Патриша Хайсмит
Непознати във влака (44)

44

— Да ти призная, никъде другаде — промълви Бруно и сълзи напълниха очите му, та трябваше да сведе поглед към дългата плоча пред камината, на която бе стъпил, — тази вечер не бих искал да съм никъде другаде, Ан. — И наперено опря лакът върху високата камина.

— Много мило го каза — усмихна се Ан и постави чинията с разтопено сирене и препечени филийки с аншоа върху плота за рязане. — Хапни си една, докато са топли.

Бруно взе една, макар да знаеше, че няма да може да я преглътне. Масата изглеждаше великолепно, с прибори за двама, със сива ленена покривка и големи сиви чинии. Джерард бе отишъл на почивка. Бяха го надхитрили — те двамата с Гай, и сега най-сетне можеше да си отдъхне! Мина му през ума, че може би щеше да се опита да целуне Ан, ако тя не принадлежеше на Гай. Изпъна се и оправи ръкавелите си. Гордееше се, че се държи като безукорен джентълмен с Ан.

— Значи Гай смята, че там ще му хареса? — попита той.

Гай бе в Канада, работеше по големия язовир край Албърта.

— Радвам се, че всичките тези глупави разпити свършиха, така че няма за какво да се тревожи, докато строи язовира. Можеш да си представиш как се чувствувам. Като на празник! — Той се засмя главно заради недоизказаната истина.

Ан впери поглед във високата неспокойна фигура до камината и се замисли дали и Гай, независимо от омразата си, изпитваше такова привличане. Във всеки случай тя още не можеше да реши дали Чарлс Бруно би бил способен да организира убийството на баща си, а бе прекарала целия ден с него, за да го прецени. От някои въпроси той се измъкваше с шеги, старателно и сериозно премисляше как ще отговори на други. Мразеше Мириам, сякаш я бе познавал. Ан доста се учуди, като разбра колко много му бе разказвал Гай за нея.

— Защо не искаше да кажеш на никого, че с Гай сте се запознали във влака? — попита Ан.

— Беше ми все едно. Отначало просто сбърках, като разправих на шега, че сме се запознали в института. После започнаха всички тези разпити и Джерард взе да прави големите изводи. Предполагам, че го премълчах, защото би изглеждало подозрително. Мириам бе убита толкова скоро след това, нали разбираш. Според мен Гай постъпи мъжки, като не въвлече човек, когото случайно бе срещнал, в следствието за смъртта на Мириам. — Изсмя се кратко, сякаш изръкопляска, и се тръшна в едно кресло. — Не че съм подозрителен тип, в никакъв случай.

— Ала това нямаше нищо общо с разпитите, свързани със смъртта на баща ти.

— Разбира се. Джерард обаче не обръща никакво внимание на логиката. Би трябвало да стане изобретател!

Ан се навъси. Не можеше да повярва, че Гай би подкрепил версията на Чарлс само защото казаното би прозвучало подозрително — дори и заради това, че във влака Чарлс му е признал как мрази баща си. Трябваше отново да попита Гай. Трябваше да го попита за доста неща. Да кажем, за враждебността на Чарлс към Мириам, макар че никога не я бе виждал. Ан отиде в кухнята.

Бруно се приближи към предния прозорец с чаша в ръка и се загледа в самолета, който мигаше с червени и зелени светлинки в черния небосвод. Заприлича му на човек, който прави гимнастика, допира рамене с върха на пръстите, после отново разтяга ръце. Как му се искаше Гай да е в този самолет на път към дома. Погледна опушения розов циферблат на новия си ръчен часовник и отново си помисли още преди да види колко часа показват изящните златни цифри, че Гай навярно би харесал такъв часовник заради модерния му дизайн. След още три часа щеше да е прекарал цели двадесет и четири часа заедно с Ан, един цял ден. Беше дошъл направо с колата, без да се обади, и бе останал до толкова късно, че Ан го покани да пренощува. Беше спал в гостната, където го бяха настанили онази вечер на тържеството, и Ан му бе донесла малко горещ бульон преди сън. Ан бе страшно мила с него и той наистина я обичаше! Завъртя се на пета и я видя да идва от кухнята с чиниите за тях двамата.

— Нали знаеш колко те обича Гай — промълви Ан по време на вечерята.

Бруно я погледна, вече бе забравил за какво разговаряха.

