Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Deep Water, 1957 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Албена Бакрачева, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2011)
Издание:
Патриша Хайсмит
Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88
Рецензент: Юлия Гешакова
Редактор: Юлия Гешакова
Рисунка: Георги Младенов
Оформление: Веселин Дамянов
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Ставри Захариев
Коректор: Радослава Маринович
Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.
Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16
Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988
ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново
Patricia Highsmith
Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950
Penguin Books, New York, 1974
Deep Water © Patricia Highsmith, 1957
Harper & Bros, New York, 1966
The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962
Penguin Books, New York, 1983
Предговор: © Миглена Николчина
Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева
Ч 820–3
История
- —Добавяне
15
Изглежда Харолд Карпентър беше взел решение рязко да смени тактиката. Разреди посещенията си и започна по-често да се вижда насаме с Мелинда. Непосредствено след рождения ден те прекараха заедно два следобеда и Мелинда направи всичко възможно Вик да го научи. Но той изобщо не обърна внимание. Само и каза:
— Никак не ме интересува колко често излизаш с Карпентър. Но повече не искам да го виждам вкъщи.
Мелинда го изгледа озадачена.
— Какво те прихваща?
— Чисто и просто ми е неприятен — отсече Вик и отново се зачете във вечерния вестник.
— И откога ти стана неприятен? Струва ми се, че доскоро ти беше особено интересен.
— И продължава да ми е особено интересен.
Мелинда не отвърна веднага, само неспокойно запристъпя от крак на крак. По изключение беше обула обувки на висок ток, понеже Карпентър беше висок.
— И откога започна да се разпореждаш кой да идва вкъщи и кой не? — попита тя след малко, като едва сдържаше гласа си, търсейки верния тон.
— Отсега. Неприятен ми е, и толкова. Съжалявам. И не ми се говори повече за това. Не може ли ти да ходиш при него или пък някъде другаде да се виждате? Пък и той няма да е тук още дълго, нали?
— Не, доколкото знам. Може би още две седмици.
Вик се подсмихна зад вестника, после усмихнат погледна Мелинда. Значи още две седмици за негова сметка. Изкушаваше се да й го каже, но опакият навик да сподавя импулсите си го спря.
— Много ще ни липсва, нали?
— Не бих казала, че ще „ни“ липсва.
— Но сигурно скоро ще се появи някой друг. — Усети, че Мелинда настръхва. Тя запали цигара и хвърли запалката върху възглавниците на дивана.
— В чудесно настроение си тая вечер, няма що. И гостоприемен, и мил, и внимателен. Нали все се хвалиш с тия си достойнства.
— Никога не съм се хвалил. — Той забеляза уплахата й. — Е, хайде, не ми обръщай внимание. Всъщност нямам нищо против Карпентър. Та той е един много мил и симпатичен човек.
— Само го казваш, но не го мислиш.
— Нима? Съжалявам.
Някак странно го избиваше на мекушава отстъпчивост и неприязън едновременно. Осъзна, че се е усмихнал.
— Хайде да забравим за тоя разговор, а? Какво ще вечеряме?
— Искам да бъда сигурна, че ако реша да го поканя вкъщи, ти няма да се държиш грубо.
Вик преглътна. За принципа ставаше дума, а не конкретно за Карпентър и Мелинда. Усети, че отново по силата на навика се усмихва.
— Разбира се, че можеш да го доведеш вкъщи, скъпа. Извинявай, че избухнах. — Замълча, но понеже Мелинда не продума, продължи: — Кога би искала да го поканиш? Защо не още тия дни на вечеря?
— Няма нужда да се престараваш!
Мелинда нервно въртеше на пръста си някаква връв. Това го дразнеше нетърпимо, колкото и да се опитваше да не обръща внимание.
— Какво ще вечеряме, скъпа? Да отида ли да приготвя нещо?
— Аз ще приготвя — отвърна Мелинда и се завтече към кухнята.
Понякога в съзнанието му се надигаше вихър, който сякаш брулеше тъмните очертания на горски върхари. В такива моменти мисълта му изпреварваше действията и той се виждаше да събаря пепелници от масата, да чупи охлювни черупки между пръстите си, което така и не ставаше, защото винаги успяваше да се овладее. Нито веднъж ръцете му не нарушиха плавните си сръчни движения — малки, пухкави, добротворни ръце, чисти като на лекар, освен когато ги изцапваше с мастило в печатницата. Охлювите все така обичаха тия ръце и бавно, но уверено пълзяха по палеца му, дори без слабият им взор да е примамен от листо маруля.
