Патриша Хайсмит
Непознати във влака (45)

45

В събота сутринта Бруно се обади да поздрави Гай по повод назначението му в Канада и да попита дали двамата с Ан ще дойдат на тържеството у дома му вечерта. Увещаваше го да празнуват с безразсъдния си, приповдигнат тон.

— Никой не ме подслушва, Гай. Джерард си е заминал за Айова. Хайде, искам да видиш новата ми къща. — И след миг: — Дай ми да говоря с Ан.

— Точно в момента Ан не е тук.

Гай знаеше, че разследването е приключило. Бяха му го съобщили от полицията, бе му го казал и Джерард, и му бяха благодарили.

Върна се във всекидневната, където двамата с Боб Трийчър привършваха късната си закуска. Боб беше долетял в Ню Йорк един ден преди него и Гай го беше поканил да прекарат заедно края на седмицата. Разговаряха за Албърта, за хората, с които работеха заедно, за терена, за риболов — за каквото им дойдеше наум. Гай се разсмя на един виц, който Боб разказа на канадско-френски диалект. Ноемврийската сутрин беше свежа и слънчева и когато Ан се върнеше от пазар, щяха да отидат с колата до Лонг Айланд и оттам да направят една разходка по море. В присъствието на Боб Гай се чувствуваше по момчешки, празнично настроен. Боб символизираше Канада и работата там — дейност, с която бе навлязъл в друга, по-обширна своя територия, където Бруно не можеше да го последва. А тайната за очакваната рожба го изпълваше с чувство за безпристрастно великодушие, за чудотворно преимущество.

Ан тъкмо влизаше, когато телефонът отново иззвъня. Гай стана, но Ан вдигна слушалката. Мина му смътната мисъл, че Бруно винаги улучваше момента кога да се обади. Гай поразен се вслуша и разговора, който се насочи към следобедната разходка.

— Е, добре, ела тогава — каза Ан. — Ами ако трябва да носиш нещо, бира никак не би било зле.

Гай забеляза, че Боб скептично го наблюдава.

— Какво става? — попита Боб.

— Нищо. — Гай отново седна.

— Чарлс беше. Няма да ти е много неприятно, ако дойде, нали, Гай? — Ан пъргаво прекоси стаята с торбата с продукти. — В четвъртък спомена, че би желал да дойде с нас и аз фактически го поканих.

— Нямам нищо против — отвърна Гай, продължавайки да я гледа. Тази сутрин Ан беше във весело, приповдигнато настроение и човек трудно би могъл да си представи, че можеше да откаже каквото и да е някому, ала Гай знаеше, че в поканата й към Бруно имаше нещо повече. Искаше да ги види още веднъж заедно. Не можеше да почака, дори и днес. Усети прилив на гняв и бързешком си каза: тя не проумява, не може да проумее и във всеки случай вината за цялата безнадеждна бъркотия е само твоя. Затова сподави гнева си, дори си наложи да не мисли за ненавистта, с която Бруно щеше да го изпълва цял следобед. Реши, че до края на деня ще трябва все така да се владее.

— Май трябва малко да си щадиш нервите, приятелю — посъветва го Боб. Надигна чашката с кафе и я пресуши с удоволствие. — Е, поне не си толкова пристрастен към кафето, както по-рано. Колко бяха, десет чаши на ден?

— Горе-долу толкова. — Не, вече изобщо не пиеше кафе, за да може да спи, и дори го мразеше.

Спряха в Манхатън да вземат Хелън Хейбърн, после минаха по моста Триборо към Лонг Айланд. Зимното слънце светеше ясно и студено по брега, оскъдно огряваше бледата крайбрежна ивица и нервно проблясваше върху неспокойната вода. „Индия“ му заприлича на закотвен айсберг, а по-рано белотата й символизираше за него лятото. Като завиваше, за да влезе в паркинга, мярна му се продълговата яркосиня кола на Бруно. Спомни си как веднъж Бруно му бе казал, че конят, който яздил на въртележката, бил яркосин, и заради това купил колата. Видя го да стои под навеса на пристанището, видя го целия, с изключение на главата — дългия черен балтон и малките обувки, ръкавите и ръцете, пъхнати в джобовете, познатата поза на напрегнато очакване.

Бруно вдигна торбата с бирата и закрачи със срамежлива усмивка към колата, ала дори отдалеч Гай успя да забележи едва сдържаната му възбуда. Преметнал бе яркосин шал, досущ като цвета на колата му.

— Здрасти, здрасти, Гай. Така ми се искаше да те видя, докато си тук. — И с очи потърси подкрепа от Ан.

— Радвам се, че те виждам! — обърна се тя към него. — Запознай се с мистър Трийчър. Мистър Бруно.

Бруно поздрави.

— Не би ли могъл да си подредиш нещата така, че да дойдеш довечера за тържеството, Гай? Ще има доста хора. И вие също, всичките? — Отправи изпълнена с надежда усмивка и към Хелън и Боб.

