Патриша Хайсмит
Дълбока вода (1)

1

Вик не танцуваше, но не по причините, поради които повечето мъже не танцуват. Той не танцуваше просто защото жена му обичаше да танцува. Това обяснение бе твърде повърхностно и не можеше да заблуди дори самия него, макар да му хрумваше всеки път, когато видеше Мелинда да танцува — тя изглеждаше толкова глупаво, че човек изпитваше неудобство да танцува.

Смътно си даваше сметка, че от време на време Мелинда изниква в зрителното му поле, но само защото привичното усещане за физическата й близост го караше да я разпознава сред останалите. Надигна бавно чашата уиски с вода и отпи.

Седеше прегърбен, с безизразно лице, на кръглата тапицирана скамейка в основата на подпорната стълбищна колона у Мелърови, наблюдаваше постоянно менящата се картина на танцуващите и си мислеше как, като се върне довечера вкъщи, ще отиде да погледне кутиите с билки в гаража и ще провери дали напръстничетата са покарали. Сега отглеждаше няколко вида билки и за да усили уханието, потискаше растежа им, лишавайки ги наполовина от нормална слънчева светлина и вода. Всеки ден в един часа, когато се прибираше вкъщи за обяд, изнасяше кутиите на слънце и ги внасяше обратно в гаража в три, когато се връщаше в печатницата.

Виктор Ван Алън беше тридесет и шест годишен, малко под среден ръст, по-скоро леко набит и закръглен, отколкото дебел, с рунтави кестеняви вежди над невинните сини очи. Кестенявата му коса беше права, ниско подстригана, гъста и остра като веждите. Имаше неголеми, плътни устни, обикновено присвити в десния ъгъл, от което лицето му изглеждаше непоколебимо, а може и насмешливо, зависи как го приемеше човек. Именно устните придаваха някаква двусмисленост на изражението му (по тях можеше да се прочете и язвителност), защото сините му очи — големи, умни, невъзмутими — ни най-малко не подсказваха какво мисли и чувствува.

През последните минути врявата доста се беше усилила, а танците бяха станали още по-разгорещени под ритъма на латиноамериканската музика. Врявата дразнеше слуха му, но той продължаваше да седи, макар да знаеше, че стига да иска, може да слезе в кабинета на домакина и да се зарови в книгите му. Пил беше колкото да усеща леко, пулсиращо и недотам неприятно бръмчене в ушите си. Навярно като си на гости или на каквото и да било събиране, където се предлага алкохол, трябва да умееш да съгласуваш пиенето с нарастващата шумотевица. Да заглушиш шумотевицата на околните със своята, като вдигаш малка врява от весели гласове в главата си. Това много улеснява нещата. Dum non sobrius, tamen non ebrius^[1]. Тази латинска епитафия би била чудесна за него, но за жалост не му прилягаше, тъй като простата и глупава истина беше, че предпочиташе повечето време да е с бистра глава.

Очите му неволно се спряха на внезапно образувалата се редица на конгата^[2]. Също така неволно съзря Мелинда да се усмихва кокетливо на мъжа, надвесил се над рамото й, по-точно заврял лице в косата й — Джоуел Наш. Въздъхна и отпи от уискито. Не можеше да отрече, че за човек, който е танцувал до три часа предната нощ и до пет по-предната, Наш се справяше отлично.

Сепна се от нечие докосване по левия ръкав. Оказа се просто старата мисис Поднански, привела се към него. Почти я беше забравил.

— Не зная как да ви се отблагодаря, Вик. Наистина ли няма да ви затрудни да дойдете да си я вземете?

Същото го беше питала преди пет-десет минути.

— Разбира се, че не — отвърна той, като се усмихна и се изправи заедно с нея. — Ще се отбия утре към един без четвърт.

Точно тогава Мелинда се изви към него през ръката на Наш и едва ли не в лицето на мисис Поднански го попита:

— Глупчо глупав, защо не танцуваш?

