Патриша Хайсмит
Дълбока вода (19)

19

Изведнъж Мелинда прояви жив интерес към работата на Камерън. По цял ден беше с него да го развежда с колата където пожелае и да го води у приятелите им, за да му дадат по някой съвет. Тая вечер, докато се хранеха, бърбори безспир за височината, дренажа, гледката и водния фон на някакво място на изток от Литъл Уесли, което Камерън избрал за своя клиент. Клиентът пристигал в събота и дотогава Тони трябвало да изготви подробно описание на природните дадености на мястото.

— Какъв разкош е тоя воден фон на почвата, нали? Тони ми обясни как се познава дали наистина има воден фон, или няма. Повечето хора си мислят, че малко като се понадигне почвата, значи има, ама не е така.

Вик се понамръщи.

— Предполагам, че ми говориш за водонаситеност, а не за воден фон, защото земята по принцип си има воден фон.

Мелинда навъсено го изгледа над масата.

— Какво искаш да кажеш с това по принцип? Щом като има вода, значи има и воден фон!

— Ще излезе, че навсякъде има вода — отвърна Вик. — А според определението за воден фон говорим при най-горния, наситен с вода земен слой. Такъв слой има навсякъде, дори и в Сахара, само че е много надълбоко. Не знам какво ти е наприказвал Тони, но във всеки случай това е вярното.

Мелинда се умълча доста за дълго. Когато отново заговори, първите й думи бяха за белия гранит, който Камерън се опитвал да достави.

— Кажи му да провери във Върмонт — предложи Вик.

— Това е идея! Там има чудесен камък! Помниш ли…

— Е, не е чак пароски мрамор, но все ще свърши работа — сряза я Вик, зает да маже с масло една репичка.

Мелинда премина към дренажната система. Тони имал великолепната идея водите да се оттичат в изкуствен водоем по протежение на парцела. Вик така и не можа да разбере откъде ще се вземе всичката тази вода и идеята на Тони не му направи никакво впечатление, макар че Мелинда я намираше оригинална — явно Тони й я беше представил за оригинална.

— Римляните са постъпвали така преди две хиляди години — каза й Вик. — В Авиньон например.

— Къде се намира Авиньон, татко? — попита Трикси.

Вик изведнъж осъзна, че заради Камерън Трикси е пропуснала неделния си урок.

— Авиньон се намира в Южна Франция. Бил е седалище на папата — преди петстотин години, струва ми се. Трябва да идеш там някой ден. Има една известна песен:

На моста в Авиньон аз танцувам ли, танцувам,

на моста в Авиньон аз танцувам в кръг. —

запя той и увлече след себе си Трикси. Двамата пееха ли, пееха, докато сервираха десерта, а Мелинда бърчеше чело, като че ли от пеенето я заболяваше главата. Трикси беше неуморима за подобни неща и баща и дъщеря продължиха да пеят, докато миеха чиниите, после разучиха втория куплет и все така пееха ли, пееха, докато накрая Мелинда не издържа:

— О, за бога, Вик, престанете!

В събота сутринта Вик срещна Хорас в железарския магазин в Литъл Уесли и той веднага спомена за Камерън. Като излязоха от магазина и тръгнаха към паркинга до супермаркета, Хорас рече:

— Чувам, че Ферис щял да купува мястото до Фил. — Ферис беше клиентът на Камерън, богат нюйоркчанин.

— Така е. Откъде знаеш?

— Фил ми каза. Мелинда ходила преди известно време там с предприемача. Изглежда, се е заела да му помага.

— Нали все с нещо трябва да се занимава — бързо и уж безразлично рече Вик.

Хорас кимна и ако се беше канил да добави нещо за Мелинда и Камерън, сега се въздържа. Вече при колите рече:

— С Мери сме решили утре да опитаме да приготвим вечеря на двора. Бяхме поканили Макфърсънови, но нещо нямало да могат да дойдат. Защо вие с Мелинда не наминете към пет часа?

Поначало на Вик би му било приятно да се разположи на тревата, да гледа залеза на слънцето и да вдишва аромата на дървени въглища и печено месо. Сега обаче първата му мисъл беше, че Мелинда може да не е свободна. За първи път се оставяше да си даде сметка, че едва ли не всеки следобед, а дори и тази сутрин, Мелинда излиза нанякъде с Тони Камерън.

