Патриша Хайсмит
Дълбока вода (12)

12

Нищо особено не се случи през септември. Хората се готвеха за зимата. Бързаха да стегнат мазетата и отоплителните инсталации, да почистят канализациите — и понякога отиваше цяла седмица, докато се оправят с майсторите. Макфърсънови помолиха Вик да отиде с тях до Уесли, за да си каже мнението за една нафтова печка, която се канели да купуват. Мисис Поднански пък намери мъртва катерица в кладенеца си. Тоя кладенец служеше само за украса и тя помоли Вик да извади плаващата катерица не за да не замърсява водата, а защото й действувала потискащо. Вик си послужи с една стара мрежа за ловене на пеперуди, която прикрепи към дръжка от гребло. Мисис Поднански, която няколко дена поред се беше опитвала да вади катерицата с окачено на въже ведро, сега преливаше от благодарност. Оживеното й симпатично лице просветна, тя като че ли се канеше да му каже нещо — сигурно, че му вярва и го обича въпреки всички слухове, — но накрая само рече дяволито:

— В кухнята имам нещо направо разкошно — бутилка „Калвадос“. Подарък от сина ми. Няма да ми откажете една чашка, нали?

Това неприятно му напомни допълнителните парчета кейк, с които го тъпчеха съчувствено настроените домакини. Усмихна се и отвърна:

— Много благодаря, мила, но тия дни съм на сух режим.

Мрежата за пеперуди, която не беше похващал от години, му спомни забравеното удоволствие да тича след пеперудите край потока зад къщата. Струваше си пак да опита.

Размина се на два пъти с Дон Уилсън — веднъж на тротоара и веднъж го настигна с колата. И двата пъти Уилсън го удостои с ехидна усмивка, едва забележимо кимване и един от ония погледи, които обикновено наричат изпитателни, а Вик му отвърна със сърдечен поздрав и сияйна усмивка. Знаеше, че Мелинда е ходила няколко пъти у Уилсънови. Навярно и Ралф Гоздън е бил там. Би могъл да предложи да поканят Уилсънови на гости, но те го отегчаваха, пък и разбираше, че Мелинда ги счита за свои, а не негови приятели и няма да иска да дели с него компанията им.

Докато един следобед Джун Уилсън го посети на работа. Стесняваше се, извини се, че е дошла без покана, и го попита дали ще намери време да я разведе из печатницата. Разбира се, че ще намери.

Стивън беше на пресата. Той познаваше Уилсънови и затова доста изненадано се усмихна на Джун. И не прекъсна работата си. Вик нарочно внимаваше как двамата ще се поздравят, като очакваше известна сдържаност от страна на Стивън, но не можа да забележи нищо подобно. Не биваше да се забравя обаче, че Стивън е много възпитан младеж. Вик показа на Джун готовия набор на старогръцки, от който тоя следобед щеше да вади отпечатъци на пелюр, за да може после да поправи грешките, заведе я в склада, запозна я с Карлайл, после двамата погледаха как работи Стивън, докато накрая Джун реши, че е минало достатъчно време, и предложи да отидат в кабинета му. Щом влязоха, тя запали цигара и направо рече:

— Дойдох, за да ви кажа нещо.

— И какво е то?

— Че не одобрявам това, което върши съпругът ми, и че аз не мисля като него. И още… — Слабите й пръсти нервно замачкаха кожения калъф за цигари, докато го затворят. — Много ми е неудобно заради него.

— Какво искате да кажете?

Тя го погледна с големите си, младежки и искрени сини очи. Слънчевите лъчи струяха през прозореца зад нея и се разгаряха като златен огън в късо подстриганата и къдрава коса. Беше твърде слабичка, като недохранена, за да му хареса, не беше сигурен и доколко е умна.

— Би трябвало да знаете — отвърна тя. — Ужасно е!

— Да, разбрах какво мисли съпругът ви или по-точно какво е разправял. И не бих казал, че съм особено разтревожен — усмихна й се той.

— Естествено, разбирам. Но се притеснявам, защото… защото е несправедливо, пък и отскоро сме в тоя град и хората може да ни намразят.

— Аз не ви мразя — продължаваше да й се усмихва Вик.