И преди мисис Поднански бързо да се отдалечи, Вик забеляза как лицето й се изопна, а после се разтегли в пресилена усмивка.

Наш му отправи щастлива, леко пиянска усмивка, както танцуваше с Мелинда. Какво ли изразяваше тая усмивка? Може би беше дружеска. Точно така. Това би трябвало да означава. Наложи си да откъсне очи от Джоуел, макар в момента да анализираше външността му. Дразнеше го не толкова поведението му — лицемерно, отчасти смутено, отчасти хапльовско, — колкото лицето му: момчешката заобленост на бузите и челото, падащата на красиви вълни светлокестенява коса, правилните черти, за които обожателките му навярно биха казали, че не са прекалено правилни. Повечето жени сигурно го смятаха за красавец. Вик си спомни погледа на Наш, когато снощи за шести, ако не и за осми път му подаваше празната си чаша, сякаш засрамен, че приема още едно питие и се застоява още петнадесет минути, но все пак лицето му си оставаше просташки нагло. Досега поне любовниците на Мелинда бяха или по-умни, или по-малко нагли. Добре, че Джоуел Наш нямаше да се задържи тук дълго. Нали се представи за търговски посредник на химическата компания „Фърнес-Клайн“ от Уесли, Масачусетс, и каза, че е дошъл за няколко седмици, за да се запознае с новото производство на компанията. Ако обаче решеше да се установи в Уесли или в Литъл Уесли, положително щеше да заеме мястото на Ралф Гоздън, независимо че може би щеше да предизвика досада у Мелинда и да се провали в други отношения, защото Мелинда изобщо не можеше да устои, видеше ли красиво според нея лице. А не беше възможно в нейните очи Джоуел да не е по-красив от Ралф.

Вик вдигна глава и видя Хорас Мелър до себе си.

— О, Хорас! Няма ли да седнеш?

— Не, благодаря.

Хорас беше слаб, посребряващ мъж, среден на ръст, с издължено чувствително лице и сравнително гъсти мустаци. Сега устните му бяха извити под мустаците в любезната усмивка на притеснителен домакин. Хорас непрекъснато се притесняваше, макар че вечерта вървеше така, както всеки домакин би си пожелал.

— Какво ново в печатницата, Вик?

— Ксенофонт е под печат — отвърна Вик. Врявата пречеше на разговора им. — Защо не се отбиеш някоя вечер? — Имаше предвид в печатницата. Винаги беше там до седем, а от пет нататък оставаше сам, понеже тогава Стивън и Карлайл си тръгваха.

— Добре, ще се отбия — прие Хорас. — Чашата ти пълна ли е?

Вик кимна.

— Пак ще ти се обадя — рече Хорас и се отдалечи.

Веднага щом остана сам, Вик усети някаква празнота.

Някаква неловкост. Нещо неизречено и той знаеше какво е то — Хорас тактично се въздържа да спомене Джоуел Наш. Не каза, че Джоуел е приятен, желан гост, не попита нищо за него, с една дума — не си направи труда да изрече задължителните баналности.

Мелинда беше уредила Джоуел да бъде поканен. Вик я беше чул оня ден, като говореше по телефона с Мери Мелър:

— Е, не ни е точно гост, но се чувствуваме отговорни за него, понеже не познава много хора в града… О, благодаря ти, Мери! Знаех си, че няма да имаш нищо против още един гост, при това толкова хубав, толкова…

Да не би случайно нещо да им попречи да са заедно. Е, още една седмица, помисли си Вик. По-точно седем нощи. Наш си заминаваше на първи, неделя.

Ето че по едно време той изникна пред очите му в бялото си сако с широки рамене, като се олюляваше с чаша в ръка.

— Добър вечер, мистър Ван Алън — поздрави Джоуел с подигравателна галантност и се стовари на мястото на мисис Поднански. — Как сте?

— О, както обикновено — отвърна Вик усмихнат.