— Благодаря, Хорас. Доколкото знам, ще можем да дойдем, но за всеки случай ще ти позвъня.

— Добре — усмихна се Хорас. — Дано да можете, защото зимата наближава и — край на вечерите навън.

Вик се прибра вкъщи с пълен багажник зеленчуци за почивните дни (Мелинда вече почти не пазаруваше) и с нов свредел. Предния ден беше счупил един свредел, защото беше ядосан или по-скоро защото го бяха налегнали влудяващи мисли, които се въртяха все около Мелинда и Камерън: какво ще си кажат приятелите им? Кога ще започнат да приказват? Дали Мелинда и Камерън са вече любовници? Бяха имали достатъчно време и удобни случаи, а че Камерън продължава да се държи по същия начин с него, си беше напълно в стила му. Дебелокожо животно такова! На моменти на Вик му ставаше даже смешно. Толкова елементарен беше тоя Камерън. В голямото му четвъртито лице имаше нещо направо отблъскващо наивно и простодушно. И как съвсем по хлапашки чистосърдечно си въобразяваше, че няма абсолютно нищо нередно в това да прекарваш по осем часа дневно с чужда жена. Разбира се, и Мелинда го окуражава със своето привично: „Обичам Вик, само че…“, и т.н. и т.н. Не че Мелинда иска Камерън на всяка цена да й стане любовник, това Вик не можеше да повярва, по-скоро й се иска да се обгради с романтика, да й е открит пътят.

Мелинда не си беше вкъщи. Трикси беше на кино. На вратата го посрещна Роджър, развъртял късото си опашле. Вик го пусна навън и разсеяно го загледа как присяда и прави локвичка. Е добре, на Камерън му оставаха още само две седмици. Работата му около къщата на Фернс привършваше към края на ноември, сам го беше казал.

В шест и половина Мелинда пристигна заедно с Камерън. Лицето му пламтеше, възчервено от слънчевия загар, а усмихнеше ли се, засияваше от щастие и самодоволство.

— Тоя път сам съм си донесъл бирата! — провикна се Камерън и размаха касетка с половинлитрови бутилки.

— Браво! Отлично! — похвали го Вик, както се хвали дете. После се обърна към Мелинда: — Мога ли да ти кажа две думи насаме?

Двамата влязоха в кухнята.

— Утре в пет часа сме канени у Хорас и Мери на чеверме. Искаш ли да отидем?

Лицето й, поруменяло и възбудено от разходката с Камерън, се оживи още повече.

— Разбира се! С най-голямо удоволствие!

— Чудесно, отивам да се обадя на Хорас — отдъхна си Вик. Усмихна й се.

— Нали мога да доведа и Тони, а?

Вик вече беше тръгнал към телефона и се извърна.

— Не, не е удобно.

— Защо?

— Защото Тони не е по вкуса на Хорас и Мери.

— Я гледай! — Мелинда разтърси глава. — Че откога почна да определяш кое им е по вкуса и кое не?

— Това точно го знам, представи си.

— Отивам да ги питам — рече Мелинда и тръгна към телефона. Вик я улови за ръката и я задържа, след което затвори вратата на кухнята.

— Не, няма да ги питаш. Камерън не ми е симпатичен, и точка. Канят само нас двамата.

— Ще го заведа и хич не ме е грижа какво ще си кажат!

— Това няма да стане, Мелинда — кротко рече Вик, макар да усети, че гласът му се разтреперва от гняв.

— И как ще ми попречиш?

Вик стисна устни, засрамен от гнева си, слисан от ненадейната й ярост.

— Добре, прави каквото искаш.

Мелинда го изгледа за миг и явно изтълкувала думите му като отстъпление, победоносно кривна нагоре ъгълчето на устата си, подмина го и излезе от кухнята.

— Тони, не ти ли трябва отварачка за бирата? — чу я да пита Вик и се сети, че докато разговаряха, Мелинда държеше в ръката си отварачка за бутилки.

Вик не отиде у Хорас и Мери. Беше предоставил на Мелинда да се обади, че приемат поканата, така че не знаеше какво точно е уговорила, но в последния момент заяви, че няма да отиде. Камерън тоя път пристигна не на колело, а със солидния си плимут в цвят кафе-меланж, на който вероятно натоварваше колелото, като пътуваше. И двамата с Мелинда провесиха нос, като разбраха, че Вик няма да отиде с тях.

