Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Deep Water, 1957 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Албена Бакрачева, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2011)
Издание:
Патриша Хайсмит
Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88
Рецензент: Юлия Гешакова
Редактор: Юлия Гешакова
Рисунка: Георги Младенов
Оформление: Веселин Дамянов
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Ставри Захариев
Коректор: Радослава Маринович
Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.
Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16
Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988
ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново
Patricia Highsmith
Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950
Penguin Books, New York, 1974
Deep Water © Patricia Highsmith, 1957
Harper & Bros, New York, 1966
The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962
Penguin Books, New York, 1983
Предговор: © Миглена Николчина
Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева
Ч 820–3
История
- —Добавяне
21
Към десет и половина на следващата сутрин Вик, Брайън, Трикси и кучето вече пътуваха към Уесли, за да бъдат навреме на гарата. Трикси трябваше да бъде в училище в единадесет без петнадесет, когато специалният автобус щеше да откара училищния хор в Балинджър, за да участвува в конкурса по пеене между началните училища в Масачусетс. Хорът се състоеше от петнадесет деца и щеше да се яви с „Лебедът“ на Сен Санс. Вик намери време да изслуша Трикси още веднъж, преди да тръгнат, но по средата тя нещо се притесни и млъкна. Гласчето й беше пискливо и малко колебливо на високите тонове, но иначе пееше вярно. Вик я остави пред вратата на училището и й обеща точно в дванадесет да бъде в Балинджър.
— А Мелинда няма ли да дойде? — попита Брайън.
— Сигурно не — отвърна Вик. Мелинда изобщо не се интересуваше от хора на Трикси. Като излизаха от къщи, тя още спеше, така че с Брайън не можаха да се сбогуват.
— Мелинда е забележителна жена — рече Брайън, като бавно и отчетливо произнасяше думите, — но ми се струва, че самата тя не се познава.
— Така ли мислите?
— Да. И това е жалкото, защото иначе е пълна с живот.
Вик нямаше какво да отвърне. Не знаеше какво точно мисли Брайън за Мелинда, а и не го интересуваше. Тая сутрин се чувствуваше крайно нервен и раздразнителен, както се чувствува човек, когото го е страх да не закъснее за някъде, и непрекъснато поглеждаше часовника си, като че ли до Уесли им оставаше кой знае колко път.
— Беше ми много добре при вас — поде Брайън. — И искам да ви благодаря, задето взехте толкова присърце оформлението на книгата. Никой друг издател не би направил това, което правите вие.
— На мен ми доставя удоволствие — отвърна Вик.
Като пристигнаха на гарата, им оставаха около пет минути до идването на влака. Брайън измъкна, от джоба си един лист и припряно го подаде на Вик.
— Снощи написах едно стихотворение. За пет минути го написах, направо на един дъх, и сигурно не се е получило от най-хубавите, но ми се ще да го погледнете.
Вик зачете:
Веднъж сториш ли нещо — назад не можеш го върна.
Ни страстния порив, чуждата страст недочакал,
ни ръката, отрекла с недвусмислен замах,
ни любовта ми, погубена като плаващо цвете
в забързан поток — тъй бърз, че не ще я достигна.
Не мога да върна потока назад —
нали и сам плувам по него —
ръка дели ме от моето плаващо цвете.
— Съвсем не е лошо за пет минути — усмихна се той и подаде листа на Брайън.
— О, задръжте го. Имам и друг екземпляр. Може да го покажете и на Мелинда.
— Така да бъде — кимна Вик. Беше очаквал да чуе това от Брайън. Още от първия ред му стана ясно, че вдъхновителката на стихотворението е Мелинда. А обективността на поета към собствените му творби беше дала право на Брайън не само да му го покаже, но и да го помоли да го предаде на Мелинда.