— Две неща искам да ви кажа — внезапно въодушевен, заяви Джоуел, сякаш току-що му бяха дошли наум. — Първото е, че ми предложиха, по-точно компанията ми предложи да остана още няколко седмици, тъй че се надявам да мога да се отплатя на вас и ма съпругата ви за изключителното гостоприемство, което ми засвидетелствувахте, и… — Джоуел по момчешки се засмя и сведе глава.

Мелинда имаше направо талант да изнамира хора като Джоуел Наш. Каквото повикало, такова се обадило.

— А второто? — попита Вик.

— Второто… ами второто е, че сте голям симпатяга, дето не ми пречите да се виждам с жена ви. Не че сме се виждали много често — някой и друг обяд, разходка в околността — нали разбирате, само дето…

— Само дето какво? — подкани го Вик, внезапно почувствувал се напълно трезв и отвратен от пийналия Наш.

— Ами много мъже биха ми разбили мутрата и за по-малко от това — като си мислят, че има нещо повече, естествено. Да бяхте поне малко раздразнен, ама вие не сте. Това е повече от ясно. Ще ми се да ви благодаря, че досега не сте ми ударили един в носа. Не че има за какво да ме удряте, разбира се. Питайте Мелинда, ако не вярвате.

Добра идея, няма що. Вик го изгледа със спокойно безразличие. Единственият уместен отговор беше да замълчи.

— Във всеки случай исках да ви кажа, че сте направо чудо човек — додаде Наш.

Позьорският жаргон взе да додява на Вик.

— Ценя отношението ви — рече той поусмихнат, — но знайте, че никога не си губя времето да удрям в носа. Ако някой не ми харесва, направо го убивам.

— Убивате ли го? — усмихна се както винаги весело Наш.

— Да. Спомняте си Малкълм Макрей, нали? — Мелинда му беше споменала, че е казала на Джоуел за „загадката Макрей“ и той силно се заинтригувал, защото го бил виждал един-два пъти в Ню Йорк по служба.

— Да — отвърна Джоуел, наострил уши.

Усмивката му се бе смалила. Сега бе само защитно средство. Мелинда несъмнено е казала на Джоуел, че Мал здравата е бил хлътнал по нея. Това винаги дава солта на историята.

— Будалкате ме — рече Джоуел.

По думите и изражението му Вик разбра две неща: че Джоуел Наш вече е спал с жена му и че собственото му пълно безразличие към тях двамата е направило силно впечатление. Той плашеше Наш — не само сега, но и през няколкото вечери у дома им. Не даваше никакви признаци на обичайната за такива случаи ревност. А не се ли държиш по общоприетия начин, по правило предизвикваш страх.

— Не, не ви будалкам — въздъхна Вик, извади цигара и поднесе пакета на Джоуел. Той отказа. — Доста се бяха посближили с Мелинда. Сигурно ви е казала. Но не това ми беше неприятно, а самият той — все ще се изфука, все ще намекне, че е на път, та хората да се почувствуват задължени да го приютят. А беше и отвратително стиснат. — Вик нагласи цигарата в цигарето и го захапа.

— Не ви вярвам.

— Напротив, вярвате ми. Но това е без значение.

— Ама наистина ли убихте Малкълм Макрей?

— А вие как мислите? — Вик изчака, но отговор не последва. — Мелинда ми каза, че сте го познавали или поне са ви говорили за него. Кой друг според вас може да го е убил? Ще ми е интересно да чуя. Хипотезите ме интересуват повече и от фактите.

— Никаква хипотеза нямам — отвърна отбранително Джоуел.

Самата му поза върху скамейката в момента издаваше скованост и уплаха. Вик се облегна назад, вдигна и отпусна рунтавите си кестеняви вежди и издуха дима право пред себе си.

Замълчаха.

Наш явно премисляше всевъзможни възражения. Вик беше наясно какви могат да бъдат те.

— Като имам предвид, че ви е бил приятел — започна Джоуел точно според очакванията му, — мисля, че не е много редно от ваша страна да се шегувате със смъртта му.

