Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Strangers on a Train, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik(2011)

Издание:

Патриша Хайсмит

Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

 

Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88

Рецензент: Юлия Гешакова

Редактор: Юлия Гешакова

Рисунка: Георги Младенов

Оформление: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Радослава Маринович

Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.

Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16

Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

Patricia Highsmith

Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950

Penguin Books, New York, 1974

Deep Water © Patricia Highsmith, 1957

Harper & Bros, New York, 1966

The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962

Penguin Books, New York, 1983

Предговор: © Миглена Николчина

Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева

Ч 820–3

История

  1. —Добавяне

47

Гай седеше на една от допълнителните странични седалки в самолета за Хюстън. Беше потиснат и нервен, чувствуваше се някак не на място в тази обстановка, също като тясната седалка под него, която запушваше прохода и нарушаваше симетрията на интериора. Не на място, излишен — и все пак беше убеден;, че онова, което вършеше, бе необходимо. Трудностите, които бе преодолял, за да стигне дотук, бяха затвърдили още повече намерението му.

На следствието в полицейския участък по повод смъртта на Бруно присъствуваше и Джерард. Каза, че бил пристигнал със самолет от Айова. Колко неприятно, Чарлс да свърши така, ала Чарлс никога в нищо не е проявявал внимание. Колко неприятно да се случи тъкмо на яхтата на Гай. Гай беше съумял да отговори съвсем хладнокръвно на въпросите. Подробностите около злополуката изглеждаха наистина толкова незначителни! Гай бе изпитал по-голямо смущение от присъствието на Джерард. Не искаше Джерард да тръгне подире му към Тексас. За да бъде двойно по-сигурен, дори не си бе върнал билета за самолета за Канада, който бе излетял рано следобед. После бе останал да чака с часове на летището този самолет. Затова пък сега се чувствуваше в безопасност. Джерард беше обявил, че се връща със следобедния влак в Айова.

Въпреки това още веднъж огледа пътниците около себе си, този път по-обстойно и по-бавно, отколкото се бе осмелил в началото. Сякаш изобщо не го забелязваха, никой не се интересуваше от него.

Дебелото писмо изпука във вътрешния му джоб, щом се наведе над документите в скута си. Боб му бе дал отчетите за отделните етапи по строежа на язовира. Гай не би могъл да чете списание в момента, не искаше да гледа навън през прозореца, ала знаеше, че го бива да запамети механично и експедитивно онези подробности от отчетите, които би трябвало да се запаметят. Между изкараните на ксерокс листове бе пъхната откъсната страница от английско архитектурно списание. Боб беше оградил един параграф с червен молив:

Гай Даниъл Хейнс е най-забележителният архитект, който американският Юг ни е дал. С първата си самостоятелна работа на двайсет и седем годишна възраст — двуетажна сграда с изчистена форма, станала прочута като и магазинът в Питсбърг, Хейнс утвърждава принципите на изящността и функционалността, към които неотклонно се придържа и чрез които изкуството му достига сегашните си върхове. Ако се помъчим да определим своеобразното му дарование, трябва да се опрем преди всичко на това трудно определимо понятие „изящност“, което до неговата поява не бе отличителна черта на „модерната“ архитектура. Негова е заслугата собствената му представа за изящност да стане класическа в нашата епоха. Централната сграда на широко известния клуб „Палмира“ в Палм Бийч, Флорида, е негово дело. Наричат я „американският Партенон“…

В края на страницата бе отбелязано със звездичка:

След написването на тази статия мистър Хейнс бе определен за член на Експертния съвет за новия язовир в Албърта, Канада. Мистър Хейнс твърди, че мостовете го интересуват открай време. По неговите думи тази работа ще изпълва с радост следващите три години от живота му.

— С радост — повтори Гай. Как им бе дошло наум да използуват тази дума?

