, по всичко изглежда, отгоре и нямаше нищо.

Обърна се и се заоглежда за петната кръв. Нищо не се виждаше. Сякаш отново съдбата му беше скроила номер! После забеляза тук-там сред дребните камъчета червеникави обагряния — явно дъждът и вятърът обилно бяха поръсили кървавите петна с варовиков прах и ситни парченца камък. Поразрови камъчетата с обувки и отдолу се показа петно, десетина сантиметра дълго и около три широко. Съвсем беше избеляло и не си струваше да се безпокои. Огледа щателно около краката си. Не се виждаха никакви петна освен това, което беше открил. Спокойно би могъл да си спести тая разходка. Внимателно, като си помагаше с ръка, той поръси петното с прах и камъчета.

— Ехо! — чу се глас и после отекна от другата страна на кариерата.

Вик рязко вдигна глава и видя на ръба на скалата главата и раменете на някакъв мъж. Почти веднага позна Дон Уилсън.

— Ехо! — викна в отговор.

Беше се изправил и сега внимателно се заизкачва по пътеката, внезапно скован от ужас и срам, защото преди по-малко от две минути беше чул слаб, съвсем далечен звук, но беше предпочел да го пренебрегне. Ясно, че е чул хлопването на вратата на колата на Дон. Би могъл да се подготви, стига да беше обърнал повече внимание на звука, вместо да реши, че иде от много по-далеч, а не от площадката, където е и собствената му кола.

Уилсън вървеше по ръба и явно се озърташе за пътека. Накрая я откри и се спусна надолу. Вик вече се беше изкачил до едно твърде тясно място, където нямаше как да се разминат, и затова се върна обратно. Къде подхлъзвайки се, къде залавяйки се за храсталаците, Уилсън скоро застана до него.

— Какво правиш тук? — веднага попита той.

— О, просто излязох на разходка. Мелинда си е забравила шала някъде тук.

— Знам. Намерих го — рече Уилсън, като размаха шала. — А това въже за какво ти е?

— Ей тук го намерих. Изглежда съвсем ново.

Уилсън кимна, озърна се наоколо и в миг очите му се заковаха върху хартията във водата.

— Как я караш, Дон? А Джун как е?

Уилсън слезе на каменния блок, явно за да може по-добре да огледа. Но рязко спря, и той стъписан, изглежда, че вижда само парче изпомачкана кафеникава хартия. После се взря в краката на Вик, за да си обясни какво е привличало погледа му върху камъка. Вик отново се заизкачва по пътеката. Сигурно Мелинда е обядвала с Уилсън и го е помолила да се отбие на връщане да й прибере шала. От просто по-просто. И колкото просто, толкова и ужасяващо.

— Ей, почакай! — викна Уилсън след него.

Вик спря и се обърна. Гледаха се право лице й лице. Уилсън се беше надвесил точно над откритото петно.

— Нали това гледаше? Прилича ми на петно кръв? Точно така — кръв е, абсолютно съм сигурен!

Вик нарочно се позабави с отговора:

— И аз първо така помислих, но после се сетих, че трябва да е ръжда.

Отново пое нагоре. А Уилсън очевидно се зае да търси петна, които да стигат до водата.

— Ей, почакай! — викна той след малко и се завтече подире му, пъхнал ръце в джобовете на тренчкота си, вирнал нагоре смръщената си физиономия. Спъна се в един камък, решил да го настигне.

— Казвай какво знаеш за тия петна! И защо се опитваше да ги прикриеш!

— Няма такова нещо — отвърна Вик и продължи нагоре.

— Признай си, Вик, нали ти уби Камерън? Защото трябва да ти кажа, че ще докарам полиция тук. Ще им предложа да потърсят и във водата. Как ти се струва това, а?

Как — почувствува се уязвим и беззащитен. Стана му неприятно, че е с гръб към Уилсън.

Щом изкачи пътеката, забеляза колата на Уилсън, закътана сред дърветата на пътя. Сигурно Уилсън беше познал колата му и нарочно беше спрял по-надалеч, за да не го чуе и да може спокойно да го шпионира.

— Колата ти препречва пътя — рече Вик, щом Уилсън стигна горе. — Би ли я изтеглил назад? Освен ако искаш да тръгнеш пред мен.

За момент Уилсън сякаш се смути и ядоса, а после кривна към пътя. След една-две минути моторът забоботи и Вик изчака малко, за да разбере как ще постъпи. Отдръпваше се от пътя. Качи се в колата и подкара. Ако се отървеше от втората верига за сняг от багажника, по-малко вероятно беше да разпознаят онази, с която бе привързан трупът. Да, само че Мелинда с готовност би я разпознала и даже и да не е убедена, би твърдяла, че точно това е веригата. Даде газ и помаха на Дон, като го подминаваше.

Единственият му шанс беше Уилсън да не успее да уговори полицията да претърси кариерата. Убедяха ли се обаче, че петната са от кръв — а за беля сигурно точно така щеше да стане, — нямаше да чакат подкана да потърсят и във водата. Погледна в огледалото за колата на Дон. Излезе от черния път на пътя за Литъл Уесли, без да я е видял. Сигурно Дон още не можеше да се измъкне от коловоза.

Щом се прибереше до Литъл Уесли, Уилсън щеше да отиде право в полицията. Вик си представи как полицаите пристигат в дома му точно когато спокойно си приготвя яденето или пък когато е седнал да вечеря. Ще опита да блъфира Уилсън. Полицаите вече са наясно, че той обича да създава смут. А освен това са и на негова страна, а не на страната на Уилсън. Може и да успее да ги разубеди да отидат да огледат петната кръв. Искаше се само хладнокръвие и нищо повече.