— Никога не ми е бил приятел.

— Но на жена ви е бил.

— Ще се съгласите, че не е същото.

Наш съумя да кимне и даже да се усмихне накриво.

— Все пак мисля, че това е някаква нескопосна шега — рече той и стана.

— Съжалявам. Може би следващия път ще ви накарам да ми повярвате. О, минутка още!

Джоуел Наш се извърна.

— Мелинда нищо не знае за това — рече Вик, все така невъзмутимо облегнат на колоната. — Много ще съм ви задължен, ако не й кажете.

Джоуел се усмихна и едва намери сили да махне с ръка, преди да се отдалечи. Вик го проследи с поглед до другия край на хола, където Хорас и Фил Кауан се бяха заприказвали, но Джоуел не спря при тях. Застана сам и запали цигара. До утре сутринта все още ще вярва, че е било шега, но нещо ще го гложди отвътре, докато го накара да поразпита тоя-оня за отношението на Виктор Ван Алън към Малкълм Макрей. И ще му кажат — било Хорас или Мери Мелър, било дори Мелинда, — че Вик и Мал никога не са се спогаждали. А ако настоява, все Фил или Ивлин Кауан, или пък Хорас или Мери Мелър ще се изпусне да каже, че е забелязал нещо между Мал и Мелинда, е, нищо повече от лек флирт, разбира се, но…

Малкълм Макрей беше рекламен агент — не от най-търсените, но отблъскващо самонадеян, сякаш всички са в краката му. Жените намират за очарователни такива като него, а мъжете най-често ги ненавиждат. Беше висок, слаб и изискан, с продълговатото тясно лице, от което Вик не си спомняше нищо освен голямата брадавица върху дясната буза като на Ейбрахам Линкълн, както и че очите му май също минаваха за очарователни. Беше убит в апартамента си в Манхатън, без да се разбере защо, и до момента полицията не беше успяла да открие нападателя. Ето защо историята на Вик направи такова впечатление на Джоуел.

Вик се облегна още по-удобно на колоната, протегна крака и с необяснима наслада си заприпомня как веднъж на игрището за голф Мал стоеше зад Мелинда и обгърнал я с ръце, й показваше един удар, който, стига да поискаше, тя би изпълнила по-добре от него. Спомни си и когато в три часа сутринта Мелинда предизвикателно се оттегли в стаята си с чаша мляко и предложи на Мал да отиде с нея да си поговорят. Тогава той седя упорито в хола, уж че чете, решен да не мръдне от мястото си, колкото и да напредне времето, докато Мал не излезе от стаята. Мелинда и Мал не можеха да се мерят по интелигентност и Мал би се отегчил ужасно, ако му се удадеше случай да прекара дори само половин ден с нея. Но малките примамки на секса си казваха думата. Мелинда винаги започваше първа горе-долу така: „Вик ли? Разбира се, че го обичам, но то е съвсем друго. От години е така. И с него е същото. Така че…“ Тия думи се казваха с вдигнати нагоре, пълни с очакване зеленикавокафяви очи. Мал беше излязъл от стаята на Мелинда след двадесетина минути.

Вик беше сигурен, че между тях не е имало нищо, никога. Но помнеше, че все пак изпита известно задоволство, когато научи, че миналия декември Мал е бил убит. (Дали пък не беше през януари?) Първата му мисъл тогава беше, че Мал е убит от някой ревнив съпруг.

За момент си представи, че онази нощ, след като той се е прибрал в пристройката на гаража, Мал се е върнал в стаята на Мелинда, той е научил за това, планирал е убийството до най-малката подробност и си е измислил предлог да замине за Ню Йорк, отишъл е у Мал със скрит под палтото ръжен (вестниците писаха, че убиецът трябва да е бил приятел или познат, защото по всичко личало, че Мал спокойно го е поканил вътре) и го е пребил до смърт — умело и без шум, без да оставя следи от пръсти (като действителния убиец); после веднага е отпътувал за Литъл Уесли, за да си създаде алиби, ако все пак го попитат, че по времето, когато Мал е бил убит, е бил на кино в „Гранд Сентръл“ — естествено, след това се е постарал да гледа филма.