Когато пресече с такси главната улица на Хюстън, удари девет часът. Беше намерил името на Оуен Маркман в телефонния указател на летището, беше предал саковете си на багаж и бе взел такси. Помисли си, че няма да е много лесно. Не можеше да пристигнеш ей така, в девет вечерта, да го завариш у дома му, сам, и той да се съгласи да изслуша някакъв непознат. Няма да си е у дома или пък няма да е вече на този адрес, или може би дори вече не живее в Хюстън. Търсенето би могло да продължи с дни.

— Спри пред този хотел — каза Гай.

Влезе и си нае стая. Почувствува се по-добре от тази елементарна проява на предвидливост.

Оуен Маркман не живееше на адреса на улица Клийбърн. Беше малка жилищна сграда. Хората долу в коридора — сред тях бе и управителят — го изгледаха много подозрително и твърде лаконично отговориха на въпросите му. Никой не знаеше къде е Оуен Маркман.

— Не сте от полицията, нали? — попита накрая управителят.

— Не. — Гай неволно се усмихна.

По стълбите надолу го спря някакъв човек и неохотно и предпазливо като останалите му съобщи, че има шанс да намери Маркман в еди-кое си кафене в центъра.

Накрая го откри в една дрогерия — седеше на бара с две жени, с които не го запозна. Оуен Маркман просто се изхлузи от столчето и застана прав, с малко ококорени кафяви очи. Лицето му бе натежало и не така привлекателно, както Гай го помнеше. С изострено внимание мушна големите си ръце в страничните джобове на късото кожено яке.

— Спомняте си за мен — подхвана Гай.

— Така мисля.

— Имате ли нещо против да си поприказваме? Само за малко. — Гай се огледа. Предположи, че най-добре би било да го покани в хотелската си стая. — Имам стая тук, в хотел „Райе“.

Маркман още веднъж бавно го измери с поглед, дълго мълча и накрая рече:

— Дадено.

Минаха покрай касата и Гай зърна бутилките с алкохол по рафтовете. Може би щеше да го предразположи с нещо за пиене.

— Обичате ли уиски?

Маркман се поотпусна, докато Гай плащаше.

— С кока-кола е добре, ама вкусът става друг, като му добавиш нещичко.

Гай взе и няколко бутилки кока-кола.

До хотела пътуваха, без да продумат, без да продумат, се изкачиха с асансьора и влязоха в стаята. Гай се чудеше как да започне. Имаше няколко възможности. Отхвърли ги до една.

Оуен се отпусна в креслото. Ту го гледаше безучастно под око, ту отпиваше с наслада от високата чаша с уиски и кока-кола.

— Какво… — подхвана Гай със запъване.

— Какво? — попита Оуен.

— Какво бихте направили, ако знаехте кой е убил Мириам?

Кракът на Маркман глухо тупна по пода и той се изправи в креслото. Черните му вежди се сбърчиха напрегнато и образуваха плътна черта над очите му.

— Ти ли?

— Не, но зная кой е.

— Кой?

Гай се питаше какво ли чувствува Маркман, седнал така навъсен насреща му. Омраза? Негодувание? Гняв?

— Зная, а и полицията много скоро ще го узнае. — Гай се поколеба. — Един мъж от Ню Йорк, казваше се Чарлс Бруно. Вчера загина. Удави се.

Оуен се дръпна назад и отпи.

— Откъде знаеш? Оня призна ли?

— Зная. От известно време. Затова смятах, че имам вина. Задето не съм го издал. — Облиза устни. Всяка сричка му струваше усилие. И защо се разкриваше толкова предпазливо, сантиметър по сантиметър? Къде останаха фантазиите му — нали си бе представял как ще го изрече наведнъж, с наслада и облекчение? — Тъкмо затова се обвинявам. Аз… — Замълча, като видя Оуен да вдига рамене. Изчака го да си допие чашата, после машинално стана да му налее още. — Тъкмо затова се обвинявам — повтори той. — Трябва да ти разкажа как стана. Беше доста заплетено. Та значи с Чарлс Бруно се запознах във влака, на път за Меткалф. Във влака, през юни, тъкмо преди убийството. Идвах от Ню Йорк заради развода. — Гай преглътна. Ето нà, това бяха думите, които не бе споделял с никого досега, изговаряше ги без принуда, а те му се струваха обикновени, дори унизителни. Гърлото му пресъхна, не можеше да преглътне. Изпитателно загледа продълговатото, мургаво лице пред себе си. Оуен вече не беше толкова начумерен. Пак бе преметнал крак и Гай внезапно си спомни обувките от сиво шевро, които носеше на следствието. Този път бе с обикновени кафяви обувки със залепващи се каишки отстрани. — Освен това…

— Тъй значи — подкани го Оуен.