В оставащите минути двамата бавно се разхождаха напред-назад по перона, като Вик държеше под око малкия куфар на Брайън, понеже той изобщо не се сещаше. Вървеше изправен в цял ръст, пъхнал ръце в джобовете, вперил очи в далечината с оня пламенен, неопределен и безусловен младежки оптимизъм, който Вик беше забелязал още при пристигането му. Дали Брайън се беше замислил какво представлява Камерън в живота им с Мелинда, дали самото запознанство с Мелинда му бе достатъчно — подобно на твърде честите краткотрайни увлечения на Гьоте по разни прислужници, кръчмарки и готвачки, които все се струваха на Вик недостойни и някак смешни, макар да бяха подхвърлили на Гьоте идеята за някое и друго стихотворение. Какво нещо е инстинктът! Ето че и този посветил се на поезията младеж с чисто като кристал сърце се беше поддал — поне за няколко часа — на обаянието на Мелинда. Добре, че не остана за по-дълго! При тази мисъл му стана толкова драго, че започна да се усмихва.
Влакът се зададе. Брайън изведнъж измъкна ръка от джоба си.
— Бих искал да ви подаря ето това.
— Но какво е то? — попита Вик, понеже нищо не се виждаше в кокалестия юмрук на младежа.
— Някога принадлежаха на баща ми. Останали са ми три чифта. За мен те са особено ценни, но си бях наумил, ако ми допаднете, да ви подаря един чифт. Дано да ви харесат. Вие ми допаднахте и при това сте първият издател на… на първата ми книга. — Брайън замълча, като че ли да сподави вълнението си. Юмрукът стоеше протегнат.
Вик вдигна ръка и Брайън пусна в нея нещо, увито в изпомачкана хартия. Вътре се оказаха златни копчета за ръкавели с хелиотропи.
— Баща ми все ме насърчаваше да пиша стихове — продължи Брайън. — Така и не ви разказах за него. Почина от туберкулоза. Затова толкова много се стара да направи здравеняк от мен. — Брайън погледна към спиращия влак. — Нали ще ги приемете?
На устата му беше да възрази, но знаеше, че на Брайън ще му стане неприятно.
— Разбира се. Благодаря, Брайън. Поласкан съм.
Брайън се усмихна и кимна, без да знае какво да каже.
Качи се във влака с куфара в ръка и спря на стъпалата да помаха на Вик, без да продума, сякаш бяха на километри един от друг.
— Ще изпратя шпалтите веднага щом станат готови — извика му Вик. После сложи копчетата в джоба на сакото си и тръгна към колата, замислен дали Мелинда вече е станала, дали си е уговорила среща с Камерън в Балинджър и дали възнамерява да завежда делото за развод. Едва ли би отишла при адвокат заедно с Камерън, но сигурно щеше да го остави да чака отвън. Познаваше я добре. Щеше да се събуди махмурлия, налегната от нерви, разкаяние и желание да руши, и щеше да се залови да пусне в ход нещата. Можеше да си представи лицето на адвоката, при когото Мелинда щеше да отиде — независимо дали в Балинджър или някъде другаде. Но положително щеше да е наблизо някъде — може дори и в Уесли, след като се е подкрепила със съветите на Уилсън. Адвокатът несъмнено щеше да е наясно кой е Виктор Ван Алън — рогоносец номер едно на Литъл Уесли. Вдигна глава и започна да си тананика. Кои знае защо, си затананика „Старият ми дом в Кентъки“.
Като минаваше по главната улица на Уесли, Вик се озърна за Дон и Джун Уилсън. Вместо тях обаче видя Камерън. Точно излизаше от един магазин за пури и напъхваше някакъв пакет в джоба на панталоните си, като нещо подвикваше и се усмихваше назад. Вик го зърна малко пред себе си отдясно на тротоара и без да мисли какво прави, спря колата точно където Камерън се канеше да пресече улицата.
— Ей, здрасти — провикна се той весело. — Ще се качиш ли?
— Привет! — ухили се Камерън. — Няма нужда, колата ми е отсреща.
Вик погледна нататък, по Мелинда не беше в колата.
— Ако имаш малко време, качи се да поговорим — предложи той.
Усмивката на Камерън внезапно угасна, но после — изглежда, си даде сметка, че трябва да се стегне и да се държи като мъж — той подръпна колана на панталоните си, усмихна се, отвори вратата на колата и се качи.
— Какъв хубав ден, а? — приветливо започна Вик и подкара колата.
— Така си е.
— Как върви работата?
— Отлично. Мистър Ферис не е много доволен от темпото, ама сега… — Камерън се изсмя и постави големите си ръце на коленете.
— Сигурно вече си свикнал с капризите на клиентите.