— Не разбирам защо. А хората наистина започват да намразват Дон и не мога да ги виня. Той ходи да говори тия работи главно пред ваши приятели. А те, поне повечето, ви познават добре. И… или късат с нас, или вземат Дон за грубиян, за смахнат или бог знае за какъв. — Тя се поколеба. Калъфът за цигари трепереше в ръцете й. — Исках да ви се извиня… заради моя съпруг… и да ви кажа, че не споделям неговото мнение — заяви тя решително. — Съжалявам и се срамувам.

— О! — насмешливо възкликна Вик. — Нали не се е случило нищо лошо. Лошото е може би само за вашия съпруг. Аз също съжалявам — той я погледна усмихнат — и намирам за много мило от ваша страна да дойдете да ми кажете какво мислите. Благодаря ви. Не бих ли могъл с нещо да ви помогна?

Тя поклати глава.

— Надявам се да се оправим някак.

— Кои „ние“?

— Дон и аз.

Вик мина зад бюрото, сложил ръце в джобовете, загледан в пода, като с наслада си мислеше колко добре изглежда в профил, понеже издатината под плетения му колан вече съвсем я нямаше. Трикси дори занесе колана в училище, за да го скъси с десетина сантиметра.

— А дали с Дон не бихте наминали някоя вечер към нас?

Джун явно се изненада.

— Ами… да, защо не. Непременно ще дойдем. — И веднага сключи вежди. — Да не го казвате само от любезност?

— Не, разбира се — засмя се Вик. — Да кажем, утре вечер към седем?

Тя се изчерви от удоволствие.

— Чудесно. А сега по-добре да вървя. Толкова се радвам, че се видяхме.

— И на мене ми беше приятно.

Вик я придружи до колата и я изпрати с поклон.

Като се прибра вечерта, Мелинда му рече:

— Поканил си Уилсънови, както чувам.

— Да. Не възразяваш, нали?

— Дон Уилсън не те обича.

— Така казват — отвърна той отегчено. — Но защо да не опитаме да оправим нещата? Уилсънови изглеждат симпатични.

Отиде да извади косачката от гаража. Часът беше седем и докато седнат да вечерят, можеше спокойно да окоси избуялата запусната ливада, която обграждаше от три страни къщата. До неотдавна имаха навика по това време да пият коктейлите си.

Уилсънови дойдоха в петък, в седем и двадесет, както беше прието. Дон поздрави еднакво любезно и двамата, но жена му нямаше никакво желание да се прикрива и широко се усмихна на Вик. После се настани на неговия фотьойл, а Дон с пресилено равнодушие се отпусна по средата на дивана, като кръстоса и протегна напред дългите си крака. На лицето му беше изписано презрително задоволство, съчетано с гримаса като от лоша миризма. Неизгладените панталони и не особено чистата риза навярно също изразяваха презрение. Както и кожените парчета, пришити върху лактите на вълненото му сако.

Вик приготви силни коктейли с много пресни плодове и ги внесе върху табличка. Завари Джун и Мелинда да разговарят за цветя и забеляза, че Мелинда е ужасно отегчена. Поднесе коктейлите, сложи по средата на масичката купа с пуканки, после седна и се обърна към Дон:

— Е, какво ново?

Дон се понадигна, все още презрително усмихнат.

— Дон все разсъждава над някакъв проблем — обади се вместо него жена му. — Сигурно повечето време ще мълчи, но вие не му обръщайте внимание.

Вик учтиво кимна и отпи от чашата си.

— Нищо ново за отбелязване — отвърна Дон с дрезгавия си баритон. Жените отново се бяха заприказвали и той гледаше Вик.

Вик бавно напълни лулата си под изпитателния му поглед. Чудно как Джун успяваше да говори толкова време за нищо и никакво. Сега бяха на тема изложби на кучета и дали в Литъл Уесли е имало такава изложба. Мелинда отпи голяма глътка. Не я биваше да разговаря за дреболии с жени. Дон Уилсън щателно оглеждаше хола и навярно не след дълго щеше да отиде да разучи библиотеката.

— Е, какво ще кажете за нашия град? — попита го Вик.

— Хубав град — отвърна Дон, като го стрелна с тъмните си очи.

— Чувам, че сте се запознали с Хайнсови.

— Да, много симпатични хора.

Вик въздъхна. При първа възможност отиде в кухнята да приготви по още едно питие.

— Да сте виждали Ралф Гоздън? — попита той, като се върна.

— Да, миналата седмица, струва ми се.

— Как е той? Отдавна не съм го виждал.

— Ами добре е — този път малко предизвикателно отвърна Дон.