— Съобщих му името й. Съобщих му, че мразя Мириам. На Бруно му хрумна идеята за убийство. Двойно убийство.

— Господи! — прошепна Оуен.

Това „господи“ му напомни за Бруно. Неочаквано му хрумна ужасяващата, непоносимо ужасяваща мисъл, че може би впримчваше Оуен в същия капан, в който го бе вкарал Бруно, че Оуен на свой ред щеше да впримчи някой непознат, който щеше да впримчи друг, и още, и още, в едно безкрайно шествие на преследвани и преследвачи. Побиха го тръпки и стисна юмруци.

— Грешката ми беше, че говорих с него. Грешката ми беше, че разговарях с непознат за мои лични работи.

— Каза ли ти, че има намерение да я убие?

— Не, разбира се, че не. Просто така му хрумна. Беше смахнат. Психопат. Казах му да млъкне и да върви по дяволите. Отървах се от него! — Отново беше в онова купе. Готвеше се да слезе на перона. Чу как се затръшна масивната врата на влака. „Отървах се“, така си помисли тогава!

— Не си му казал да го извърши.

— Не. Той не каза, че има такива намерения.

— Защо не му удариш едно чисто? Защо не седнеш? — Стаята престана да се клати от бавния стържещ глас на Маркман. Гласът му наподобяваше грозна, здраво вкопана в сухата пръст скала.

Гай не искаше да сяда, не искаше и да пие. Без да иска, беше пил онова уиски в купето на Бруно. Това беше краят и не искаше да бъде като началото. Само от учтивост допря устни до чашата, в която си бе налял уиски с вода. Когато се обърна, Оуен си наливаше от бутилката и продължи да си налива, сякаш за да му покаже, че не се бе опитал да го прави скришно от него.

— Та значи — провлече Оуен, — ако оня е бил откачен, както казваш… Накрая така решиха и в съда, нали, че сигурно е бил луд?

— Да.

— Така де, мога да разбера какво ти е било след това, разбира се, но ако само сте говорили, както казваш, не ми е ясно защо трябва чак толкова да се обвиняваш.

Гай го гледаше втренчено, невярващо. Нима всичко това не го засяга по-дълбоко? Навярно не разбираше докрай.

— Но нали ти казвам…

— Кога научи истината? — Кафявите очи се бяха замъглили.

— Около три месеца след станалото. Но нали ти казвам, ако не бях се разприказвал, Мириам щеше да е жива сега. — Загледа го как отново долепи устни към чашата. Сякаш усещаше вкуса на противната комбинация от кока-кола и уиски, която се изливаше в голямата уста на Оуен. Какво щеше да направи Оуен? Внезапно да скочи, да запрати чашата на земята и да го удуши, както Бруно бе удушил Мириам? Не можеше да си представи, че Оуен ще продължи да седи така, ала секундите се точеха, а Оуен не помръдваше. — Трябваше да ти го кажа, нали разбираш — упорствуваше Гай. — Смятах, че може би ти си единственият човек, който съм наранил, единственият, който е страдал. Носила е дете от теб. Ти щеше да се ожениш за нея. Обичаше я. Именно ти…

— Не я обичах, по дяволите! — Оуен го погледна. Изразът на лицето му изобщо не се измени.

Гай се опули насреща му. Не я е обичал, не я е обичал! Мисълта му се заклатушка назад, мъчеше се да сложи в порядък всички предишни доводи, които се бяха оказали неверни.

— Не си я обичал? — промълви той.