— Виктор! — надвеси се над него Мери Мелър. — Какво си се замислил?

Вик се усмихна и бавно се изправи.

— Нищо особено. Изглеждаш превъзходно тая вечер. — Имаше предвид роклята й.

— Благодаря. Какво ще кажеш да идем да поседим в някое ъгълче и да си поприказваме? Ще ми се да си смениш мястото. Цяла вечер все тук стоиш.

— Да седнем при пианото — предложи Вик, тъй като това беше единственото място, където двама души могат да седнат един до друг. В момента никой не танцуваше. Остави Мери да го хване за ръката и да го заведе до пианото. Знаеше, че тя не толкова иска да говори с него, колкото да бъде добра домакиня и да побъбри с всекиго и че го е оставила за накрая, защото е доста мъчен гост. И какво от това! Липсваше му всякаква гордост — както често гордо казваше на Мелинда, за да я подразни.

— За какво приказва толкова дълго с мисис Поднански? — запита Мери, като седнаха.

— За косачки. Нейната трябва да се наточи, а последния път нещо не е доволна от Кларк.

— И ти й предложи услугите си. Не знам какво биха правили вдовиците в тоя град без вас, Виктор Ван Алън! Чудя ти се как намираш време за всичките тия добрини!

— Никак не ми е трудно — отвърна Вик, пряко волята си доволно усмихнат. — Доставя ми голямо удоволствие да намирам време за всичко.

— Намираш време и да изчиташ всички книги, които ние все оставяме за после! — засмя се Мери. — О, Вик, как те мразя! — Тя хвърли поглед към забавляващите се гости и отново погледна към него. — Надявам се, че твоят приятел мистър Наш се чувствува добре у нас. Мисли ли да остава в Литъл Уесли, или е дошъл тук за малко?

Че мистър Наш вече не се чувствува толкова добре, беше повече от ясно. Стоеше все така сам, втренчил поглед в някаква шарка върху навития на руло килим до краката му.

— Доколкото знам, ще бъде тук около седмица — нехайно отвърна Вик. — Дошъл е по работа.

— Значи не сте много близки.

— Не, просто познати. — Ненавиждаше да го намесват в историите на Мелинда. Не той, а тя се беше запознала един следобед с Джоуел Наш в бара на „Лорд Честърфийлд“, където ходеше почти всеки ден към пет и половина едва ли не само за да се среща с такива като него.

— Мили ми Вик, не си ли прекалено търпелив?

Той я погледна и по присвитите й, леко навлажнели очи разбра, че алкохолът я е хванал.

— Знам ли.

— Така си е. Ще търпиш, ще търпиш, пък някой ден ще ти дойде до гуша. Е, чак скандал няма да вдигнеш, но поне ще си кажеш какво мислиш.

Последното прозвуча така кротко, че Вик се усмихна. След това бавно почеса с палец червеното петънце върху ръката си.

— Ще ми се да ти кажа още, както съм си пийнала три чаши и може друг път да не ми се удаде такъв случай, че според мене си направо чудесен. Толкова си добър, Вик — рече Мери така, че подчерта евангелския смисъл на думата и същевременно лекото си смущение, че може да влага такъв смисъл. Вик беше сигурен, че в следващия миг тя ще се разсмее и ефектът от думите й ще рухне. — Ако не бяхме женени и двамата, сигурно още сега щях да ти направя предложение! — Последва смехът, който трябваше да заличи първоначалното впечатление.

Защо ли, недоумяваше Вик, всички жени, дори и омъжените по любов, които имат деца и, общо взето, сполучлив брак, смятат, че е за предпочитане мъж, който не търси с тях полова близост? Някакво сантиментално връщане към девствеността, глупава, напразна илюзия без каквато и да било действителна стойност. Та нали първи те биха се почувствували оскърбени, ако съпрузите им ги пренебрегнеха сексуално.

