Патриша Хайсмит
Дълбока вода (2)

2

Три дни по-късно Джоуел Наш се отби у тях, но не остана за вечеря, макар че Вик го канеше, а Мелинда направо настояваше. Имал някакъв ангажимент, но беше повече от ясно, че няма. В последна сметка нямало да остане още две седмици, а си заминавал следващия петък. Тая вечер за разлика от друг път усмивката не слизаше от лицето му. Явно беше преминал към отбранителната тактика да се шегува с всичко, а за Вик това беше сигурен признак, че наистина се е хванал на въдицата.

Щом Наш си отиде, Мелинда отново го обвини, че му е казал нещо обидно.

— Какво например? — невинно попита Вик. — Не ти ли е минавало през ум, че може ти да си му казала нещо обидно? Или пък с нещо друго да си го засегнала?

— Не съм — отвърна Мелинда нацупена и си наля второ уиски със сода, вместо както обикновено да помоли за това него.

Едва ли щеше да преживява много загубата на Джоуел Наш, понеже съвсем отскоро се познаваха, пък и той беше търговски пътник и дори в най-добрия случай не би се задържал за дълго. Друга беше работата с Ралф Гоздън. Вик се чудеше дали той ще се стресне така лесно като Джоуел, но реши, че си струва да опита.

Ралф Гоздън беше двадесет и девет годишен нелош художник портретист с малък годишен доход от една оглупяла леля. Наел беше къща край Милетвил (на тридесетина километра от Литъл Уесли) за една година, от която бяха изтекли само шест месеца. От четири месеца насам Ралф идваше средно два пъти в седмицата на вечеря у тях; намираше къщата им чудесна, храната — чудесна, грамофона — чудесен, и според него никой в Литъл Уесли или където и да било не можел да се сравнява по гостоприемство със семейство Ван Алън. А Мелинда редовно го посещаваше следобед, макар нито веднъж да не си призна, че отива при него. Два месеца така, докато накрая донесе портрета си, явно като обясняваше за многото следобеди и вечери, през които не си е била вкъщи, за да посрещне Вик. Портретът — разкрасена, набързо нахвърляна цапаница — висеше в стаята й. Вик забрани да го закачат в хола.

Лицемерието на Ралф отвращаваше Вик. Непрекъснато се опитваше да говори за неща, които според него трябваше да го интересуват, макар самият той да не се интересуваше от нищо извън това, което интересува обикновените жени, и зад лъжливото приятелство се опитваше да прикрие, че е любовник на Мелинда. Не че Вик беше против Мелинда да има любовници, но тя ги подбираше все разни безгръбначни идиоти като Ралф Гоздън и допускаше клюките да залеят града, като ги канеше у приятелите им и се срещаме с тях в бара на „Лорд Честърфийлд“, единствения бар в Литъл Уесли.

Един от непоклатимите принципи на Вик беше, че съпругата — като всеки човек — трябва да бъде оставена да прави каквото си иска, стига да не причинява никому болка и да изпълнява основните си задължения, т.е. да поддържа домакинството и да се грижи за децата, което Мелинда правеше — е, от време на време. Та нали хиляди женени мъже безнаказано въртяха любов, но трябва да се признае, че повечето го правеха без излишен шум. Когато Хорас се опита да го посъветва относно Мелинда и го запита защо „се примирява с такова поведение“, той отвърна на въпроса с въпрос: нима очаква от него да се държи като старомоден съпруг, който отритва жена си, сякаш е омърсена, настоява за развод, съсипва живота на детето си — и то за едно нищо и никакво удовлетворение на честта? На всички, които подмятаха това-онова за Мелинда, Вик даде да разберат, че смята поведението й за временно отклонение и колкото по-малко врява се вдига, толкова по-добре.

Обстоятелството, че Мелинда водеше тоя живот повече от три години, му създаваше в Литъл Уесли име на човек с търпението и снизходителността на светец, а това от своя страна ласкаеше самолюбието му. Знаеше, че според Хорас, Фил Кауан и всички, които бяха наясно с положението, т.е. едва ли не според всички държането му е необичайно, но му беше все едно. Всъщност се гордееше с него в страна, където повечето хора се стремят възможно най-много да си приличат.

Навремето в държането на Мелинда също имаше нещо необичайно, иначе той никога не би се оженил за нея. Да я ухажва и настоява за женитба, беше все едно да обуздава див жребец, само дето трябваше да го прави далеч по-незабележимо. Беше твърдоглава и разглезена, от тия, дето непрекъснато ги изключват от училище за явно неподчинение. Изключвали я бяха от пет училища и на двадесет и две години, когато се срещнаха, тя смяташе, че животът не е нищо друго освен стремеж към удоволствия — на това мнение беше и сега, само че тогава в бунта й имаше борбеност и въображение, които го бяха очаровали, защото ги откриваше и у себе си. Сега от въображението, изглежда, нищо не беше останало, а борбеността й се изразяваше в разбиването на скъпи вази в стените. Единствената останала вкъщи ваза беше метална, при това емайлът й на места беше олющен.