— Не. Поне не така, както ти се струва на теб. Разбира се, не исках да умре… е да, бих направил всичко, за да не се случи, бях доста доволен обаче, че не се наложи да се оженя за нея. Това с женитбата беше нейна идея. Затова беше и детето. Тези работи не стават по вина на мъжа, мен ако питаш. Не е ли така? — Оуен го гледаше с пиянска настойчивост, голямата му уста бе здраво стисната, несиметрично изтеглена; както тогава, на свидетелската скамейка, изчакваше Гай да каже нещо, да прецени отношението му към Мириам.

Гай се извърна леко раздразнен. Не можеше да сложи в порядък доводите. Не можеше да открие и зрънце смисъл, само ирония. Нямаше смисъл, а само ирония в това да стои тук в момента, нямаше смисъл, а само ирония в това да се поти и болезнено да се самоизмъчва в тази хотелска стая заради някакъв непознат човек, комуто бе безразлично.

— Ти как смяташ? — продължи Оуен и посегна към бутилката на масата до него.

Гай не би могъл да се насили да произнесе нито дума. Бе онемял от душещия го гняв. Издърпа вратовръзката си надолу и разтвори ризата си. Погледна към отворените прозорци да види дали има климатична инсталация.

Оуен вдигна рамене. Изглеждаше доста доволен с ризата си с разтворена яка и с незакопчаното си кожено яке. Гай бе обзет от абсолютно безразсъдно желание да натъпче нещо в гърлото му, да го пребие, да го смаже и най-вече да взриви самодоволството му.

— Виж какво — тихо започна Гай. — Аз съм един…

Ала точно в същия миг Оуен се отприщи и продължи да говори монотонно, без да гледа към Гай, който стоеше по средата на стаята, все още отворил уста.

— … втория път. Ожених се два месеца, след като се разведох и скандалите почнаха от първия ден. Не знам дали с Мириам щеше да е другояче, но според мен с нея щеше да е още по-зле. Луиза си събра багажа преди два месеца, след като едва не подпали къщата, една голяма жилищна сграда. — Продължи със същия равен глас, наливайки си още уиски от опряната на коляното му бутилка. По начина, по който се черпеше, Гай усети, че Оуен проявява подчертано обидно, пренебрежително отношение към него. Спомни си колко безлично се бе държал самият той на следствието, да не кажем нещо повече, като съпруг на жертвата. Тогава защо Оуен да го уважава? — Ужасното е, че мъжът обира последствията, понеже жените повече ги бива да приказват. Например Луиза — може да се върне в оная къща, където ще я приемат на драго сърце, ама аз, само да се мярна…

— Виж какво! — пресече го Гай, неспособен да слуша повече. — Аз… и аз убих един човек! И аз съм убиец!

Краката на Оуен отново глухо тупнаха на пода; отново се изправи в креслото, дори измери с поглед разстоянието от Гай до прозореца, сякаш премисляше начини да избяга или да се отбранява, ала изненадата и уплахата в размътения му поглед бяха толкова нищожни, апатията толкова явна, че приличаха на присмех, сякаш се присмиваше на Гай заради сериозността му. Оуен понечи да остави чашата на масата, но се отказа.

— Как така? — попита той.

— Виж какво! — кресна отново Гай. — Виж какво, с мен е свършено! Все едно, че вече съм умрял, тъй като смятам да се предам. Незабавно! Понеже убих един човек, разбираш ли? Не гледай с такова безразличие и недей да се облягаш така на стола си!

— Защо да не се облягам назад? — Оуен току-що си бе налял кока-кола и уиски и държеше чашата с две ръце.

— Това, че съм убиец, че съм отнел живота на човек, което никое човешко същество няма правото да извърши, не означава ли нищо за теб?

Оуен навярно бе кимнал, а може би не, но във всеки случай отново бавно отпи.