Знаеше си обаче, че събитията няма да протекат така. Полицаите ще отидат да огледат петната. Ако пък не отидат, Уилсън ще се обади или в предприятието на Камерън, или на Хейвърмал.

Не беше съвсем наясно какво да предприеме.

Помисли за Трикси. Питърсънови сигурно ще я приберат, ако с него се случи нещо. Не искаше да мисли за това. Що за пораженчески мисли! Впрочем Трикси, тъй или иначе, щеше да остане при Мелинда. За това пък съвсем не искаше да мисли.

Все още не беше наясно какво да предприеме.

Ще се заеме с всекидневните си работи. Друго не му идваше наум.

Беше се настроил Мелинда да не си е вкъщи. Но колата й беше в гаража. Вик тихо слезе от колата си, без да затваря вратата, и отиде в хола. Мелинда говореше от телефона в стаята си. Явно го усети, защото побърза да приключи разговора.

Веднага позна по лицето й, че е говорила с Дон. Изражението й беше някаква смесица от изненада, тържество и ужас. А щом тръгна към нея, тя отстъпи крачка назад. Усмихна й се. Беше облечена като за излизане, сигурно имаше среща с Дон в „Лорд Честърфийлд“.

— Току-що говорих с Дон — ненужно уточни тя.

— О, значи току-що си говорила с Дон?! Какво ли щеше да правиш ти без телефон! — И като мина покрай нея, той влезе в стаята й, уви жицата на телефона около китката си и я изтръгна от стената. — Е, сега вече нямаш телефон! — После прекоси хола и с такава сила изтръгна жицата и на другия апарат, че от стената се разхвърча мазилка.

Мелинда се беше свила до грамофона, примряла, както се стори на Вик, в престорен ужас: устата й отворена, увиснала в ъглите като на трагическа маска. Същинска Медея, посякла децата си, лишила от поколение мъжа си. Ето че накрая съдбата я беше сломила. Подсмихна се. Но какво всъщност правеше той? Пристъпяше към нея.

— Вик!

— Какво, скъпа?

— Дон идва! — задъхваше се тя. — Не ми прави нищо лошо, моля те!

Удари я отстрани по главата.

— Значи Дон идва, а? И още кой, а? Кой още? Камерън, Чарли и всички останали, а?

Още веднъж я удари.

Тя се пресегна за емайлираната ваза над грамофона и я събори. Тогава той пак я удари. Тя падна.

— Вик!… Помощ!

Вечният й зов към другите, никога към него! Ръцете му се стегнаха около гърлото й и я разтърсиха. Глупашкият ужас в ококорените й очи само още повече затегна пръстите му. После изведнъж я пусна.

— Хайде, ставай! — Не искаше да я убива в края на краищата. Тя се закашля. — Хайде, Мелинда…

Отвън се чу шум от кола. Това срути и последната задръжка на гнева му и той се хвърли отгоре й. Стори му се, че мярва на вратата хилавата фигура и свъсената физиономия на Уилсън, и с всички сили стисна гърлото на Мелинда. Обезумял, защото тя го беше докарала дотук. Нищо не би му се опряло в тоя живот, ако не беше тя. Ако не беше телефонът, който му беше докарал вкъщи и Джо-Джо, и Ралф, и Де Лайл, и Камерън — Ралф, маминото синче, Камерън, това дебелокожо…

Някой извика от външната врата и после тоя лицемерен, вечно намръщен натрапник Уилсън се надвеси над Мелинда и взе да й говори. Устните й бяха открехнати. Клепачите й синееха. Дали пък не беше грим? А може би илюзия? Чу Уилсън да казва, че Мелинда е мъртва. Проследи посоката на погледа му и чак сега забеляза полицая.

— На какво се усмихвате? — без да се усмихва, попита полицаят.

Канеше се да отвърне: „На упованието, на надеждата, на милосърдието…“, но полицаят го хвана за ръката. Вик се изправи, стиснал зъби от противното докосване, което само след миг, както беше и паниката на Мелинда, му се видя комично под влияние на неотменната му вяра в поправимостта на всичко.

Уилсън дърдореше зад гърба му и той долови думите „кариерата“, „Де Лайл“, „кръвта на Камерън“. Продължаваше да върви с тия хора, които не струваха колкото малкия му пръст. Видя Трикси да притичва по пътеката и да замира в почуда, че го вижда до полицай, но като се взря по-добре, разбра, че само му се е сторило. Все едно, нали има слънце и Трикси е жива някъде.

Но Мелинда е мъртва, той — също. И изведнъж му стана ясно защо се чувствува изпразнен — целият му живот беше останал назад в къщата, цялата му вина и целият му срам, всичките му успехи и провали, неуспешният му стремеж към нещо по-различно, накрая и бруталното дребнаво отмъщение.

Тръгна с пружинираща крачка (пътят до полицейската кола в дъното на улицата като че ли нямаше край), стана му волно и весело, чувството за вина изчезна. Вгледа се в Уилсън, който вървеше до него и продължаваше да реди досадните си сведения, а челюстта му ритмично се поклащаше, и спокоен и щастлив, се замисли за множеството хора като Уилсън или подобни на него — сигурно половината от населението на земята. Съвсем не беше толкова лошо да ги напуснеш. Тия грозни безкрили птици. Цялата тази посредственост, която цял живот се бори, готова е дори да умре, за да се увековечи. Усмихна се в мрачното, сърдито, неизменно недоволно от живота лице на Уилсън, отразило дребнавия му и ограничен ум, и го прокле заедно с всичко, което отстояваше. Безмълвно и с усмивка, влагайки всичко, което още беше съхранил и себе си, той стовари своето проклятие.