Патриша Хайсмит
Дълбока вода (26)

26

Трикси наистина беше заета в неделя. Беше поканена заедно с други деца у едно момченце на име Джордж Трип и много й се искаше да отиде. Вик трябваше да я откара рано следобед. Трикси си въобразяваше, че помни как се стига до Трипови, тъй като беше ходила у тях преди (живееха край шосето извън града), но нещо се обърка и се наложи Вик да обърне към къщи, за да попита Мелинда какви упътвания й е дала сутринта по телефона мисис Трип. Завари я да говори по телефона с Дон Уилсън. Беше с гръб към него и говореше от апарата в стаята си. Кой знае как, навярно защото не беше хлопнал вратата на колата, но явно не го беше усетила. Разбра го веднага по напрегнатия тон, с който я чу да казва: „Не зная, Дон, просто още нищо не мога да ти кажа… Да…“ Вик съвсем не се стараеше да не вдига шум, вървеше си най-спокойно, само че беше по маратонки, но по едно време стъпките му прошумоляха и Мелинда стреснато се извърна. После се усмихна в слушалката и рече:

— Е, хайде, това е засега. Трябва да свършвам. Дочуване.

— Върнах се за листчето с упътването, защото Трикси се обърка — обясни Вик.

Мелинда взе листчето от нощната си масичка и му го подаде. Боязливото стъписване още не беше изчезнало от лицето й. Горе-долу така изглеждаше и през късните нощи, когато й даваше в устата бъркани яйца, само дето сега не беше пияна.

— Как е Дон? — попита я на излизане.

— О, добре е, струва ми се.

— Е, след малко повече от половин час съм тук — усмихна й се той.

Върна се след тридесет и пет минути и почти веднага потеглиха.

— Искаш ли да отидем до кариерата? — предложи Мелинда. — Защо да не отидем, след като Трикси не е с нас?

— Защо не наистина? — отзова се той, а в следващите няколко секунди заобмисля всяка нотка в гласа й, за да прецени дали не подозира нещо, докато накрая го доядя. Защо се хваща за всеки повод, който в края на краищата е само плод на собственото му въображение? И какво толкова, ако го подозира? Това няма да го изплаши. Представи си как след няколко минути двамата с Мелинда ще се свият край раздухания от вятъра огън, заглозгали пилешки кокали също като пещерни човеци без покрив над главите си, и се разсмя.

— Какво има? — попита Мелинда.

— Нищо. Просто ми е весело.

— Понякога имам чувството, че губиш разсъдък. Мислил ли си за това?

— Отдавна трябва да съм го загубил. Но няма нищо опасно. — А като наближиха обраслия коловоз, който се отклоняваше от черния път към кариерата, я попита: — Оттук ли се минаваше?

— Нима не знаеш?

— Толкова отдавна не сме идвали.

Отговор не последва.

Колата заподскача по коловоза, шибан отстрани от острите и вече пооголени клонки. Спряха както обикновено на площадката пред пропастта. Вик отбеляза, че денят е ясен и хубав, а Мелинда измърмори нещо в отговор. Изглежда, пак нещо кроеше. Но сигурно нямаше да е свързано с кариерата. Той си заподсвирква и се зае да събере съчки за огъня. Уж улисан в събирането, стигна до ръба на пропастта на около два метра от мястото, откъдето беше изтърколил Камерън. Малкото заливче, в което потъна тялото, беше наполовина в сянка, но не личеше нещо да плава на повърхността. А дори и да бяха останали петна, от тая височина нямаше как да се видят, но въпреки това Вик коленичи, подпря глава и се заоглежда. Нищо. Като се изправи, видя Мелинда на две крачки от себе си. Гледаше го с изпитателен, застинал поглед. Той инстинктивно изпъна крака и се засмя.

— Това май стига, а? Хайде да опитаме да накладем огъня. — Вдигна насъбраните съчки и тръгна към скалата, която им се беше видяла подходяща като заслон за огъня. Мелинда не го последва. Като остави съчките до скалата, той се извърна и я видя да се вглежда в пропастта. Запита се дали няма да му предложи да слязат по пътеката долу и си даде дума при никакви обстоятелства да не се съгласява. Не че щеше да му подействува зле, но може да са останали кървави петна и Мелинда да ги забележи, ако се различават от ръждата. Но поне за момента нямаше изгледи за подобно предположение — така вяло и отпуснато беше застанала на ръба на пропастта. И действително съвсем скоро тя дойде при него и му предложи да си пийнат.

Наляха си от термоса изстудено уиски с вода и ядоха фаршировани яйца като предястие. Огънят гореше добре, макар да се беше заинатил в началото. Не беше горещо, разбира се, но Мелинда стоически свали якето си, постла го на скалата и се излегна отгоре с лице към огъня. Беше със старите си бежови джинси и стария кафяв пуловер с дупки на лактите. Едва сега Вик се сети, че са забравили да вземат одеялото. Приседна съвсем неудобно до Мелинда.

— Какво точно ти каза Тони, когато го качи в колата? — внезапно попита Мелинда.

— Нали вече ти казах.

— Не го вярвам.

— И защо?

Тя продължи да се взира в огъня.

— Да не би да си го взел уж да го поразходиш и да си го изхвърлил някъде — мъртъв?

— Как си го представяш това?