Гай впери поглед в него. Думите, които не можеха да бъдат изречени — стотици и хиляди заплетени кълба от думи сякаш издуваха кръвоносните му съдове, предизвикваха горещи вълни, които пълзяха от свитите юмруци нагоре по ръцете му. Думите — ругатни по адрес на Оуен, думи и фрази от признанието, което бе написал сутринта — вече се объркваха в главата му, защото този пиян идиот отсреща не искаше да го изслуша. Пияният идиот беше решил да бъде безучастен. По всяка вероятност Гай не му приличаше на убиец с чистата си бяла риза с копринена връзка, с тъмносините си панталони и дори с това изопнато лице — нито на него, нито на когото и да е.

— Там е грешката — изрече високо Гай, — че никой не знае как изглежда един убиец. Убиецът изглежда като всички останали! — Допря опакото на юмрука до челото си, после го отдръпна; предусещаше, че ще изрече тези думи, а не бе в състояние да се спре. Бруно беше казал същото.

Ненадейно се пресегна към бутилката, наля си три пръста, без да го разрежда, и го пресуши.

— Доволен съм, че си имам компания за пиене — изломоти Оуен.

Гай седна на оправеното, застлано със зелено легло насреща му. Отведнъж се бе почувствувал уморен.

— Това не означава нищо — отново заговори той, — нищо не означава за теб, нали?

— Не си единственият в живота ми, който е убил човек. Нито пък единствената жена. — Оуен захихика. — Май че жените по-често се измъкват и остават на свобода.

— Няма да остана на свобода. Не съм свободен. Извърших го хладнокръвно. Без причина. Не разбираш ли, че това може би е по-лошото? Извърших го заради… — Искаше му се да каже, че го е извършил, защото е бил достатъчно покварен, за да го извърши, че го е извършил, защото е бил способен на това, ала бе наясно, че Оуен няма да разбере, понеже Оуен бе земен човек. Бе толкова земен, че не би посегнал нито да го удари, нито да побегне, нито да повика полицията, понеже му беше по-добре да си седи на стола.

Оуен поклати глава, сякаш наистина премисляше казаното от Гай. Клепачите му бяха полуспуснати. Извъртя се и посегна да извади нещо от задния си джоб — торбичка с тютюн. Измъкна цигарени хартийки от джоба на ризата си.

Гай наблюдаваше движенията му, които сякаш отнеха часове. После му предложи от собствените си цигари.

— Заповядай.

— Какви са? — Оуен ги погледна подозрително.

— Канадски. Никак не са лоши. Вземи си.

— Благодаря, аз… — Оуен стегна торбичката със зъби — предпочитам от моите. — Минаха почти три минути, докато си свие цигара.

— Сякаш измъкнах пистолет срещу някого в обществен парк и го застрелях, точно така беше — продължи Гай, решил да не спира, макар да имаше усещането, че говори на неодушевен предмет като диктофон, поставен на стола, с тази разлика, че думите му изобщо не оставяха следа. А може би Оуен ще си помисли, че Гай може да измъкне пистолет насреща му в тази хотелска стая. — Бях заставен да го извърша — изрече Гай. — Така ще съобщя в полицията, ала това няма да промени нещата — важното е, че съм го извършил. Разбираш ли, трябва да ти разкажа за идеята на Бруно. — В момента Оуен поне го гледаше, но погледът му съвсем не беше съсредоточен. Лицето му сякаш бе надянало маската на приветливото, любезно внимание на пийнал човек. Гай не допусна това да го възпре. — Идеята на Бруно бе всеки да убие вместо другия — той да убие Мириам, а аз — баща му. След което дойде в Тексас и уби Мириам, зад гърба ми. Без да зная, без да съм съгласен, разбираш ли? — Звучеше отвратително, но Оуен поне го слушаше. Думите поне излизаха навън. — Не знаех, дори и не подозирах… не съвсем. Докато не минаха няколко месеца. Тогава Бруно започна да ме преследва. Започна да ми разправя, че ще стовари вината за смъртта на Мириам върху мен, ако не изпълня другата част от пъкления му план, разбираш ли? А тя беше убийството на баща му. Цялата идея се основаваше върху липсата на причина за убийствата. Никакви лични мотиви. Поради което не биха могли да тръгнат по следите нито на единия, нито на другия. При условие, че не се виждаме. Ала това е друг въпрос. Въпросът е, че аз наистина го убих. Капитулирах. Бруно пращаше писма, изнудваше ме, не можех да спя — и капитулирах. Той направо ме влуди. И да ти кажа, според мен всеки може да капитулира. Бих могъл да те накарам да капитулираш. При същите обстоятелства бих могъл да те накарам да капитулираш и да убиеш някого. Може би ще са нужни други методи, различни от методите, които Бруно приложи спрямо мен, ала би могло да стане. Впрочем ти замислял ли си се някога над подобни неща, Оуен? Във всеки случай това именно ще разкажа в полицията, ала няма да има значение, защото ще ми отговорят, че не е трябвало да капитулирам. Няма да има значение, защото ще кажат, че съм бил слаб. Вече не давам пет пари, разбираш ли? Вече мога да погледна всеки в лицето, разбираш ли? — Наведе се и се взря в лицето му, но Оуен сякаш едва го виждаше. Главата му се бе килнала настрани, опряна върху ръката му. Гай се изправи. Не можеше да накара Оуен да разбере, чувствуваше, че Оуен изобщо не проумява главното, но и това беше без значение. — Ще, приема наказанието, каквото и да е то. Утре ще кажа същото в полицията.