— За съжаление съм женен — рече той.

— За съжаление! — подигра го Мери. — Ами че ти я обожаваш! Целуваш земята под краката й! Но и тя те обича, Вик, не забравяй това!

— Не искам да мислиш, че съм толкова добър, колкото ме представяш — почти я прекъсна Вик. — Имам си и лоши страни, но умея да ги прикривам.

— Ама разбира се! — засмя се Мери и се наведе към него, така че той усети парфюма й — необичайно съчетание на люляк и канела. — Да ти долея ли чашата?

— Имам засега, благодаря.

— Ето нà! Даже и с пиенето си добре! Какво е това на ръката ти?

— Ухапа ме дървеница.

— Дървеница ли?! Боже господи! Къде пък налетя на дървеница?

— В хотел „Грийн Маунтън“.

Мери недоверчиво отвори уста и после избухна в смях.

— И какво си правил там?

— Седмици напред бях поръчал; появят ли се дървеници, да ми ги събират, и така успях да се сдобия с шест. Това ми струва пет долара за почерпки. Сега дървениците живеят в стъклен буркан в гаража и си имат парче вата за спане. От време на време им давам да ме хапят, защото искам да поддържам нормалния им жизнен цикъл. Вече имам две купчинки яйца.

— Но защо ти е всичко това? — хихикаше Мери.

— Защото мисля, че в една статия в ентомологическото списание е допусната грешка относно възпроизводителния им цикъл.

— И каква е тя? — заинтригувана попита Мери.

— О, нещо съвсем дребно за инкубационния им период. Едва ли някой ще обърне внимание, макар че всъщност производителите на инсектициди би тр…

— Виик! — проточи дрезгавият глас на Мелинда. — Моля те!

В изненадания му поглед проблесна едва доловимо оскърбление. После той стана от мястото си и с галантен жест посочи пианото.

— Изцяло е на твое разположение!

— Нима ще свириш? Чудесно! — доволно възкликна Мери.

Около пианото се подреждаше мъжки квинтет. Мелинда се спусна към столчето, при което кичур бляскава коса закри лицето й като завеса за тези, които като Вик стояха от дясната й страна. Какво пък, каза си той, кой по-добре от мене познава лицето й? А и не му се щеше да го вижда, защото не се разхубавяваше след пиене. Дръпна се настрани. Сега целият диван беше свободен. Стана му неприятно, когато Мелинда с бесни трели започна „Убийството на Десето Авеню“, което свиреше отвратително. Неовладяно, неточно, даже някак притеснително, и въпреки това я слушаха. А след като я изслушваха, я харесваха ни повече, ни по-малко отпреди. Изглежда, свиренето не й беше нито в плюс, нито в минус пред хората. Сбъркаше ли някоя песен и със смях, по детински огорчено закършеше ръце, обожателите й я обожаваха пак толкова. Сега обаче нямаше да сбърка на „Убийството“, пък и винаги можеше да се оправи, като премине на „Трите слепи мишки“. Вик седна на дивана. Всички бяха край пианото с изключение на мисис Поднански, Ивлин Кауан и Хорас. Шеметното встъпление на Мелинда в основната тема изтръгваше доволно сумтене от мъжката й аудитория. Джоуел Наш беше превил гръб над пианото. Вик затвори очи. В известен смисъл затвори и ушите си и се замисли за дървениците.

По едно време заръкопляскаха, но бързо-бързо престанаха, защото Мелинда започна „Танцувам в тъмното“, което й се удаваше по-добре. Вик отвори очи и видя, че Джоуел Наш го гледа с празен и същевременно напрегнат и доста уплашен поглед. Отново затвори очи. Беше отметнал назад глава, сякаш запленен слушаше музиката. Всъщност мислеше какво ли става в размътения от алкохола мозък на Джоуел Наш. Представи си как изглежда отстрани — доста пълното тяло върху дивана, кротко скръстените на гърдите ръце, заобленото лице, отпуснато в спокойна усмивка, която сигурно вече се е превърнала в загадка за Джоуел Наш. Навярно Наш си мислеше: може и той да е. Може затова да не го е грижа за Мелинда и мене. Може затова да е толкова особен. Та той е убиец.