Най-напред Мелинда не искаше деца, после поиска и отново се отказа и най-накрая след четири години пак поиска дете и роди. От доктора Вик разбра, че раждането не е било толкова тежко, както обикновено при първо дете. Но Мелинда се оплакваше на всеослушание и преди, и след като роди, въпреки че той й осигури възможно най-добрите грижи, посвещаваше й цялото си време, пренебрегвайки работата си. Щастлив беше, че има дете от Мелинда, но тя отказа да се грижи за него извън границите на най-необходимото и изобщо детето я интересуваше не повече от някое бездомно кутре, което храни в къщата си. Вик си го обясняваше с това, че да бъде едновременно и майка, и съпруга, е прекалено голямо бреме за бунтарския й дух. Детето означаваше отговорност, а Мелинда не искаше да я поема. Затова побърза да стовари раздразнението си върху него, като заяви, че вече не го обича по оня „романтичен“ начин, както преди. Вик го прие съвсем спокойно, но истината беше, че и Мелинда бе започнала малко да го отегчава. Изобщо не я интересуваха неговите занимания, а той непрестанно се увличаше по какво ли не — печатане и подвързване на книги, пчеларство, производство на сирене, дърводелство, хубава музика и хубави картини, градинарство, наблюдаване на звездите, за което се беше снабдил и с чудесен телескоп.

Когато Биатрис беше около двегодишна, Мелинда се хвана с Лари Осбърн — млад и не твърде интелигентен преподавател в училището по езда край Литъл Уесли. Преди това месеци наред беше все мрачна и разстроена, но когато Вик се опиташе да разбере какво я измъчва, тя не намираше какво да му отвърне. Щом започна връзката си с Лари обаче, стана по-весела, по-оживена и по-мила към Вик, особено като видя колко спокойно приема нещата. А той се правеше на по-спокоен, отколкото беше в действителност, макар че я попита дали не иска развод. Не искаше.

Струва му петдесет лири и два часа време да обсъди положението с един психоаналитик в Ню Йорк. Той беше на мнение, че след като сама е пренебрегнала съвета на психоаналитик, Мелинда ще му донесе нещастие и накрая ще се разведе с него, ако не започне да я държи изкъсо. Това противоречеше на принципите на Вик — той, улегналият човек, да държи изкъсо друг улегнал човек. Дори да не беше вярно за Мелинда, той предпочиташе да се отнася към нея като към улегнал човек. Всъщност от всичко, което му наговори психоаналитикът, само едно не му беше минавало през ум — че подобно на много жени, които са станали майки, Мелинда може да е „скъсала“ с него като мъж и съпруг, след като вече я е дарил с дете. Самата мисъл за майчински инстинкт у Мелинда го забавляваше и винаги когато си припомняше твърдението на психоаналитика, се усмихваше. Според него точно обратното я беше накарало да го отблъсне — тя знаеше, че той още я обича, и беше решила да не отвръща на чувствата му, като на свой ред му засвидетелствува любов. Може би „любов“ не беше точната дума. Те си бяха предани, разчитаха един на друг и ако единият не си беше вкъщи, другият чувствуваше отсъствието му. Не съществуваше дума за чувството му към Мелинда, за тази смесица от отвращение и преданост. Затова и приказките, че положението било „непоносимо“ и че неизбежно ще се стигне до развод, само затвърдиха мнението на Вик, че психоаналитикът греши. Ще покаже на тоя психоаналитик и на целия свят, че положението съвсем не е непоносимо и че развод няма да има. Както и че не възнамерява да страда. Та светът е преизпълнен с интересни неща.

По време на петмесечната история на Мелинда с Лари Осбърн Вик се премести да спи в пристройката на гаража, която специално си беше направил. Премести се в знак на протест срещу тая глупава история (че е глупак, беше единственото, в което Вик открито винеше Лари), но след няколко седмици, когато подреди книгите и микроскопа и откри колко му е лесно да става нощем, без да се тревожи, че безпокои Мелинда, и да гледа звездите или да наблюдава охлювите си, които нощем бяха по-подвижни, отколкото денем, Вик реши, че гаражът е за предпочитане. Когато Мелинда скъса с Лари или по-скоро той скъса с нея, Вик не се върна в спалнята, защото Мелинда и дума не отвори за това, а и на него вече не му се щеше. Доволен беше от разрешението, а, изглежда, същото се отнасяше и за Мелинда. Известно време тя не беше така весела, както когато Лари беше край нея, но скоро си намери друг любовник — младия Джо-Джо Харис с щръкналата адамова ябълка, който откри в Уесли магазин за грамофонни плочи и набързо се разори. Мелинда накупи плочи за неколкостотин долара, но и това не се оказа достатъчно. С Джо-Джо караха от септември до януари.

Вик разбираше, че според повечето хора Мелинда не го напуска заради парите му — донякъде това наистина бе така, но той не му отдаваше никакво значение. Парите му бяха безразлични. Не беше се трудил за доходите си, дядо му бе го сторил вместо него. И той, и баща му дължаха парите си единствено на случайността, че са негови потомци. Защо тогава Мелинда, неговата съпруга, да няма същите права над тях? Имаше четиридесет хиляди долара годишен доход, който получаваше от двадесет и първия си рожден ден. Бяха му подмятали, че в Литъл Уесли понасят Мелинда само заради него, но той не го вярваше. Даваше си сметка, че Мелинда е достатъчно привлекателна — само да не я заговори човек. Беше великодушна, сърдечна, забавна в компания. Не одобряваха, разбира се, любовните й истории, но Литъл Уесли — старият, изискан град, чиято издънка бе младият, по-делови Уесли — беше извънредно чужд на нравоучителните проповеди, сякаш с всички сили се мъчеше да заличи клеймото на пуританизма на Нова Англия, тъй че поне засега нямаше човек, който е уличил Мелинда в безнравственост.