— Можеш ли да го докажеш? — попита Оуен.

— Какво да докажа? Какво има да се доказва, когато съм убил човек?

Шишето се изхлузи изпод пръстите на Оуен и падна на пода, ала вътре беше останало толкова малко, че почти нищо не се изля.

— Ти си архитект, нали? — попита той. — Сега си спомням. — Изправи несръчно шишето, без на го вдига.

— Какво значение има това?

— Чудех се.

— За какво се чудеше? — нетърпеливо попита Гай.

— Защото май че малко си мръднал — ако искаш да ти кажа честно. Не казвам, че наистина си откачил. — Погледът му бе замъглен, но очевидно бе нащрек да не би Гай да направи крачка и да го халоса след тези думи. Като видя, че Гай не помръдна, отново се облегна назад и още повече се отпусна.

Гай се замисли как и с какво да прикове вниманието му. Не искаше слушателят му да се изплъзне, колкото и безучастен да беше.

— А ти какви чувства изпитваш към онези, за които знаеш, че са пречукали някого? Как се отнасяш с тях? Как се държиш с тях? По същия начин ли прекарваш времето си с тях, както и с всеки друг?

Оуен наистина сякаш се напъваше да мисли под втренчения му поглед. Накрая, мигайки с очи, безгрижно и усмихнато произнесе:

— Живей и остави другите да живеят.

Отново го обзе гняв. Сякаш парещо менгеме бе стегнало тялото и мозъка му. Нямаше думи, за да го изрази. Или пък думите поначало бяха прекалено много. Думата сама се появи и изплющя между зъбите му:

— Тъпак!

Оуен се поразмърда на стола, ала невъзмутимостта му надделя. Сякаш не можеше да реши дали да се усмихне, или да се намръщи. Сетне попита твърдо:

— Какво ми влиза на мен в работата?

— Как какво? Та ти… ти си част от обществото!

— Ами значи това е работа на обществото — отвърна Оуен и махна лениво с ръка. Гледаше бутилката, в която бе останало само един пръст уиски.

Замисли се — дали Оуен наистина смяташе така, или беше пиян? Сигурно така смяташе. Вече нямаше причина да лъже. В този момент си спомни, че и той мислеше така, когато заподозря Бруно, преди Бруно да почне да го преследва. Така ли мислеха повечето хора? И в такъв случай кой беше обществото?