На Вик все повече му домъчняваше за Джун. И втората чаша не можа да я отпусне. Тя продължаваше да се насилва с Мелинда, направо беше изпаднала в словесна агония само и само да поддържа разговор. Вик прецени, че Дон няма да се разприказва, ако не останат насаме, тъй като жена му положително го е инструктирала да се държи прилично. Затова предложи да го разведе из къщата.

Дон бавно го следваше, а обидната усмивка не слизаше от лицето му. Сякаш искаше да покаже, че не го е страх да върви с убиец.

Вик го заведе най-напред в гаража. Показа му охлювите и като видя, че са му противни, злорадо му заразказва надълго и нашироко за яйцата и за малките им. Подробно му обясни възпроизводителния им цикъл, обърна му внимание колко добре може да се забавлява човек, като ги пуска да се състезават по ръба на бръснач, макар че всъщност никога не беше пробвал. Каза му и за опита си с дървениците, за писмото, което беше изпратил в ентомологическото списание и което бяха отпечатали, както и за благодарственото писмо на редакцията.

— Съжалявам, че не мога да ви покажа дървениците, но ги пуснах, след като приключих с опита си.

Дон Уилсън учтиво заразглежда електрическия трион, кутиите с билките, стройните редици чукове и триони (все уреди, с които може да се убива), които висяха на задната стена на гаража, накрая разгледа и малката библиотека, която Вик майстореше за стаята на Трикси. По лицето му беше изписана изненада.

— Та вие нямате нищо за пиене! — внезапно рече Вик и грабна чашата от ръката на Дон. — Почакайте ме тук, веднага се връщам. Искам да ви покажа и поточето.

След малко Вик се върна с пълната чаша. Тръгнаха към поточето зад къщата.

— Ето тук спя — рече Вик, като минаваха край пристройката на гаража, макар да не се и съмняваше, че Дон знае, че с Мелинда не спят заедно. Дон внимателно огледа прозорците, на които не бяха закачени пердета.

След това най-малко десет минути Вик го занимава с ледниковия произход на една издатина в почвата зад поточето и с различните камъни, които беше открил по дъното. После се впусна в обяснения за дървесните видове наоколо. Постара се да се покаже въодушевен до истерия, до ненормалност. И да искаше, Дон не би могъл да каже и една дума.

Най-после Вик рече с усмивка:

— Впрочем не зная дали всичко това ви е интересно…

— Щастлив човек сте вие — отвърна Дон саркастично.

— Не мога да се оплача от живота. Имах късмет да се родя рентиер, а това помага, естествено.

Дон кимна, стиснал продълговатата си челюст. Рентиерите явно не бяха по вкуса му. Отпи от чашата си и рече:

— Исках да ви попитам нещо.

— Да?

— Как мислите, какво е причинило смъртта на Де Лайл?

— Какво мисля ли? Не знам. Сигурно е получил мускулен спазъм. Или пък е влязъл много надълбоко.

Тъмнокафявите очи на Дон го пронизваха — или поне се опитваха.

— Това ли е всичко?

— А вие как мислите? — попита Вик, като се мъчеше да се задържи върху един халтав камък. Беше стъпил по-ниско на брега и Дон стърчеше доста над него. Дон не се решаваше. Явно се страхуваше, не му достигаше кураж.

— Мисля, че е много възможно да е ваша работа — сякаш между другото отвърна Дон.

Вик леко се изсмя.

— Не познахте.

Дон замълча, но не откъсна поглед от него.

— Доколкото ми е известно, някои смятаха, че съм убил и Малкълм Макрей.

— Не и аз.

— Браво на вас.

— Но това не ми попречи да си помисля, че история като тази не се раздухва току-така — додаде Дон, като натърти накрая.

— Чудно ми е колко много хора приеха нещата сериозно. Ралф Гоздън май беше загубил ума и дума от страх, а?

— Чудното е, че всичко това ви доставя такова удоволствие — вече без усмивка каза Дон.

Вик бавно заизкачва брега, до болка отегчен от разговора.

— Вие, изглежда, споделяте мнението на моята жена, че аз съм убил Де Лайл — рече той.

— Точно така.

— Да не искате да кажете, че сте ясновидец? Че можете да проникнете в незримото? А може би просто имате силно развито писателско въображение? — подкачи го Вик.