— Случило ли се е нещо? — попита Камерън. Беше се издокарал с току-що огладен летен костюм и бели обувки, за да направи добро впечатление на Мелърови.

— Не, просто имам да свърша някои неща. Но вие вървете.

— Но какво ще си кажат Хорас и Мери? — леко смутена попита Мелинда.

— Не мога да знам. То ще си проличи — отвърна Вик, като я обезоръжи със злорада усмивка.

Без да промени изражението си, Камерън рече:

— Я го премислете още веднъж.

— Вие вървете. Приятно прекарване и много здраве на Хорас и Мери. — Забеляза, че Мелинда изнервено върти между пръстите си ключовете от колата.

Миг след като влезе в стаята си, двете коли потеглиха.

Напомни си, че най-вероятно е Камерън и Мелинда да не са стигнали до физическа близост. Дори го вярваше. И какво от това? Както си седеше в стаята и се опитваше да се окопити, за да може да почете, Вик съжали, че постъпи толкова детински. Мина му през ум, че още не е късно. Но щеше да излезе още по-детинско. Не, няма да отиде. Само че това означаваше още един мъчителен или най-малкото неудобен разговор с Хорас.

Мелинда се прибра в един и десет през нощта. Вик четеше в леглото и не стана да й се обади. Нямаше желание. Сигурно беше пияна. Можеше да се предположи, че досега е стояла с Камерън в някой бар, понеже точно в един затваряха всички барове.

На другия ден в седем без двадесет вечерта Хорас се отби в печатницата. Вик беше предвидил посещението му, беше предвидил и изражението на лицето му.

— Къде се загуби снощи? — започна Хорас. — Звънихме ти вкъщи, но не отговаряше.

Вик усети, че почервенява от срам, като да бяха го уловили в дебела лъжа. Беше чул телефона, но не се беше обадил.

— Бях излязъл малко да се поразходя, след като Мелинда тръгна.

— Много ни липсваше снощи.

— Щеше ми се да премисля някои неща, нали разбираш. Казах си, че Камерън може да ме отмени за вечерята.

— И още как те отмени!

— Хубаво ли беше?

— О, чудесно! Камерън даже ни посвири на кларнет.

— И аз съм го чувал.

— Не ти е особено приятен, както виждам. На мен също.

Срамът отново прониза Вик, но лицето му остана спокойно и приветливо.

— Какво искаш да кажеш?

— Да говоря ли направо, Вик? Не ми харесва тоя Камерън, не ми харесва, дето все се навърта около Мелинда. Не ми харесва и това, дето си стоиш настрана и само чакаш нещата да се оправят от само себе си.

— А не е ли било все така? — усмихна се Вик, но му стана неловко, че го хващат натясно.

— Не знаеш какво беше снощи. Мелинда пи доста и си каза някои неща — като например, че Камерън бил човекът на мечтите й. А Камерън се държи, като че ли…

Леко се почука.

— Да! — обади се Вик.

На вратата се появи Стивън Хайнс.

— О, мистър Мелър! Как сте?

— Благодаря, добре, а вие?

— И аз също. Карлайл взе камионетката — продължи той към Вик. — Утре ще ходи на пощата да провери дали е пристигнал новият валяк.

— Добре. Няма защо да бърза — отвърна Вик, като механично пресметна, че по-рано от три седмици няма да използуват новия валяк за книгата на Райдър. Нарочно беше оставил един валяк да ръждяса, за да може отпечатъкът върху хартията да изглежда като платно.

— Нещо друго има ли? — попита Стивън.

— Като че ли не.

— Тогава лека нощ. До утре.

— Лека нощ — отвърна Вик и се обърна към Хорас. — Да не забравя да ти кажа, че донесоха Ксенофонт от печатницата! Искаш ли да хвърлиш едно око?

— Да, но според мен говорехме за нещо по-важно, не мислиш ли?

— Слушам те, Хорас.

— Как да ти кажа, останах с впечатление, че Камерън е решил да отведе Мелинда със себе си. И на нея, изглежда, много й се иска.

— Да я отведе със себе си ли?! — с почти неподправено удивление възкликна Вик.

— Щял да заминава на работа в Мексико и вече бил купил два билета за самолет. Поне така каза и не ми се видя пиян от друго освен от властта си над Мелинда. А тя заяви, че с него била готова и на края на света да иде. Вик, защо не вземеш да го разкараш?