Гай се обърна с гръб към Оуен. Беше съвсем наясно кой беше обществото. Ала осъзна, че когато ставаше въпрос за него самия, обществото, което имаше предвид, бе законът, неумолимите правила. Обществото бяха хора като Оуен, хора като него, хора като… да кажем, Брилхарт в Палм Бийч. Брилхарт би ли го издал? Не. Не можеше да си представи Брилхарт да го издаде. Всеки би оставил това на някой друг, другият би го оставил на трети и никой не би го извършил. Дали го бе грижа за обществените норми? Не го ли беше държала обвързан с Мириам една от тези норми? А убитият бе човек — следователно именно хората имаха значение, нали? Ако хората — от Оуен до Брилхарт — не ги бе грижа дотам, че да го предадат, трябваше ли той да продължава да се безпокои? Защо тази сутрин си бе въобразил, че иска да се предаде на полицията? Що за мазохизъм бе това? Нямаше да се предаде. Какво конкретно тежеше на съвестта му сега? Кое човешко същество би го издало?

— Освен някой доносник. Някой доносник би ме издал вероятно.

— Точно така — съгласи се Оуен. — Гаден, гнусен доносник. — Изсмя се гръмко, с облекчение.

Гай навъсено бе вперил поглед в пространството. Търсеше твърда почва под краката си, за да поеме към нещо, което сякаш му бе просветнало в далечината. Първо, законът не беше обществото. Обществото бяха хора като него и Оуен, и Брилхарт, които нямаха правото да отнемат живота на друг член на обществото. А пък законът постъпваше точно така.

— А пък се смята, че законът е най-малкото изразител на волята на обществото. Дори и това не е. Или навярно е, но на колективната воля — добави той, увъртайки както винаги, преди да е стигнал до същественото, усложнявайки нещата до крайна степен в стремежа си да ги изясни.

— Хммм? — промърмори Оуен. Беше облегнал глава на стола, косата на челото му бе разрошена, а очите полупритворени.

— Не, тълпата може да линчува един убиец, ала законът е тъкмо за да взема мерки това да не се случва.

— Никога не съм одобрявал линчуването — каза Оуен. — Не е вярно! Създава лоша репутация на Юга… излишно.

— Искам да кажа, че ако обществото няма правото да отнема човешки живот, то и законът няма. Като се има предвид, че законът е сбор от правила, предавани от поколение на поколение, според мен никой не може да се намесва, нито едно човешко същество не може да го досяга… Ала в последна сметка законът е създаден за човешки същества. Говоря за хора като теб и мен. И по-точно за хора като мен. Сега имам предвид само себе си. Ала това е просто логика. Знаеш ли какво, Оуен? Когато става въпрос за хора, невинаги всичко върви според логиката. Когато градиш къща, всичко е наред, материалът няма да те подведе, обаче… — Доводите му отидоха на вятъра. Непреодолима преграда му попречи да продължи просто защото не бе в състояние да разсъждава повече. Беше говорил високо и отчетливо, ала бе убеден, че Оуен не го бе чул, дори и да се напъваше да слуша. И въпреки това преди пет минути Оуен бе напълно безразличен относно вината му. — А какво всъщност са съдебните заседатели? — замислено продължи Гай.

— Какви съдебни заседатели?

— Дали са дванайсет човешки същества или сбор от закони? Ето един интересен въпрос. Предполагам, че този въпрос е интересен открай време. — Наля си остатъка от бутилката в чашата и я пресуши. — Май не ти е интересно, а, Оуен? Какво ти е интересно?

Оуен остана безмълвен и неподвижен.

— Нищо не те интересува, нали? — Хвърли поглед към големите му, вяло отпуснати върху килима протрити кафяви обувки с извърнати навътре носове, понеже се опираха на токовете. Внезапно му се стори, че непробиваемата им, отпусната и безсрамна тъпота въплъщава цялата човешка тъпота. Чувството моментално се превърна в отдавнашната му непримиримост към пасивната тъпота на онези, които пречеха на работата му, и преди да разбере как и защо, злобно ритна Оуен отстрани по обувката. Ала Оуен не се помръдна. Гай изведнъж си спомни за работата си. Да, щеше здраво да се залови за работа. Ще мисли след това, след това ще премисли, ала сега трябваше да се залови за работа.