Разговорът продължи в тоя дух. Изглежда, само такъв сорт разговори се нравеха на Камерън. Вик реши да не споменава Мелинда, било даже случайно. Щеше да закара Камерън в каменната кариера. Беше му хрумнало внезапно, още докато му предлагаше да се качи в колата. Пак щеше да има безкрайно много време, за да стигне навреме в Балинджър за изпълнението на Триксиния хор. Така че се успокои и се съсредоточи.
Заговориха за разрастването на Уесли през последните няколко години. Получаваше се нелепо, защото всъщност градът не се беше разраснал особено напоследък.
— Къде отиваме? — попита Камерън.
— Защо да не се разходим до старата кариера в Ист Лайм, за която ти разправях снощи? За две минути сме там.
— Аа, сещам се. Дето била изоставена.
— Да. Собственикът умря и понеже никой не се погрижи за нея, всички машини ръждясаха. Заслужава си да се види. Един предприемчив човек още би могъл да изкарва от нея, стига да има пари да я купи. — Вик никога не беше чувал гласа си толкова спокоен.
Отклони се от пътя за Ист Лайм по един черен път, а малко по-нататък, където никой не можеше да го види, кривна по един дълбок коловоз, така нагъсто обрасъл с млади дървета и храсталаци, че клоните шумно удряха по колата.
— На това място никак не е приятно да налетиш на някого — рече Вик и Камерън се изсмя, като че ли беше чул страхотна смехория. — Вчера беше една прекрасна вечер — продължи Вик. — Трябва в най-скоро време пак да дойдеш.
— По-гостоприемни хора от вас направо не съм виждал! — Камерън разтърси глава и се разсмя дебелашки самодоволно.
— Ето че пристигнахме! — рече Вик. — Ще трябва да слезеш, за да можеш да разгледаш добре.
Спря колата на една малка площадка между края на гората и пропастта. Роджър изскочи от колата подире им. Кариерата се ширна пред тях, внушителна с четиристотинте си метра дължина и близо двеста дълбочина. На самото й дъно имаше езеро, сравнително плитко отляво, където почти бели скални отломъци се бяха оронили във водата; отдясно обаче във варовика бяха изсечени правоъгълни блокове, някои от които водата едва покриваше, а други образуваха съразмерни ниши, подобни на великански стъпки, където водата изглеждаше черна от голямата дълбочина. Тук-там из кариерата стърчаха ръждясали подемни кранове, пречупени под всевъзможни ъгли, сякаш работниците просто ги бяха оставили през обедната почивка и не се бяха върнали.
— Гледай ти! — заоглежда се Камерън с ръце на хълбоците. — Ами то било направо грамаданско! Не съм и помислил!
— Така е — отвърна Вик, като се поотмести надясно, по-наблизо до пропастта. Кучето го последва. — Я погледни колко камък има още!
— Така изглежда! — Камерън също приближи до ръба.
По-рано често идваха на това място на пикник с Мелинда и Трикси. Вик го каза на Камерън, но не добави, че бяха престанали да идват, защото не им издържаха нервите да са постоянно нащрек да не би Трикси да отиде много близо до ръба.
— Пък и езерото е добро за плуване — продължи Вик. — Има пътечка за надолу. — Той се отдръпна от ръба.
— Няма начин на Ферис да не му хареса цветът на камъка — рече Камерън. — Нали все се оплаква, че тоя, дето съм го взел, е много бял.
Вик вдигна един ръбест белезникав камък колкото човешка глава, уж да го разгледа. После замахна назад с ръка и точно когато Камерън се обръщаше към него, го запрати по главата му.