— За пръв път чувам всичко това.

— А би трябвало да го знаеш. Донякъде и сам си си виновен. Опитал ли си се изобщо да оправиш отношенията си с Мелинда след историята с Де Лайл?

Вик се замисли на кое от двете значения на „историята“ с Де Лайл да избере да отговори.

— Опитвал съм — рече просто.

— Доколкото знам, още живееш в пристройката — започна Хорас, като прикриваше смущението си зад нападателния тон. — Млад си, Вик. На тридесет и шест беше, нали? А Мелинда е още по-млада. Как си го представяш ти тоя брак? Някоя сутрин ще осъмнеш сам вкъщи.

— Нямам намерение да я командувам — рече Вик. — Никога не съм го правил. Мелинда е свободен човек.

Хорас го изгледа смаян.

— Значи вдигаш ръце, така ли? Ако питаш мене, може и да изгубиш пред Камерън.

Вик замълча. Не че не обмисляше какво да отговори. По-скоро от разговора го обземаше такова смущение, че усещаше вкуса му в устата си, а се и ужасяваше да не би Хорас да промени отношението си към него, да не би да му падне в очите.

— Добре, Хорас. Ще поговоря с Мелинда за Камерън.

— Тук само разговор няма да помогне. Или променяш цялото си поведение, или — край!

— Не преувеличаваш ли? — усмихна се. Вик.

— Не мисля. — Хорас запали цигара. — Вик, какво е това дяволско равнодушие от теб? Какъв е смисълът?

— Това не е равнодушие. Искаш ли да отидем да пийнем по нещо? — Вик започна да събира нещата, които мислеше да си вземе вкъщи.

— Изцяло си на погрешен път, Вик. Може някога да е бил правилният, може, но сега не е.

— По-силни думи не съм чувал от теб, Хорас.

— Казвам ти каквото мисля.

Вик го изгледа, вече доста смутен.

— Отиваме ли да пийнем по нещо?

Хорас поклати глава.

— Ще си вървя. Не мислех, че ще избухна, но сега съм доволен, че стана така. Може би тоя път ще вземеш Камерън насериозно. Лека нощ, Вик. — Хорас излезе и затвори вратата след себе си.

Особено чувство, подобно на страх, обзе Вик, като остана сам. Събра докрай листовете, излезе и заключи вратата. Колата на Хорас вече се губеше по пътя. Вик се качи в своята. Студена тръпка пролази по гърба му до тила. Преглътна и отпусна ръце върху кормилото. Наясно беше откъде идва всичко. Съзнателно се беше въздържал изобщо да мисли за Камерън, освен дето ще си замине след някоя и друга седмица. Съзнателно се беше въздържал да съзре проблема, пред който Камерън го изправяше. А Хорас му го каза. Все едно, че му посочи огъня, горящ в краката му, който беше предпочел да не забелязва. (Защо пък, от друга страна, да няма право да не го забелязва, щом така предпочита? Ако в краката му гори огън, единственият пострадал би могъл да бъде самият той. Това, което го разстройваше обаче, беше, че Хорас го обвини в примиренческо поведение, в примиренчески поглед върху нещата.) Но може би Хорас имаше право, че не е обръщал внимание на съществени неща. Не беше допускал например мисълта, че Мелинда може наистина да харесва Камерън, че може той да е точно неин тип. Толкова тъпотия, толкова простащина нямаше и у самата Мелинда! Да не говорим за дебелокожата му наивност! Точно мъж като него би „отвел“ Мелинда, би я изчакал да се разведе и би се оженил за нея, както си му е редът. Разбира се, че Камерън е нейният тип. Изводът го порази.

Завари Трикси сама вкъщи. Боксерчето доприпка при него за поздрав и заподскача и се запровира между краката му също като скоклива пъстърва.

— Майка ти беше ли си вкъщи, като се прибра? — попита Вик.

— Тцъ. Сигурно е излязла с Тони — отвърна Трикси, без да вдига поглед от забавната страница на вечерния вестник.

Вик си наля уиски. Като отиваше към фотьойла, забеляза на масичката до него нова синьо-бяла кутия тютюн „Нелсън“. Сигурно днес се е получил и Мелинда го е разопаковала и го е сложила тук. Сигурно го е поръчала преди две седмици — в някой от дните, които е прекарала с Тони.