— Няма нещо, което не бих направил за него! Чувствам се страхотно свързан с него, все едно ми е брат. Може би защото всичко започна да му се случва, след като се запознахме във влака. — И макар че подхвана весело, дори на смях, истинското му чувство към Гай беше толкова дълбоко, че надделя. Порови се из лулите на Гай, сложени наблизо върху една странична масичка. Сърцето му силно биеше. Пълненият картоф беше прекрасен, ала не смееше да преглътне следващата хапка. Нито пък глътка от червеното вино. Искаше му се да направи така, та да остане и тази нощ. Дали не би могъл да остане и тази нощ, ако не се чувствува добре? Ан не предполагаше, че новата му къща е толкова близо. В събота щяха да отпразнуват завършването й.

— Сигурна ли си, че Гай ще се върне в края на седмицата? — попита той.

— Така каза. — Ан умислено ядеше от зелената салата. — Макар че не знам дали ще му се иска да ходи на гости. Когато работи продължително, по принцип не обича да се отвлича с нищо повече от една морска разходка.

— И аз предпочитам морската разходка. Ако не би имала нещо против да дойда.

— Заповядай. — В този миг се сети, че Чарлс вече се бе разхождал на „Индия“ с Гай, беше се самопоканил, беше ударил планшира. И отведнъж се усети объркана, изиграна — сякаш нещо й бе попречило да се сети досега. Улови се да мисли, че навярно Чарлс би могъл да направи каквото си поиска, какви ли не ужасни неща, да изиграе всеки с тази своя предразполагаща наивност, с тази своя срамежлива усмивка. С изключение на Джерард. Да, той би могъл да организира убийството на баща си. Джерард не би го допуснал, ако не беше възможно. Може би сега тя седеше срещу един убиец. Изпита тръпка на ужас и се изправи, но някак прекалено рязко, сякаш бягаше, за да отнесе чиниите от вечерята. И с какво зловещо, безмилостно задоволство говореше Чарлс за омразата си към Мириам! Ан си помисли, че би изпитал удоволствие, ако я убие. В главата й се прокрадна подозрението, че навярно той я е убил, но мисълта бързо отлетя като духнат от вятъра изсъхнал лист.

— Значи отиде в Санта Фе, след като се запозна с Гай? — обади се, почти заеквайки, от кухнята.

— Аха. — Бруно отново се бе тръшнал в големия зелен фотьойл.

Ан изпусна една мъничка лъжичка върху плочите и тя оглушително изтрака. Странното при Чарлс бе, че сякаш нямаше значение какво му казваш или питаш. Нищо не би могло да го порази. Ала вместо да улесни разговора им, именно това негово качество я смущаваше и отблъскваше.

— Ходил ли си някога в Меткалф? — чу собствения си глас иззад преградата.

— Не — отвърна Бруно. — Не, но отдавна ми се иска. А ти?

Бруно сърбаше кафето си до камината. Ан седеше върху канапето с леко отметната глава и извивката на шията й над набраната якичка на роклята бе най-светлото петно във фигурата й. „Ан е сякаш светлина за мен“, така бе казал веднъж Гай. Ако можеше да удуши и Ан, тогава двамата с Гай щяха наистина да са заедно. Бруно се начумери при тази мисъл, после се засмя и размърда крака.

— Какво смешно има?

— Просто се сетих. — Той се усмихна. — Сетих се какво разправя Гай за двойствеността на нещата. Нали разбираш — положителното и отрицателното, едно до друго. Всеки довод има контрадовод. — Внезапно забеляза, че диша трудно.

— Искаш да кажеш, че всяко нещо има две страни?

— О, не, това е прекалено опростено! — Понякога жените наистина бяха толкова грубовати! — Хора, чувства, всичко! Двойно! Двама души в един човек. Някъде по света има някой, който е твоята абсолютна противоположност, като невидима част от теб, и дебне из засада. — Възбуждаше се, повтаряйки думите на Гай, макар да си спомни, че не ги бе харесал, когато ги чу, защото Гай бе заявил, че тези двама души са и смъртни врагове, и бе имал предвид себе си и него. Ан бавно повдигна глава от облегалката на дивана. Сякаш говореше Гай, при все че той никога не й бе доверявал такова нещо. Спомни си анонимното писмо от миналата пролет. Сигурно Чарлс го бе писал. Когато говореше за засада, Гай сигурно бе имал предвид Чарлс. Никой освен Чарлс не предизвикваше такива бурни реакции у Гай. Та нали у Чарлс се редуваха омраза с преданост.