— Ще се изправите ли пред детектор на лъжата, за да докажете невинността си? — Дон започваше да се ядосва. Езикът му беше надебелял от трите чаши силен алкохол.

— Защо не. — Вик вече едва се сдържаше. Дали това внезапно изопване на нервите идеше от досада или пък от неприязън? Навярно и от двете.

— Особняк сте вие, мистър Ван Алън.

— А вие сте грубиян.

Сега и двамата стояха на равното. Вик забеляза как костеливата ръка на Дон се стегна около празната чаша. Нямаше да се изненада, ако я хвърлеше по него. Затова любезно му се усмихна.

— Мистър Ван Алън, не ме интересува какво мислите за мен, нито ще съжалявам, ако повече не се видим.

Вик се изсмя.

— Какво съвпадение!

— Но така или иначе, ще се видим отново.

— Няма как да го избегнете, освен ако не се преместите от Литъл Уесли. — Вик изчака, но Дон не отвърна, само го изгледа. — Няма ли да отидем при дамите? — Вик тръгна към къщата и Дон го последва.

Съжаляваше, че допусна да бъде рязък с Дон, не му беше в характера, но от друга страна, може би така беше по-добре. Защото даде на Дон да разбере, че е способен да прояви гняв, най-нормален човешки гняв, стига да го предизвикат. И Дон набързо подви опашка. При цялата му настъпателност тая вечер не му вървеше.

— Защо не останете на вечеря? — любезно предложи Вик, като се върнаха в хола.

— Ами… жена ви нека каже… но, като че ли… — заусуква го Джун.

— О, не се безпокойте, с удоволствие ще приготвя нещо за хапване — рече Вик. — Доколкото си спомням, имахме някакви пържоли.

Мелинда седеше с намусена физиономия на дивана и не го подкрепи, така че явно вечерята пропадаше.

— По-добре да тръгваме. Вече почнах да се напивам — засмя се Джун, като доста успешно наподоби безгрижен смях. — Мелинда ми каза, че вие сте измайсторили тази масичка, Вик. Много ми харесва.

— Благодаря — усмихна се Вик.

— Защо не седнеш, Дон — обади се Мелинда, като потупа с ръка дивана до себе си. — Пийни още нещо.

Но Дон не седна. Дори не отвърна.

— Ей, а къде е Трикси? — сепна се Вик. — Скъпа, ти май ми спомена, че е на кино от пет?

Мелинда се стресна, уплахата изби по намусеното и лице.

— О, боже господи, трябваше да я прибера от Уесли! — възкликна тя с раздразнение, а не с майчинско безпокойство. — Колко е часът, по дяволите?

— Тия днешни майки! — изхихика Джун и отметна назад къдравата си глава. Тя допиваше последните си глътки и като че ли не би се отказала да остане на чашка и приказки до късно вечерта.

— Осем и двадесет и пет е — отвърна Вик. — Кога трябваше да я вземеш?

— В седем и половина — изпъшка Мелинда, без да се мръдне от дивана.

Вик забеляза изненада и разочарование в мрачния поглед на Дон.

— С Джени ли отиде? — попита той.

— Не, с децата на Картърови от Уесли. Сигурно е отишла у тях. Няма нищо страшно, щом не са ни се обадили досега. — Мелинда прокара пръсти в косата си и се пресегна за чашата си.

— След малко ще им звънна — уж спокойно рече Вик, но загрижеността му ясно контрастираше с нейното безразличие. Уилсънови очевидно го бяха усетили, защото се спогледаха. Минутка-две всички мълчаха. После Джун стана.

— Наистина трябва да вървим. Пък и вие имате ангажименти. Благодарим за гостоприемството. Следващия път е ваш ред да дойдете.

— Благодаря, Мелинда — рече Дон и й протегна ръка. Мелинда се възползува от ръкостискането, за да се вдигне от дивана.

— Благодаря за посещението. Дано следващия път, като дойдете, да не заварите такава суматоха вкъщи.

— Но за каква суматоха говорите? — усмихна се Джун.

— О, какво ли не ни се струпа на главата — отвърна Мелинда.

На тръгване Джун се обърна няколко пъти назад, за да каже, че в най-скоро време ще позвъни. На Вик му беше приятно, че според нея посещението е минало успешно, но, разбира се, нещата щяха да се променят, когато съпругът й предадеше разговора им. А може би нямаше да го направи. Може би щеше да й каже, че смята Виктор Ван Алън за смахнат, защото отглежда охлюви в гаража си и се е побъркал на тема ледникови образувания.