Хелън отвърна, че е заета, инак с удоволствие би отишла. Гай погледна към нея, докато заключваше колата, и видя, че се бе опряла на ръката на Бруно, докато се преобуваше в мокасини. Бруно подаде торбата с бира на Ан, сякаш се канеше да си тръгва. Русите вежди на Хелън се сбърчиха разтревожено.

— Идвате с нас, нали?

— Не съм подходящо облечен — слабо се възпротиви Бруно.

— А, в яхтата има мушами колкото искаш — успокои го Ан.

Трябваше да наемат лодка с гребла от пристанището. Гай и Бруно заспориха любезно, ала настойчиво кой от двамата да гребе, докато накрая Хелън предложи да гребат заедно. Гай загребваше със замах, мощно, а Бруно внимателно спазваше ритъма, седнал до него на седалката в центъра. Гай усещаше, че докато се приближаваха към „Индия“, възбудата на Бруно ставаше все по-трескава и неудържима. Шапката му на два пъти отхвръква, докато най-после той се изправи й демонстративно я запрати в морето.

— И без това мразя шапки! — издума той и погледна към Гай.

Бруно отказа да се наметне с мушама, макар че от време на време пръски се сипеха над навеса. Вятърът бе прекалено силен за платна. „Индия“ навлезе в пролива със запален мотор. Боб управляваше.

— Пия за Гай! — извика Бруно, ала гласът му бе някак странно насечен, сподавен и нечленоразделен, както Гай сутринта бе забелязал още щом Бруно заговори. — Поздравления, приветствия! — Кой знае откъде измъкна красивата, украсена с плодове сребърна бутилка и я поднесе към Ан. Приличаше на могъща тромава машина, която не можеше да включи на съответните обороти. — Коняк „Наполеон“. Пет звезди.

Ан не пожела, ала Хелън отпи, понеже била позамръзнала, Боб също. Под брезента Гай държеше Ан за облечената в ръкавица ръка и се мъчеше да не мисли за нищо — нито за Бруно, нито за язовира, нито за морето. Непоносимо му беше да наблюдава как Хелън насърчава Бруно, да вижда любезната, леко смутена усмивка на Боб, загледан напред към руля.

— Някой да знае „Сутрешна мъглица росна“? — попита Бруно и придирчиво почисти ръкава си от пяна. С глътката от сребърната бутилка бе преминал границата, която го делеше от пиянството.

Бруно бе озадачен, че никой не желае повече от специално избраната напитка и никой не желае да запее. Срази го и забележката на Хелън, че „Сутрешна мъглица росна“ била тягостна. Той обичаше „Сутрешна мъглица росна“. Искаше му се да пее или да вика — изобщо да направи нещо. Кога друг път биха се събрали отново така? Той и Гай. Ан. Хелън. И приятелят на Гай. Мъчително се изви и от мястото си в ъгъла хвърли поглед наоколо, към тънката линия на хоризонта, която ту се появяваше, ту изчезваше зад вълните, към сушата, която се смаляваше зад тях, към вимпела на върха на мачтата, ала мачтата се клатушкаше и му се зави свят.

— Някой ден с Гай ще обиколим света, все едно, че е топка от желатин, и ще му вържем панделка! — обяви той, ала никой не му обърна внимание.

Хелън разговаряше с Ан и окръгляше ръце, сякаш изобразяваше топка, а Гай обясняваше нещо по мотора на Боб. Когато Гай се наведе, Бруно забеляза, че бръчките по челото му изглеждаха по-дълбоки, а погледът му беше тъжен както винаги.

— Нищо ли не разбираш! — Бруно го раздруса за рамото. — Защо трябва да си толкова сериозен днес?

Хелън взе да обяснява, че Гай открай време си е сериозен, ала Бруно гръмогласно я накара да млъкне — та тя изобщо нямаше представа защо и за какво бе сериозен Гай. Ан му се усмихна и той й отвърна с благодарност, след което отново измъкна бутилката.

Ан отново не поиска да пийне. Гай също.

— Специално за теб я донесох, Гай. Мислех, че ще ти хареса — обидено рече Бруно.

— Пийни, Гай — подкани го Ан.

Гай пое бутилката и отпи малко.

— За Гай! Гений, приятел и съратник! — произнесе Бруно и надигна шишето след него. — Гай е, гений. Ясно ли ви е? — Той се огледа и внезапно му се прииска да ги нарече банда дръвници.

— Разбира се — любезно се съгласи Боб.

— Тъй като сте стар приятел на Гай — Бруно вдигна бутилката, — и вас ви поздравявам!

— Благодаря. Много стари приятели сме. Колко години вече…

— По-точно? — предизвикателно подхвърли Бруно.

Боб погледна към Гай и се усмихна.

— Ами десетина.

Бруно се навъси.

— С Гай се познаваме открай време — тихо, заплашително заяви той. — Попитайте го.

Гай усети как Ан насила издърпа ръката си от неговата. Забеляза как Боб неловко захихика. Челото му се вледени от избилата пот. Както винаги спокойствието му се бе изпарило без остатък. Защо все се заблуждаваше, че следващия път ще може да изтърпи Бруно?