Най-сетне натрапчивата мисъл за брулените горски върхари се избистри в ясния спомен за връхлитаща планинска буря в Австрия. Тогава беше десетгодишен. Баща му беше още жив и тримата с майка му бяха предприели едно от ежегодните си пътувания до Европа. Баща му беше инженер-консултант по жиростатика и въпреки че беше подсигурен със солидна рента цял живот беше създавал впечатлението, че работи непрестанно, че пред него стои за разрешаване основният практически проблем да си изкара хляба, който всъщност имаше наготово, и да гони повишение, което не беше за него условие за съществуване. Спомняше си всичко много добре. Баща му беше приключил две-триседмичната си работа в Париж и преди да се върнат вкъщи, тримата прекараха част от отпуската в Мюнхен и Залцбург. Отседнаха в един хотел съвсем като в приказките (на Волфгангзее ли беше или пък на Фушлзее?). Беше зима — нямаше сняг, но се очакваше всеки момент да завали. И тогава от планинския скат срещу техния прозорец връхлетя бурята. Вик помнеше как бе зъзнал въпреки добре уплътнените прозорци и дебелите хотелски стени и как нищо не можеха да направят срещу студа, защото колкото и силно да беше отоплението на хотела, за случая не беше достатъчно. Баща му, крайно изискан човек, комуто тежеше съзнанието за материалното му превъзходство над повечето хора, не би се оплакал дори и при много по-ниска температура. Richesse oblige[1]. Бурята се задаваше откъм планината, която изглеждаше зловещо близка и тъмна, като несъкрушим исполин с незнайна мощ. Очертанията на дърветата по върховете се извиваха на всички страни, сякаш изтезавани от побеснелия, напиращ вятър, се мъчеха да се изтръгнат от корен, за да му се изплъзнат. С глас, който прикриваше собствената му възбуда, баща му каза: „Този облак ще навее сняг“, а облакът беше почти черен, толкова черен, че стаята им беше притъмняла като да беше нощ. И когато черният облак се реши да се изтърколи към тях по планинския скат, помитайки дърветата в тътнещ порой, Вик побягна от прозореца и се сви в отсрещния ъгъл на стаята. Помнеше изненаданото и разочаровано лице на баща си, докато го изправяше на крака. Успя да се задържи прав, но не можа да си наложи да се върне до прозореца, колкото и да настояваше баща му. Страх го беше не от бурята, а от мятащите се в безреда дървета.
Напоследък все се сещаше за тях, когато разбереше, че Мелинда е прекарала следобеда с Карпентър. Всъщност подозираше, че в повечето случаи, когато му казва, че отива с Карпентър на езерото или в бара на „Честърфийлд“, или пък че ще му ходи на гости, Мелинда си е наумила нещо съвсем друго. Това му беше направо отвратително, но не даде никакъв външен израз на отвращението си — повече никакви остри забележки, никакви недоволни физиономии. На два пъти й предлага да поканят Карпентър — единия път, когато очакваха Хорас и Мери, и втория път, когато имаха хубави пържоли, но Мелинда така и не го покани. Такъв ли е бил номерът? Да го накарат да вземе отношенията им за толкова интимни, че не желаят компанията на трети? Голям хитрец беше тоя Карпентър. Наистина умееше да се владее, но беше най-лошият актьор на света. Кого си въобразяваше, че залъгва? Не успя даже хората в града да настрои срещу Виктор Ван Алън. А мисълта, че навярно и плаща на Карпентър, беше, най-меко казано, неприятна на Вик.
Успяваше да се сдържа, докато един ден видя на улицата Ралф Гоздън и Дон Уилсън заедно. Беше по обяд и на път за вкъщи спря колата пред една обущарница, за да прибере обувките на Трикси, които беше оставил на поправка. Точно излизаше от обущарницата, когато Уилсън и Ралф се зададоха по тротоара. Стори му се, че и двамата се сепнаха, като го видяха, и от това гневът му пламна.
— Здравейте — подсмихна се Вик, като приближиха. — Искам нещо да ви питам.
— Да чуем — дръзко се ухили Ралф, макар че тънката кожа на лицето му пребледня.
— Убеден съм, че вие двамата познавате Харолд Карпентър — рече Вик.
Ралф загуби ума и дума, а Уилсън едва успя да измънка, че са се виждали.
— Естествено. Вие ли го наехте?
— Да съм го наел? Какво искате да кажете? — Черните вежди на Уилсън се сключиха.
— Не се правете, че не разбирате. Карпентър изобщо не е това, за което се представя. Стигнах до извода, че е детектив, по всяка вероятност подбран от вас, Уилсън. До Ню Йорк ли ходихте да го наемете… — щеше да каже „за жена ми“, но се спря.
— Не разбирам за какво говорите — намръщен рече Уилсън.
Но по уплашения поглед на Ралф му стана ясно, че е уцелил истината или поне е близо до нея.