Погледна часовника си. Дванадесет и четвърт. Не искаше да спи тук. Дали би могъл да вземе самолет още тази нощ? Сигурно да. Или влак. Разтърси Оуен.

— Оуен, събуди се, Оуен!

Оуен избъбри някакъв въпрос.

— По-добре ще спиш у дома.

Оуен се изправи и ясно изрече:

— Съмнявам се.

Гай взе връхната си дреха от леглото. Огледа се, ала нищо не бе забравил, понеже нищо не беше донесъл. Мина му през ума, че може би ще е по-разумно да телефонира веднага на летището.

— Къде е клозетът? — Оуен се изправи. — Не съм съвсем наред.

Гай не можа да намери телефона. А имаше жица покрай нощната масичка. Проследи я под леглото. Телефонът не стоеше на поставката, а на пода и Гай моментално осъзна, че не бе паднал, защото и двете му части бяха издърпани близо до долния край на леглото, слушалката бе зловещо насочена към креслото, където седеше Оуен. Гай бавно придърпа телефона към себе си.

— Ей, няма ли клозет някъде? — Оуен отваряше врата на гардероб.

— Сигурно е в дъното на коридора. — В гласа му прозвуча тръпка на ужас. Държеше слушалката, сякаш щеше да се обажда, и я приближи до ухото си. Отсреща някой мълчеше. — Ало? — отрони Гай.

— Добър вечер, мистър Хейнс. — Гласът бе плътен, вежлив, но и едва забележимо безцеремонен.

Ръката на Гай напразно понечи да затвори телефона, а после безмълвно се предаде. Сякаш крепост рухваше, сякаш голяма сграда се срутваше в съзнанието му; сриваше се и тихо се стелеше като прах.

— Нямаше време за диктофон. Стоях обаче точно пред вратата ви и чух по-голямата част от разговора. Мога ли да вляза?

Джерард сигурно бе пуснал агентите си на летището в Ню Йорк, откъдето го бяха проследили. Навярно бе така. И ето ти сега… А той бе проявил глупостта да се запише в хотела със собственото си име.

— Влезте — като ехо отвърна Гай. Затвори телефона и се изправи вдървено, вперил очи във вратата. Сърцето му биеше като никога — толкова припряно и мъчително, та реши, че сигурно прекрачва прага на смъртта. Бягай, мина му през ума. Скочи, хвърли се отгоре му, щом влезе. Това е последният ти шанс. Ала не се помръдна. Като в просъница чу, че Оуен повръща в един леген в ъгъла зад него. В този момент на вратата се почука и той тръгна натам, мислейки си — може би трябваше да се случи точно по този начин, ненадейно, в присъствието на някого, някакъв непознат, който нищо не разбираше, който и свръщаше в ъгъла на стаята в един леген.

А неговите мисли се блъскаха хаотично и още по-лошо — вече бе изрекъл половината от тях. Гай отвори вратата.

— Добър вечер — поздрави Джерард и влезе, с шапка на главата и с отпуснати ръце както винаги.

— Кой е този? — попита Оуен.

— Приятел на мистър Хейнс — непринудено отвърна Джерард. Погледна Гай с предишния сериозен израз на кръглото си лице и му намигна. — Предполагам, че искате да заминете за Ню Йорк още тази нощ, нали?

Гай бе вперил поглед в познатата му физиономия с голямата бенка на бузата, в интелигентното, будно око, което му бе намигнало, наистина му бе намигнало. Джерард също представляваше законът. Джерард бе на негова страна като никой друг, понеже познаваше Бруно. Гай вече го знаеше, сякаш това му бе известно от самото начало, макар че никога досега не му бе хрумвало. Знаеше и това, че рано или късно щеше да се изправи срещу Джерард. То открай време беше част от сценария. Неизбежно и предопределено като въртенето на земното кълбо и нямаше хитрост, с която да го избегне.

— Е? — подкани го Джерард.

Гай понечи да отговори, но изрече нещо съвсем различно от онова, което бе намислил:

— Водете ме.

Край
Читателите на „Непознати във влака“ са прочели и: