Патриша Хайсмит
Дълбока вода (25)

25

На трети декември Вик имаше рожден ден. Сети се едва на 29 ноември, като пресмяташе кога трябва да се получи поръчката сепийно мастило, но после отново му излезе от главата, защото вкъщи изобщо не се отваряше дума за това. Последните две-три години рождените му дни минаваха незабелязано, само дето Стивън и Карлайл никога не го забравяха и го поздравяваха с някой подарък — кога заедно, кога поотделно. Този път Стивън му поднесе обемист и скъп том с английски гравюри от XVIII век, а Карлайл — бутилка бренди, която Вик веднага отвори, за да се почерпят.

А ето че вечерта още от вратата на хола го посрещнаха с едно гръмко „Честит рожден ден!“ Мелинда, Трикси, Хорас и Мери. Цялата маса грееше в свещи, а по средата беше сложена голяма розово-бяла торта с розови свещички отгоре, сигурно тридесет и седем. Вик пъхна в джоба си заспалия охлюв, който тъкмо беше прибрал от вратата на гаража. В единия край на дивана имаше цял куп подаръци.

— Боже мой! — възкликна Вик. — Как така се озовахте тук? Да не би да сте прелетели?

— Исках да те изненадам и отидох да ги взема, за да не разбереш по колата, че са дошли — обясни Мелинда. Изглеждаше много женствена в елегантната черна рокля с дантели на раменете.

— Така че ще трябва и да ни върнете — рече Хорас. — Което означава, че мога да си пия колкото ми душа иска. Впрочем ние вече започнахме, но пак ще напълним чашите за твое здраве.

Вдигнаха чашите и изпяха „Честит рожден ден, Вик“, а Роджър им пригласяше с лай. Дори и той беше празнично накичен с червена панделка отзад на нашийника. След това дойде ред на подаръците. Мелинда му поднесе три вързани заедно пакета с етикета на „Брукс Бръдърс“, във всеки от които имаше пуловер — единият дебел, в синапен цвят, другият — в червено и синьо, внос от Италия, а третият за тенис в бяло с червено райе. Вик обожаваше хубавите пуловери, а Мелинда му подаряваше не един, а три. Трогна се дотам, че усети буца в гърлото си. Хорас му поднесе електрическа самобръсначка, като отбеляза, че след дълги години безуспешни опити да го откаже от простия бръснач се е убедил, че няма друг начин, освен да му я пъхне в ръцете. От Трикси получи абаносова четка за коса и гребен, а от Роджър — вълнена вратовръзка. Мери му подари последното издание на наръчника на дърводелеца, което още не си беше купил, макар че нито за миг не се разделяше с тази книга.

— Чудя се сега ли да му дам и другия подарък, или като вечеряме? — припряно запита Мелинда.

Мелърови й предложиха да го поднесе сега. Мелинда отиде в стаята си и се върна с голяма кутия, увита в златиста хартия. Сложи я на пода пред Вик и рече.

— Не го знам как действува и затова го държах на тъмно в гардероба.

Хорас се засмя. Двамата с Мери явно знаеха какъв е подаръкът. Всички загледаха в очакване Вик, докато отвиваше и отваряше гофрираната кутия. Вътре се оказа гайгеров брояч в комплект със слушалки, детектор и ремък за през рамо. Имаше дори и рудни проби. Вик направо занемя от възторг. Отиде при Мелинда и я прегърна.

— Мелинда, благодаря ти — рече след малко и притисна устни о бузата й.

Но като погледна към Мелърови и видя доволните им усмивки, стана му изведнъж неловко, даже срамно. По-скоро всичко това му беше непривично. Мелинда го правеше непривично. Нарочно се държеше така, както се държеше обикновено той — по начин, който нямаше нищо общо с истинските и чувства и мисли. Изцяло си бяха разменили ролите, което означаваше, че отсега нататък собственото му поведение щеше да бъде много по-близко до действителните му чувства, отколкото си беше позволявал години наред, и че благоразположението на Мелинда е само преструвка.

Докато вечеряха — гълъби, картофено пюре, попарени зеленчуци и зелена салата, — Вик се опита да се отпусне, да не мисли, за да може да напипа някаква нишка в съзнанието си, някакво обяснение, също както човек, попаднал в непознато тъмно помещение, търси пипнешком ключа на лампата, знаейки само, че все някъде трябва да има ключ. Надяваше се в безразборната игра на съзнанието да се натъкне на истинската причина за Мелиндината добронамереност. След смъртта на Де Лайл тя спазваше благоприличието само пред хората, но този път го правеше заради него. Беше грижовна и мила дори когато нямаше кой да я види. Е, разбира се, и общественият отзвук от второто убийство (малко се стресна, като сам го нарече в мислите си „убийство“) беше съвсем различен. Много повече го подозираха за Де Лайл, отколкото за Камерън. Пък и за негово щастие Хейвърмал опротивя на всички. Точно затова и приказките му за предстоящата сватба на Мелинда и Камерън бяха приети от повечето хора като крайно съмнителни, едва ли не като фантасмагории. Направи му впечатление, че този път Трикси не донесе вкъщи дори и една клюка. Спомена само как родителите на една от съученичките й казали, че хората обичат да се заяждат с тия, които не приличат на тях. Тези думи не означаваха нищо за Трикси, а и Вик трябваше да се позамисли, за да ги проумее — очевидно прозираше прастарата истина, че свикналото да се нагажда мнозинство се опълчва срещу всеки, който се отличава. А той получаваше годишна рента, занимаваше се с недоходоносно книгопечатане, търпеше изневерите на жена си, нямаше телевизор в дома си, дори и колата му беше овехтяла. На Трикси разказа, като си послужи с конкретни примери от историята, как в миналото шепа хора или отделни личности са били преследвани, понеже не са се нагаждали като всички останали. Макар че, като порасне, Трикси положително щеше да овладее до съвършенство умението да се нагажда, блазнеше го мисълта, че може да е отворил в съзнанието й малка вратичка, че има и друго. Затова се постара да й разкаже колкото се може по-интересно за Галилей.

Като дойде време да отведе Мелърови вкъщи, Мелинда изяви желание и тя да се качи в колата. Такова нещо не се беше случвало от години.

Не можеше да се отрече, че вечерта премина чудесно. Последната подобна вечер беше преди девет години, когато празнуваха за пръв път в Литъл Уесли рождения ден на Мелинда и пак бяха поканили Мелърови. Като тръгна към гаража с пуловерите и гайгеровия брояч в ръце, Вик внезапно осъзна каква пропаст дели сегашната отчужденост от тогавашната им близост с Мелинда. Обърна се и се върна в хола.

Завари я в стаята й, точно се готвеше да се съблича.

— Изведнъж ми се стори, че не съм ти благодарил достатъчно — рече Вик. — Не помня по-хубав рожден ден от този.

— Но нали вече ми благодари — усмихна се Мелинда. — Би ли ми разкопчал роклята? Не мога да стигна додолу.

Той остави всичко на леглото и разкопча телените копчета, които стигаха до средата на гърба й.

— А кой те закопча?

— Трикси. Сигурно вече е заспала. Искаш ли да пийнем нещо преди лягане?

Леко го побиха тръпки.

— Не, благодаря. По-добре да вървя в стаята си и да опитам брояча върху онова чудато парче нееднородна руда.

— Каква е тая руда?

— Сигурно не си забелязала, макар че от месеци стои в ъгъла до сандъка с изрезките.

Мелинда го погледна така, сякаш се канеше да каже: „Ще дойда с тебе да я видя“, а на него никак не му се искаше. Но Мелинда не каза нищо, само премести поглед към пода. После се обърна и започна да издърпва роклята през главата си.

— Е, лека нощ — пожела й Вик и тръгна към вратата.

— Лека нощ, Вик. И още веднъж честит рожден ден!

Вик изпробва брояча, като следваше указанията в упътването. Почти веднага се чу щракане, после още едно, последва пауза и след нея още три щракания. Съставките на рудата бяха от различни епохи, разбира се. Чувствуваше се уморен и малко разтревожен и остави брояча настрани. Още щом си легна, се замисли колко неуверено Мелинда му беше предложила да си пийнат преди лягане, сякаш не го познаваше. А може би не това го притесняваше. Отново го побиха неприятните тръпки. Да, страх го беше, но от какво? Какво толкова страшно имаше да остане да пийнат в стаята й, седнал на леглото й, дори да преспи при нея? Съзнанието му изключи всичко друго и се съсредоточи върху налегналия го страх. Не можеше да си обясни защо Мелинда се държи толкова дружелюбно. Ето една от причините за страха му, сигурно главната. Реши, че трябва да бъде още по-предпазлив — не нелюбезен, а само по-предпазлив. Достатъчно пъти се беше хващал на въдицата й. Единственото, което иска, е мир вкъщи.