— Не е нито само добро, нито само зло, макар това да се изявява най-добре в действие — оживено продължи Бруно. — Между другото да не забравя да разкажа на Гай как дадох хилядата долара на един просяк. Открай време бях решил да дам хилядарка на някой просяк, когато разполагам със собствени пари. Е, дадох му, ама мислиш ли, че ми беше благодарен? Трябваше двайсет минути да му доказвам, че парите са истински! Трябваше да разваля една стотачка в банката, та да се увери! След това се държа така, сякаш не съм с всичкия си! — Бруно сведе поглед и поклати глава. Беше се надявал, че това ще се превърне в паметно събитие, ала следващия път, когато го бе зърнал — проклетникът просеше на ъгъла на същата улица както винаги, — оня го бе изгледал с нескрито възмущение, понеже не му бе донесъл още една хилядарка! — Та какво ти разправях…

— За доброто и злото — припомни му Ан. Мразеше го. Вече й бе ясно какво изпитваше към него Гай. Ала все още не бе наясно защо Гай го търпеше.

— Ааа. Та значи тези неща се изявяват в действия. Ала да вземем убийците. Гай твърди, че няма да станат по-добри от наказанието на закона. Всеки човек носи закона у себе си и достатъчно се самонаказва. Всъщност за него всеки човек означава безкрайно много. — Засмя се. Така се беше натряскал, че вече едва можеше да различи лицето й, ала искаше да й разкаже всичко, за което бяха приказвали с Гай, чак до последната им малка тайна, която не можеше да сподели с нея.

— Онези, които нямат съвест, не се самонаказват, нали? — попита тя.

Бруно погледна към тавана.

— Вярно е. Някои хора са толкова тъпи, че за съвест не може да става въпрос, други са прекалено зли. Тъпите обикновено ги залавят. Да вземем обаче двамата убийци на жената на Гай и на баща ми. — Бруно се насили да си придаде сериозен вид. — И двамата сигурно са били доста блестящи умове, не мислиш ли?

— Значи имат съвест и не заслужават да бъдат заловени?

— А, не твърдя такова нещо. Разбира се, че не е така! Ала недей да смяташ, че не страдат мъничко. По свой начин! — Отново се засмя, понеже така се беше натряскал, че не бе съвсем наясно какво цели. — Не са били просто смахнати, както твърдяха за убиеца на жената на Гай. Личи си колко малко отбират от криминология органите на властта. За такова престъпление е била необходима подготовка. — Неочаквано се сети, че изобщо не беше планирал това престъпление, ала определено бе подготвил убийството на баща си, което съвсем точно изясняваше гледната му точка. — Какво има?

Ан допря изстиналите си пръсти до челото.

— Нищо.

Бруно й наля уиски със сода на барчето, което Гай бе вградил встрани на камината. Бруно желаеше точно такъв бар за собствената си къща.

— Къде си беше изподрал лицето Гай през март миналата година?

— Лицето ли? — Бруно се извърна към нея. Гай му беше казал, че не е забелязала драскотините.

— Дори нещо повече. Беше се изпорязал. И имаше рана на главата.

— Не съм забелязал.

— С теб се би, нали? — Чарлс я зяпна със странен розовееш блясък в погледа. Тъй като не умееше да лъже, тя вече не се усмихваше. Сега беше сигурна. Усети, че Чарлс всеки момент ще прекоси стаята и ще я удари, ала не сваляше очи от него. Мина й през ума, че ако съобщеше на Джерард, сбиването щеше да бъде доказателство, че Чарлс е знаел за убийството. Но в този момент го видя как отново колебливо се усмихна.

— Не! — засмя се той и седна. — А той каза ли ти къде се е изподрал? Както и да е, не съм го виждал през март. Тогава ме нямаше тук. — Пак се изправи. Внезапно го присви стомах, не беше от въпросите, просто стомахът го заболя. Ами ако това предвещаваше нова криза сега? Или утре сутринта? Не трябва да припада, не трябва да допусне Ан да го види припаднал утре сутринта. — Май вече е време да си тръгвам — промърмори той.

— Какво има? Не си ли добре? Пребледнял си малко.

В гласа й нямаше съчувствие. Усети го. Та коя жена бе проявявала съчувствие към него, с изключение на майка му?

— Много ти благодаря, Ан, за… целия ден.

Подаде му палтото, той неуверено излезе навън и се запрепъва по дългия път към колата си до тротоара, като скърцаше със зъби.