— Тоя проговаря ли изобщо? — попита Вик.

— Кой? — Мелинда отново си наля уиски и пусна вътре кубчета лед.

— Дон Уилсън, кой. Една дума не можах да изкопча.

— Така ли?

— Дали да не се обадя у Картърови? Как му беше малкото име?

— Не знам. Знам само, че живеят на „Марлбъро Хайтс“.

Вик позвъни. Трикси беше добре и искаше да остане да спи там. Разговаря и с нея и я накара да му обещае, че ще си легне в девет часа, макар да знаеше, че няма да го изпълни.

— Всичко е наред — рече той на Мелинда. — Мистър Картър каза, че ще я докара с колата утре сутрин по някое време.

— Не виждам на какво толкова се радваш.

— Защо? Не беше ли една приятна вечер?

— Щях да пукна от скука с Джун Уилсън.

— И аз с Дон. Няма да ни се отрази зле да се поразведрим. Пък и не е много късно. Какво ще кажеш да отидем до Уесли и да вечеряме в „Златният фазан“?

Отлично знаеше, че идеята ще й допадне, но ще й е противно да го признае, както и да отиде там с него, а не с идеалния мъж, по когото сигурно лелееше мечти дори в тоя момент.

— Предпочитам да си стоя вкъщи — отвърна тя.

— Ами-ами — нежно рече Вик. — Иди си сложи новата блуза и златното колие. Полата може да остане.

Беше със зелена кадифена пола, но сякаш за да подчертае пренебрежението си към него или може би към Джун Уилсън, беше навлякла отгоре стария си кафяв пуловер, беше му навила ръкавите и не беше сложила никакво бижу. В тон с изтърканите панталони на Дон, мина му през ум. Въздъхна и зачака Мелинда да влезе в стаята си и да сложи новата блуза и златното колие. Не се и съмняваше, че ще го направи, макар че тя се поколеба малко, вперила в него зеленикавите си очи. После тръгна към вратата и издърпа пуловера през главата си, преди още да е излязла от стаята.

Защо всъщност го правеше, запита се той, след като сто пъти повече му се щеше да остане вкъщи да си чете или пък да довърши библиотеката на Трикси? И въпреки това в ресторанта вложи цялото си търпение, за да й предаде уж доброто си настроение, да я накара да се засмее на приказките му, че съществували дванадесет начина да повикаш келнер. Мелинда гледаше с отсъствуващ поглед — но това не й пречеше да оглежда хората наоколо. Винаги й беше доставяло огромно удоволствие да наблюдава хората край себе си… А може би този път се озърташе за своя детектив? Малко вероятно, понеже предложението за „Златният фазан“ беше негово, пък и детективът, ако изобщо го имаше, едва ли би се заловил да ги следи нощно време. Всъщност задачата на детектива вероятно би била да изкопчи каквото може от приятелите им. Засега обаче не беше се появила никаква непозната физиономия. А и Мелърови и Кауанови биха му казали, ако някой непознат ги беше разпитвал. Не, Мелинда просто оглеждаше хората. Тя притежаваше едно качество, от което той истински се възхищаваше — умееше мислено да се пренася в живота на някой друг, дори известно време да го живее. Би й го казал, ако не се боеше, че тая вечер ще го приеме като обида. Не беше изключено и да му се сопне:

— А какво друго ми остава?

Затова отвори дума да заминат за Канада, преди да се е застудило. Биха могли да говорят с Питърсънови Трикси да остане у тях за десет дни.

— О, все ми е едно — хладно се усмихна Мелинда.

— Лятото мина, а ние всъщност не сме си починали.

— Голяма работа. Дошло ми е до гуша от всичко.

— Зимата ще ни се види още по-скучна, ако не заминем някъде преди това.

— Съвсем не мисля така.

Той се усмихна.

— Това заплаха ли е?

— Приеми го както искаш.

— Да не мислиш да ми слагаш арсеник в яденето?

— Арсеникът нима да е достатъчно силен за теб.

Беше очарователна вечер. На връщане Вик спря пред най-голямата книжарница на Уесли и купи две издания на „Пенгуин“ едно изследване върху насекомите и едно обяснение как се поставят църковните стъклописи. Мелинда влезе в една телефонна кабина и дълго разговаря с някого. Гласът й се чуваше, но Вик не се опита да различи думите й.