Камерън свари да се наведе, така че камъкът мина над главата му, но залитна леко към ръба на пропастта. Погледът му кръвяса като на зашеметен бик, а Вик вдигна нов камък (стори му се, че изтече цяла минута), двойно по-голям от първия, засили се тичешком и го хвърли. Тоя път удари Камерън в слабините. Той неистово размаха ръце и политна надолу с оглушителен полукрясък-полурев, който постепенно взе да заглъхва в дълбочината. Вик отиде до ръба на пропастта колкото да види как тялото на Камерън отскача от стръмния скат на сантиметри от дъното и безшумно се изтърколва върху камънака. Повече нищо не се чуваше освен замиращото шумолене на ситните камъчета, чиято тънка струйка чертаеше дирята на Камерън към пропастта. После се разнесе радостен лай и като се извърна, Вик видя Роджър, подпрян на предни лапи, надигнал задница, готов за игра. Огледа цялата кариера, всички дървета наоколо, както и плитката част на езерото, където му се беше случвало да види я момченца да играят, я някой скитник. Нямаше никой. Отиде до колата за въже. Доколкото си спомняше, имаше едно в багажника. Въже обаче нямаше и той се сети, че още преди месеци го използува за нещо, което Трикси беше поискала. Поколеба се дали да не вземе макарата дебел канап, но после предпочете веригата за сняг.
Забърза по ръба към пътеката, която знаеше отпреди. Беше толкова стръмно, че от време на време се хързулваше по цял метър надолу и се улавяше за жилавите храсталаци, за да се задържи, но си даваше сметка, че всъщност не бърза — дори успяваше да се обръща, за да види дали Роджър го следва. Само веднъж на една стръмнина кученцето се уплаши и изскимтя и Вик се върна, за да подложи ръка под гърдите му и да го смъкне надолу.
Камерън лежеше по гръб, вдигнал ръка над главата си, както навярно е имал навика да спи. Едрото му четвъртито лице беше потънало в кръв. Големи петна кръв имаше и по ризата му под разкопчаното вълнено сако. Вик се огледа за подходящ камък сред богатия избор наоколо му. Избра един, който много напомняше сплескана конска глава, и го отнесе върху варовиковия блок, върху който лежеше Камерън. Щяха да му трябват повече камъни, затова подбра още четири, подобни на плочи. После внимателно, за да не се изцапа с кръв, довлече тялото до водата. Роджър подскачаше наоколо, душеше кървавите петна и лаеше, като че ли очакваше Камерън да се надигне и да си поиграе с него. Вик машинално щракна с пръсти, за да го отпъди. След това постави веригата върху камъка и изтърколи отгоре тялото. Внезапно го осени мисълта да разкопчае колана от крокодилска кожа и да напъха до половината един продълговат камък в панталоните. После отново закопча панталоните, колана и сакото. Постави на гърдите два от най-тежките камъни и издърпа отгоре краищата на веригата. Беше гъвкава като кожа верига, тридесетина сантиметра широка и се закопчаваше според желанието. Закопчалката беше като на каишка за кучета и можеше да се нагласи за всякаква дължина. Вик я стегна напряко върху камъните доколкото беше възможно. После огледа езерото и като съзря най-тъмното място точно край ъгъла на каменния блок, на който стоеше, изтърколи тежкото тяло във водата. До болка усети как острият ръб на камъка се врязва в гърба на Камерън и сякаш той се огъна над него.
Тялото потъна с глухо бълбукане в зеленикаво-черната вода. Макар че две секунди по-късно вече нищо не се виждаше освен надигащи се мехурчета, Вик продължи да се взира във водата с ъгълчето на лявото си око и съзря на около метър дълбочина една продълговата белезникава ниша, припокрита в единия край от блока, върху който беше застанал. Напомняше издължените строги очертания на гроб. Кой знае какви още гигантски ниши имаше, изрязани под водата. Където изтърколи Камерън, беше близо десетина метра дълбоко — някой беше казал, че е толкова, когато един път бяха тук с Мелинда и Трикси. Но щом се успокои водата, съзря точно отдолу, пет-шест метра по-дълбоко, още една ниша — далеч по-ужасяваща гробница от първата. Нищо не можеше да се види, но дано тялото да я е подминало.
Роджър весело джафкаше. По едно време плъзна предните си лапи по ръба на камъка, топна муцунка под водата и веднага я дръпна, като тръскаше глава и махаше с опашка. Погледна Вик и се усмихна, колкото може един боксер да се усмихва, после размаха късото си опашле, сякаш казваше: „Браво на теб!“
Вик се наведе да оплакне ръцете си. После се върна, където беше лежал трупът, и видя петна кръв. Разтърка ги с обувка, колкото да се покрият с остри камъчета и варовиков прах и поне отгоре да не се виждат. Но после реши, че по-важно в момента е да се заеме с предвидените за деня работи, вместо да прикрива следите си, затова свирна на Роджър и двамата се заизкачваха по пътеката.