— Хайде, Гай, кажи му, че аз съм най-близкият ти приятел.

— Да — отвърна Гай. Без да пророни нито дума, Ан се усмихна едва доловимо, напрегнато. Не беше ли вече съвсем наясно? Не ги ли изчакваше просто в следващия момент да изрекат неизреченото? И отведнъж му се стори, както в оня следобеден миг преди петъчната вечер, че вече е разказал на Ан всичко, което се кани да извърши. Спомни си, че се канеше да й го разкаже. Ала фактът, че все още се бавеше, че Бруно отново се въртеше наоколо, сякаш бе последното отредено му мъчение.

— Разбира се, луд съм! — провикна се Бруно към Хелън, която малко по малко се отдръпваше от него. — С моята лудост ще се изправя срещу всички и ще ги помета! Ще се разправям насаме с онзи, който мисли обратното! — Разсмя се и видя как смехът му само обърка размазаните, глупави физиономии наоколо, подмами ги и те да се разсмеят. — Маймуни! — весело подхвърли той.

— Кой е този? — Боб шепнешком се обърна към Гай.

— Гай и аз сме супермени! — рече Бруно.

— Ти къркаш като супермен — отбеляза Хелън.

— Не е истина! — Бруно с мъка се извъртя, опирайки се на коляно.

— Чарлс, успокой се! — настоя Ан, ала и тя се усмихваше и Бруно й отвърна с по-широка усмивка.

— Не съм съгласен, дето каза, че съм се накъркал!

— Какви ги дрънка тоя? — попита Хелън. — Да не би да сте направили удар на борсата?

— Борсата, майна… — Бруно не продължи, сети се за баща си. — Ииихууу! Аз съм от Тексас! Някога да си се возил на въртележката в Меткалф, Гай?

Краката му се подкосиха, но Гай не се изправи, дори не обърна поглед към Бруно.

— Добре, ще седна — обърна се Бруно към него. — Ти обаче ме разочароваш. Страшно ме разочароваш! — разклати празната бутилка и несръчно я запрати в морето.

— Сега пък плаче — каза Хелън.

Бруно се изправи и се измъкна на палубата. Искаше да се поразходи далеч от компанията, дори от Гай.

— Накъде се запъти? — попита Ан.

— Остави го — промърмори Гай, мъчейки се да запали цигара.

В този миг се чу плясък и Гай разбра, че Бруно е паднал във водата. Изскочи навън, преди някой да успее да си отвори устата.

Затича към кърмата, мъчейки се да се освободи от палтото. Изведнъж усети как някой здраво го хвана отзад за ръцете. Обърна се и удари Боб с юмрук по лицето, после се хвърли във водата. Гласовете и люлеенето замряха, настана миг на мъчителна тишина, преди тялото му да изплува на повърхността. Бавно се измъкна от палтото, сякаш вече се бе вкочанил от леденостудената вода, която усещаше единствено като болка. Скочи нагоре и забеляза главата на Бруно невероятно далеч — като покрит с мъх камък, до половина във водата.

— Не можеш да го стигнеш! — прогърмя гласът на Боб, ала плисналата в ухото му вода го заглуши.

— Гай! — Гласът на Бруно долетя като предсмъртен вопъл.

Гай изруга. Можеше да го стигне. При десетото загребване отново подскочи.

— Бруно! — Вече не го виждаше.

— Там, Гай! — Ан сочеше от кърмата на „Индия“.

Гай не го видя, ала се устреми към мястото, където бе зърнал главата му, гмурна се и заопипва, разперил ръце, разтворил широко длани, с опънати до изнемога пръсти. Водата забавяше движенията му. Сякаш се мяташе в кошмар. Както тогава, на моравата издигна се под една вълна и нагълта вода. „Индия“ си беше променила местоположението, завиваше. Защо не му казваха накъде да плува? Впрочем тях изобщо не ги беше грижа!

— Бруно!

Навярно бе зад някоя от въргалящите се планини. Зацепи напред, осъзна, че се движи напосоки. Една вълна го блъсна отстрани по главата. Изруга гигантското, отблъскващо туловище на морето. Къде беше неговият приятел, неговият брат?

Отново се гмурна, доколкото можа, нелепо разпъвайки крайници. Ала наоколо сякаш вече нямаше нищо освен смълчаната сива бездна, в която той бе единствената искрица съзнание. Внезапната непоносима самота го притисна още по-силно, заплашвайки да погълне и неговия живот. Отчаяно напрегна поглед. Сивотата се превърна в кафяво ръбесто дъно.

— Намерихте ли го? — избъбра Гай и се надигна. — Колко е часът?

— Стой спокойно, Гай — чу да казва Боб.

— Той потъна, Гай — издума Ан. — Видяхме го.

Гай затвори очи и заплака.

Усети ги как излязоха от каютата и го оставиха сам. Дори и Ан.