Има ли мир, и то веднъж завинаги, то… Е, тогава ще му мисли.

На следващата вечер, без изобщо да го е замислял, Вик остана на чашка в стаята на Мелинда. Не че тя го покани, просто той отиде да й занесе уискито и седна на един стол до нея. Веднаж седнал обаче, се почувствува неловко и от немай-къде взе да я увещава да си сложи нови пердета.

— И тези не са лоши — отвърна Мелинда. — Пердетата са много скъпи, пък и в последна сметка кой им обръща внимание?

— Може. И все пак ти не им ли обръщаш внимание?

— Изобщо не ги поглеждам. — Беше седнала пред тоалетната масичка и разчесваше косата си. — Знаеш ли, Вик, радвам се, че не тръгнах с Тони. Ти ми харесваш повече — делово отсече тя. — Не ми се сърдиш, нали?

— Нее.

— Сериозно те питам — усмихна му се тя.

Беше очарователна в притеснението си.

— Не.

— Харесва ми как се държа. И около историята с Чарли също.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами нито веднъж не загуби самообладание и онези двамата все пак разбраха, че не ти допадат, и предпочетоха да изчезнат. Сигурно и Тони е изчезнал. Искам да кажа, сигурно е отишъл в друг град. — Мелинда зачака.

— Е, радвам се, че мислиш така — нежно й отвърна той след малко. — Може и да ти се обади някой ден, да ти се извини. Та той не е съвсем лишен от съвест!

— Съвест ли?! Така ли мислиш?

— Поне от Де Лайл имаше повече съвест.

— Все пак повече няма да ни се обади, нали?

— Не ми се вярва. Горкият човек!

— И двамата са за съжаление в сравнение с теб. — Мелинда се беше изправила до шкафчето с нощната лампа и оформяше ноктите си с пиличка.

— Откога започна да мислиш така?

— Искаш да кажеш, като теб, нали?

— Да. Но ти не мислеше по този начин дори непосредствено след сватбата ни.

— О, Вик, не говори така!

— Помня какво беше веднага като се оженихме. Хем беше щастлива, хем не беше. Все не можеше да решиш дали пък не си сгрешила, дали не би могла да случиш и по-добре. И по едно време очите ти започнаха да шарят на всички страни, още много преди самата ти да хукнеш.

— Просто обичам да заглеждам хората — рече тя със срамежлива усмивка.

Вик й се усмихна в отговор.

— Нима напоследък не се заглеждам и в теб?

— Вярно. И защо го правиш?

— Имам си причини.

— И как не! — засмя се той.

Очите й се разшириха, тя губеше присъствие на духа.

— Недей да ме занасяш, Вик.

— Трикси каза ли ти поредния си виц? Вървели си две морски костенурки…

— Недей променя темата, за бога! Не виждаш ли колко се старая да бъда добра! — сряза го тя.

Той се усмихна одобрително. Това вече си беше Мелинда.

— Просто исках… исках да ти кажа, че ти се възхищавам и те харесвам. Харесвам всичко, което правиш. Дори и това, че отглеждаш охлюви. И съжалявам за досегашното си държане.

— Тая тирада сигурно е мъчителна като прощална реч пред абитуриенти.

— Не е така. Говоря всичко това, защото… защото мисля, че имам твърде много да изкупвам.

— Мелинда, какво си наумила?

Тя пристъпи към него.

— Не може ли да опитаме отново, Вик?

— Разбира се — усмихна се той. — Та аз все това правя.

— Знам. — Тя докосна косата му.

Едва се удържа да не се дръпне. Заби поглед в килимчето на другия край на стаята. Докосването й му беше противно. Обидно, както и да го погледнеш, просто обидно, след всичко, което се беше случило. Отдъхна си, когато Мелинда отдръпна ръката си.

— Утре е събота. Искаш ли да вземем Трикси и да излезем някъде на пикник? — предложи тя.

— С удоволствие, само че обещах на Хорас да го придружа до Уесли, за да купим материали — нали си строи гараж. Пък и не е ли вече малко хладно за пикник?

— Едва ли.

— А защо тогава да не го направим в неделя?

— Трикси май е заета.

— А не можем ли и само двамата да отидем, а? — любезно предложи той. — Лека нощ, Мелинда. Приятни сънища. — Излезе и затвори вратата след себе си.