— Може да си го удушил — отвърна тя с удивително спокойствие. — Не го ли изхвърли в гората, а?

Той отривисто се изсмя.

— За бога, Мелинда!

Нищо чудно и да се сети за пропастта. Сигурно вече е прехвърлила наум всички места из гората, където би могло да се изхвърли труп. Та тя познаваше всяка извивка на пътя! Нима не беше помислила за пропастта! Или пък й се струваше изключено да му се е удало дотам да залиса Камерън, че да успее да блъсне такъв здравеняк като него в пропастта? Само така си обясняваше, че Мелинда не обмисля тази възможност.

— Не огладня ли вече? — попита я той. — Аз с удоволствие бих си взел малко пиле.

Мелинда се понадигна, за да му помогне да извади нещата от кошницата. Роджър прояви жив интерес към пилето, но така и не му дадоха. Вик метна надалеч една пръчка и го прати да я донесе. После двамата с Мелинда (точно както си беше представял) приседнаха край огъня и задъвкаха парчета пиле. Само дето в първобитното общество мъжете и жените, между които е имало нещо като съпружески отношения, навярно не са познавали подобно недоверие един към друг. Разговорът отпреди малко съвсем не беше развалил апетита на Мелинда. Вик се усмихна, като я гледаше колко е съсредоточена върху пилешките гърди. Стана дума за Коледа да купят на Трикси колело. Негова идея, естествено.

А после изведнъж Мелинда рече:

— Виж какво, Вик, сигурна съм, че ти си убил и Чарли, и Тони. Защо тогава не ми го признаеш? Уверявам те, че ще мога да го понеса.

Подсмихна се — подозренията му се оправдаваха. Единствената цел на цялата й приветливост и деликатност е била да го накара да повярва, че е на негова страна.

— А после да отидеш в полицията и да съобщиш, че съм си признал?

— Жената не може да свидетелствува против мъжа си, така съм чувала.

— Аз пък съм чувал, че не е редно, но иначе може.

— Ама аз… исках да кажа, че ако ми кажеш…

— Това ли успяхте да измислите вие с Уилсън? Нищо не струва.

— Значи си признаваш? — Очите й запламтяха тържествуващо.

— Не, не си признавам — отвърна той тихо, макар че го обзе яд. Кой знае всъщност, може би просто се беше смутил. Спомни си как се бе преструвала оная вечер, когато приседна на леглото й. Яд или смущение, все едно, но скочи на крака. Отиде да погледне още веднъж от ръба на пропастта.

Веднага го забеляза под бляскавата повърхност на водата — точно там, където го беше бутнал, успоредно на каменния блок, единственото място, където можеше да се очаква да изплува трупът. И ето че беше изплувал.

— Искаш ли кафе, Вик? — чу гласа на Мелинда.

Взря се още по-внимателно, без обаче да се навежда, за да не предизвика любопитството й, като напрегна цялата сила на зрението си. Видя му се по-скоро бежов, но сигурно това се дължеше на проклетото блещукане на водата, която посветляваше кафявото сако. Едната част беше по-дълбоко под водата. Навярно от камъка в панталоните. Във всеки случай веригата се беше изхлузила.

— Вик, не искаш ли кафе?

Огледа щателно още веднъж, като се опитваше да прецени как би постъпил един нищо неподозиращ човек, застанал на неговото място. Ще погледне отново, може даже и да слезе да провери, особено ако се сети за Камерън.

Бавно се обърна, подвикна на Мелинда, че идва, и запристъпя обратно.

Макар да предпочиташе да си тръгнат веднага, за да стигне навреме за радио-концерта, който редовно слушаше в неделя следобед, почувствува, че така само ще се поддаде на безпокойството си, и затова изчака Мелинда да свърши с кафето и цигарата и първа да предложи да си тръгнат. После заедно подредиха кошницата.

В три и двадесет и пет си бяха вкъщи и Вик веднага включи радиото в хола. Разнесоха се забързаните ритмични звуци на четвъртата част от Петата симфония на Шостакович. Поне така му се стори, но не беше в настроение, та да го вълнува доколко е прав. Музиката му се видя малко изнервяща, но не я изключи.

Преди да свърши концертът, Мелинда излезе от стаята си, отиде до колата и като се върна, му рече:

— Шалът ми е останал в кариерата. Бях го пъхнала под един камък и трябва да съм го забравила.

— Да отида ли да го прибера?

— О, недей сега, чуй си концерта. Може да се отбиеш и утре, като отиваш или като се връщаш от работа. А може и аз да отида. Не знам, ама си го обичам това шалче. Сгънах го и го пъхнах под един камък съвсем до огъня, от лявата страна.

— Добре, скъпа. Утре на обяд ще си получиш шала.

Беше го видял, затиснат под камъка. Ето колко е бил притеснен, щом не го е забелязал, като прибираха багажа.

След вечеря седна да почете в хола. По едно време Мелинда дойде от стаята си и му предложи да пийнат по нещо преди лягане. Вик каза, че не му се иска. Тя отиде в кухнята да си налее. А като минаваше с чашата през хола, му подхвърли:

— Ако не ти се ходи утре по обяд за шала, недей да отиваш, защото съм канена на обяд и все едно няма да си бъда вкъщи.

— Добре.

Нямаше намерение да пита каквото и да било. Тая вечер Мелинда поне два пъти беше телефонирала от стаята си.