Горе внимателно изтри обувките си от праха и провери дали не са останали по тях драскотини и кръв, след което огледа колата. Тя познаваше много гъсто обрасли пътища, включително и този, по който бяха минали сега, и то през летците месеци, когато зеленината е най-буйна, така че калниците и вратите отдавна бяха издраскани, ако някой решеше да ги проверява. Съществени драскотини от днешното пътуване нямаше.
— Скачай вътре, Роджър! — подвикна Вик и Роджър, който си падаше по колите, послушно скокна на предната седалка и се надигна, за да гледа през отворения страничен прозорец. Вик бавно подкара по тесния път и предвидливо натисна клаксона на най-острия завой, да не би насреща да иде друга кола. Не идваше, но дори и да идваше, това ни най-малко не би го разтревожило. Сигурно би се оказал познат или поне някой, с когото са се срещали, и двамата любезно биха си предложили да дадат заден ход и накрая заден ход щеше да даде той, а другият щеше да се усмихне, да му пожелае приятен ден и да отмине.
Пред боядисаната във винено четвъртита сграда на гимназията в Балинджър, на постланата с пясък алея вече бяха паркирани шест училищни автобуса. Продължаваха да пристигат родители, кои с коли, кои пеша, и всички бързаха, като че ли бяха закъснели, а беше само дванадесет без пет. Вик паркира зад един от автобусите и влезе в сградата през страничния вход, откъдето видя, че влизат другите родители, като извади бялата покана, която Трикси му беше дала преди близо седмица. „Важи за двама“ — беше написано на нея.
— Ей, Вик!
Обърна се и видя Чарлс Питърсън с жена си.
— Здравейте! Джени ще пее ли?
— Няма. Хвана я магарешка кашлица — отвърна Чарлс. — Дошли сме, за да чуем приятелките й и после да й разказваме.
— Много й е мъчно, че не може да пее днес — обади се Катрин Питърсън. — Дано само Трикси да не се е заразила, защото през последните дни на два пъти бяха заедно.
— Трикси вече прекара магарешка кашлица. Опитахте ли със сиропа на Адамсън? Има вкус на малинов сок и на Джен ще й хареса.
— Не сме — отвърна Чарлс.
— Продават го в едни старовремски шишета. Има го в аптеката на Чърч Стрийт. Едва ли ще го намерите в главната аптека. Наложи се да го разделяме на дажби, иначе Трикси щеше да го изпие наведнъж. Наистина помага.
— Ще го запомня — рече Чарлс.
Вик им махна с ръка и се дръпна встрани, за да си намери място, където няма да е сред познати. Здрависа се с майките на още няколко приятелки на Трикси, които едва познаваше, и успя да се настани до непознати. Предпочиташе да е сам, докато слуша хора на Трикси, но не заради това, което току-що беше извършил в кариерата. При всички положения би предпочел в този случай да е сам.
Залата беше с балкон, от двете й страни имаше продълговати прозорци, а огромната сцена смаляваше фигурките на наредените деца, от които най-големите бяха десетгодишни. Вик одобрително изслуша най-напред хоровото изпълнение на приспивната песен от „Хензел и Гретел“, после се заредиха една весела лагерна песен, в която се говореше за ружи, гори и дървеса, за залези и плуване посред нощ, една нежна и мелодична песен от Шуберт и накрая хорът на Хайлендското училище изпълни „Лебедът“ на Сен Санс.
„Над водата бело-снежен ле-бед…“
Хорът беше смесен и макар че момченцата звучаха сякаш по-пронизително, момиченцата бяха по-гласовити и разпалени от тях. Те плавно се вляха в хоровия припев, който Трикси от седмици си тананикаше из къщи. А когато последните стихове глъхнеха, подсказвайки изчезването на лебеда, на Вик му се стори, че от претъпканата сцена чува само гласа на Трикси. Тя беше в първата редица и от време на време се повдигаше на пръсти, извила нагоре личице с разтворени устни.
„Лебедът — като дим изчезна — със светлика — със светлика…“
Стори му се, че Трикси пее ликуващ химн за изчезването не на лебеда, а на Камерън. Сигурно би го направила.