Мелинда беше свирила около половин час, когато я помолиха да повтори „Танцувам в тъмното“. След това продължиха да настояват за още нещо, а Мери Мелър и Джоуел надвикваха всички.

— Ще трябва да си тръгваме. Късно стана — отсече Мелинда. Имаше навика внезапно да си тръгва, след като е свирила на пиано. Докато е на върха на триумфа. — Вик! — повика го тя с пръст.

Той покорно стана от дивана. Забеляза, че Хорас иска да му каже нещо. Сигурно всичко беше чул.

— Какви ги наприказва на твоя приятел? — Тъмните очи на Хорас искряха весело.

— Приятел ли?

Тесните рамене на Хорас се затресоха в сдържан смях.

— Ни най-малко не те обвинявам. Да не вземе само да се разбъбри.

— Пошегувах се. Мислиш, че не го е разбрал ли? — Опитваше се да бъде сериозен. С Хорас се познаваха добре. Той често му беше казвал да „скръцне със зъби на Мелинда“, при това беше единственият, който се осмеляваше да му го каже.

— Като че ли доста сериозно го е приел — рече Хорас.

— Е, какво пък. Нека се разбъбри.

Хорас се засмя и го потупа по рамото.

— Само не се оставяй да те бутнат в дранголника, старче!

Мелинда леко залиташе, докато вървяха към колата, и Вик я прихвана за лакътя. Беше висока почти колкото него и винаги носеше обувки без токове, но не толкова заради Вик, а главно защото бяха по-удобни и защото така по-добре отговаряше по височина на средно високите мъже. Макар да се олюляваше, Вик чувствуваше амазонската сила на високото й здраво тяло, животинската й виталност, която го теглеше напред. Мелинда вървеше към колата с неудържимия напор на кон, който се връща в яслата.

— Какво си казал на Джоуел? — попита тя, като седнаха в колата.

— Нищо.

— Трябва да си му казал нещо.

— Кога?

— Видях те да говориш с него — сънливо настоя тя. — За какво говорехте?

— За дървеници, струва ми се. Или, чакай, май с Мери говорихме за дървеници.

— О, боже! — възкликна раздразнена Мелинда и така равнодушно склони глава на рамото му, сякаш беше възглавница. — Трябва да си му казал нещо, защото след това държането му се промени.

— Той каза ли нещо?

— Не е важно какво е казал, важно е как се държа — провлачи тя последната дума. После заспа. Надигна се едва когато той угаси мотора в гаража, в просъница слезе от колата, промълви едно „Лека нощ, скъпи“ и влезе в къщата през вратата откъм гаража, която водеше към хола.

Гаражът можеше да побере пет коли, макар че имаха само две. Вик го искаше толкова голям, за да може да използува част от него като кабинет, да има къде да държи инструментите си, кутиите си с растения, аквариумите си с охлюви или каквото за момента предизвикваше интереса или изследователската му страст, а пък заемаше място, така че всичко да е в образцов ред и пак да има откъде да се минава. Спалнята му се намираше на срещуположната страна и за да влезе там, трябваше да прекоси целия гараж. Сега, преди да отиде да си легне, той се надвеси над кутиите с билки. От напръстничетата бяха покарали шест-седем бледозелени стръкчета, които вече оформяха типичните си трилистни снопчета. Две дървеници пълзяха по парчето вата и търсеха плът и кръв, но тая вечер Вик нямаше желание да им предлага ръката си и те бавно заотдръпваха плоските си тела, опитвайки се да се скрият от светлината на фенерчето му.