— Много добре разбирате. Карпентър е детектив и това ви е известно, нали? Нали, Уилсън? — Вик пристъпи крачка напред и Уилсън се отдръпна. Би го ударил с удоволствие.
Уилсън се озърна дали някой не ги гледа.
— Възможно е. Но не го познавам достатъчно добре.
— А кой го нае? Нали вие? — Вик изгледа Ралф. — А може би вие? Макар че, като поразмисли човек, не бихте имали смелост за подобно нещо. Предпочитате да стоите настрана и да се забавлявате, нали, Ралф?
— Да не сте откачили? — само успя да промълви Ралф.
— Към кое детективско бюро се числи? — обърна се Вик към Уилсън, като нарочно още повече се наведе към него.
— Но какво толкова има? Да не би да излиза прекалено често с жена ви? — изписука Ралф. — Защо тогава направо не го убиете?
— Затваряй си устата! — сряза го Уилсън. Май трепереше.
— Кое е бюрото? — повтори въпроса си Вик. — Няма какво да го увъртате, защото много добре ми е известно, че Карпентър е детектив.
Ако пък се окажеше, че не е, че е поел по съвсем грешен път, просто щяха да го сметнат за луд. А това щеше само да му помогне.
— Мълчите? Е добре, ще разбера от Мелинда. Не исках да опирам до нея, но щом се налага… Тя още не предполага, че съм се досетил. — Той погледна Уилсън с презрение. — Обещавам ви да разглася тая история. И може градът да ви се види тесен.
— Стига сте се правили на господ, Вик! — обади се Ралф, внезапно окуражен в страха си. — Да не би да е ваш тоя град? Да не би вие да раздавате правосъдие?
— Да ви кажа ли как им викат на хора като вас, Ралф? — рече Вик и от яд вратът му почервеня.
Ралф млъкна.
— Сигурно си спомняте мнението ми за вас — каза Уилсън. — Казах ви го право в очите.
— Смелчага сте вие, Уилсън. Но защо нямате смелост да ми кажете къде работи Карпентър? Би следвало аз да прекъсна ангажимента му, след като му плащам. — Възбудата изби по смръщеното лице на Уилсън. — Значи нямате смелост, а?
— Ще ви кажа, като толкова искате — реши се Уилсън. — Секретна детективска служба, Манхатън.
— Секретна! — Вик отметна глава и се разсмя. — Ха-ха-ха! Секретна!
Уилсън и Ралф смутено се спогледаха.
— Благодаря. Ще им позвъня следобед. И още нещо — вие ли го наехте, Уилсън?
Уилсън не отвърна и тръгна да си върви, като че вече беше казал предостатъчно.
— Нали вие го наехте, Уилсън? — извика Вик след него.
Уилсън се обърна, но не каза нищо. Излишно беше.
Вик обядва сам на спокойствие (Мелинда беше излязла), прехвърли няколко страници от книгата за витражите, после извади телефонния указател на Манхатън и потърси номера на Секретната детективска служба в раздела „Детективски служби“. Отново му стана смешно, че е „секретна“.
Обади му се мъжки глас с доста твърдо нюйоркско произношение.
— Добър ден. Обаждам се във връзка с вашия служител Харолд Карпентър, поне с това име се представя — започна Вик.
— А, да, сещам се за кого говорите — гласът звучеше доста любезно въпреки грубото произношение.
— Нямаме повече нужда от него — продължи Вик.
— Аха. Случило ли се е нещо?
— Какво да се е случило?
— Питам ви дали имате някакви оплаквания.
— Съвсем не. Освен че човекът, когото трябваше да наблюдава, е разбрал кой е и съответно се пази.
— Ясно. Обажда се мистър… мистър Доналд Уилсън от Литъл Уесли, Масачусетс, нали?
— Не.
— А кой е на телефона?
— Човекът, когото Карпентър трябваше да следи.
Кратко мълчание.
— Значи Виктор Ван Алън?
— Точно така. Или пращайте нов човек, или се откажете от тая работа. Според мен по-добре се откажете, защото сметката плащам аз и ако тая глупост се проточи, просто ще откажа да плащам. А не виждам откъде другаде ще ви дойдат парите. — Отново мълчание. — Разбрахте ли ме?
— Да, мистър Ван Алън.
— Така. Ако е останало нещо неплатено, можете направо да ми изпратите сметката. Предполагам, че ми имате адреса?
— Да, мистър Ван Алън.
— Добре. Това е всичко. Благодаря. А, един момент!
— Да?
— Моля ви веднага да телеграфирате на Карпентър, че прекратявате ангажимента му. Аз ще платя за телеграмата.
— Ще бъде изпълнено, мистър Ван Алън.
С това разговорът приключи.
Мелинда се прибра в седем и петнадесет и каза, че пила коктейл с Харолд.
— Харолд получил ли си е телеграмата? — попита Вик.
— Каква телеграма?
— Тази, с която Секретната детективска служба му отнема случая.
Мелинда зяпна, но лицето й изразяваше повече яд, отколкото изненада.
— Как разбра? — мина тя в настъпление.
— Уилсън изплю камъчето. Какво го прихваща и него, ами не си гледа пишещата машина!
Седнала на пода, Трикси слушаше с широко отворени очи.
— Кога ти каза? — настояваше Мелинда.
— Днес по обяд. Налетях на него и Ралф на улицата. Не бях виждал по-стреснати и тъпи физиономии.
— Какво точно ти каза? — съвсем объркана попита Мелинда.
— Само го попитах — спокойно поде Вик — дали Карпентър не е детектив. Попитах ги и двамата. И когато Уилсън призна, което не ми струва особени усилия, понеже се беше побъркал от страх, го попитах за името на детективската служба. Той ми го каза и аз се обадих по телефона с молба да прекратят ангажимента на Карпентър. До гуша ми дойде да му плащам.
Мелинда хвърли на дивана джобното издание, което държеше, и свали палтото си.
— Такаа. Значи по сметките си се… — Не довърши.
Вик почти я съжали за неуспеха й.
— Не, мила моя. Преди няколко дена Хорас ми каза, че Карпентър нищо не знае за Колумбийския университет. Хорас поддържа връзка точно с катедрата по психиатрия. А дали Карпентър се е споразумявал нещо в „Кенингтън“, или не, не зная и не ме интересува.
Мелинда демонстративно отиде в кухнята. Без съмнение тая вечер щеше да се напие. Пък и сигурно вече добре си беше подложила с Карпентър. Утрешният махмурлук беше готов. Вик въздъхна и се зачете във вестника.
— Искаш ли нещо за пиене? — извика Мелинда от кухнята.
— Не, благодаря.
— Изглеждаш много добре напоследък. Същински образец на цветущо здраве — забеляза тя, като се върна с питието си. — Може би ще ти е интересно да научиш, че Карпентър действително е психиатър. Е, може да няма диплома — побърза да го защити тя, — но знае доста неща.
— Не желая да го виждам повече — бавно, с отвращение натърти Вик. Мелинда мълчеше. Той поде отново: — А ти откъде знаеш? Да не ти е правил психоанализа?
— Не.
— Жалко. Би могъл да ме просветли относно теб. Признавам, че не те разбирам.
— Аз пък те разбирам — озъби се тя.
— За какво ти беше тогава тоя психиатър? Всъщност психиатър или детектив?
— И двете — гневно отвърна Мелинда, като крачеше из стаята и отпиваше от тъмнозлатистото уиски.
— Аха. И каква диагноза ми е сложил?
— Остър случай на шизофрения.
— О?! Остър случай е той, така да знае! Едно голямо недоразумение, нищожество, което стъпкваш и веднага забравяш!
Мелинда изсумтя.
— Той би могъл да те…
— Татко, какво е това шизомения? — попита Трикси, която продължаваше да седи на пода, обвила ръце около коленете си, и да поглъща всяка тяхна дума.
— Точно така се просвещава едно дете — злостно процеди Мелинда.
— И по-лоши е чувала. — Вик се изкашля. — Шизофрения, детето ми, означава раздвоение на личността. Това е душевно заболяване, което се характеризира с прекъсване на връзката с действителността и отслабване на умствената дейност. Това е то. Разбра ли? Оказва се, че твоят татко има шизофрения.
— Хи-хи-хи — изкиска се Трикси, като да я будалкаха. — И как разбра?
— Мистър Карпентър така казва.
— Той пък как е разбрал? — смееше се Трикси очарована. Като че ли слушаше някоя от веселите нелепици, които Вик съчиняваше за разни несъществуващи животни, и тя го питаше могат ли да летят, да четат, да готвят, да шият, да се обличат сами и той отговаряше ту че могат, ту че не могат.
— Мистър Карпентър е психиатър — обясни и Вик.
— Какво е това психиатър? — попита Трикси.
— За бога, Вик, престанете! — извика Мелинда, като се извърна от другия край на стаята да го изгледа.
— Друг път ще продължим този разговор — усмихна се Вик на дъщеря си.
Мелинда наистина се напи яко тая вечер. Два пъти говори по телефона, но Вик взе мерки да не я чува, като се оттегли в кухнята, където гласът й не можеше да достигне. Приготви вечерята. Мелинда едва-едва хапна. Към девет часа, времето, по което Трикси си лягаше, Мелинда вече се олюляваше. До този момент Вик беше разяснил няколко психиатрични понятия. Не беше лесно да се обясни на Трикси какво е това съзнание, затова й каза, че когато човек пие прекалено много и заспи на дивана, го загубва.