Къщата не светеше, когато Гай се прибра след няколко часа. Обиколи всекидневната, видя угарката от цигара, стъпкана пред камината, накриво сложената поставка за пури на масичката, вдлъбнатината в малката възглавничка на канапето. Имаше някакъв странен безпорядък, който не биха могли да сътворят нито Ан, нито Теди, нито пък Крис или Хелън Хейбърн. Нима не го бе предчувствувал?

Изтича до стаята за гости. Бруно не беше там, ала зърна отмъстително смазан на топка вестник върху нощната масичка, а до него свойски се мъдреха монета от десет цента и две пенита. Зората нахълтваше през прозореца както тогава. Загърби прозореца и въздъхна, сякаш изхълца. Какво искаше да му покаже Ан с тази своя постъпка? Точно сега, когато беше наистина непоносимо — когато едната му половина беше в Канада, а другата тук и Бруно непрекъснато я стягаше като в клещи; Бруно, когото полицията вече не преследваше. Полицията го бе оставила да си отдъхне! Ала той вече бе преминал всякаква граница. На това не можеше да се издържи още дълго.

Влезе в спалнята, коленичи до леглото й и я събуди с целувка — уплашено, грубо, докато не усети ръцете й около врата си. Зарови лице в безразборно натрупаните меки чаршафи над гърдите й. Сякаш всичко трещеше и се люлееше наоколо, около двамата — и само Ан стоеше непоклатимо в центъра, а ритмичното й дишане бе единственият признак за нормално съществуване в един нормален свят. Съблече се със затворени очи.

— Липсваше ми. — Това бяха първите й думи.

Гай застана до долния край на леглото, стиснал юмруци в джобовете на халата си. Напрежението не го напускаше, сякаш бурята вече бушуваше вътре в него.

— Ще остана три дни. Липсвах ли ти?

Ан леко се понадигна в леглото.

— Защо ме гледаш така?

Гай не каза нищо.

— Видях го само веднъж, Гай.

— Защо трябваше изобщо да го виждаш?

— Защото… — Гай забеляза, че бузите й почервеняха като петното на рамото й. Беше я одраскал по рамото с брадата си. Никога не й бе говорил по този начин. И фактът, че тя търсеше разумен отговор, сякаш разпалваше още по-силно гнева му. — Защото се отби…

— Той винаги се отбива. Винаги телефонира.

— Е, и какво…

— Спал е тук! — избухна Гай и в този миг забеляза как Ан се сви — главата й незабележимо се повдигна, миглите й потрепнаха.

— Да. Предната нощ — отговори му твърдо и предизвикателно. — Отби се късно и го поканих да остане да пренощува.

В Канада му беше минало през ума, че Бруно може би ще я ухажва само защото Ан беше негова и че Ан може да го поощри само защото искаше да научи онова, което Гай не й бе доверил. Не че Бруно би си позволил нещо повече, ала допирът на ръцете им, мисълта, че Ан би позволила такова нещо и причината да го позволи, го измъчваше.

— И снощи ли е бил тук?

— Защо се притесняваш толкова от това?

— Защото е опасен. Не е съвсем с всичкия си.

— Не смятам, че те притеснява поради тази причина — изрече бавно тя с предишния твърд глас. — Не разбирам защо го защитаваш, Гай. Не разбирам защо не си признаваш, че именно той ми прати онова писмо и именно той почти те изкара от равновесие през март.

Гай се смръзна виновно, отбранително. Защо защитаваше Бруно, защо все трябваше да защитава Бруно! Сигурен бе, че Бруно не си бе признал за писмото до Ан. Просто тя, както и Джерард, навързваше нещата, използувайки различни факти. Джерард се беше отказал, ала Ан никога нямаше да се откаже. Ан разполагаше с неуловимите късчета и именно те щяха да оформят картината. Ала тя все още не се беше оформила. Щеше да отнеме време, още малко време — а през това време мъчението му щеше да продължи! Извърна се към прозореца с унило уморено движение — беше твърде сломен дори да закрие лице или да наведе глава. Нямаше смисъл да пита Ан за какво са си говорили вчера с Бруно. Някак си чувствуваше какво точно си бяха казали, още колко неща бе научила Ан. Изведнъж усети, че агонията на отсрочката ще продължи само определен период от време. Беше продължила по-дълго от всякакви логични предвиждания, както понякога животът продължава въпреки неизлечимо заболяване, това бе всичко.

— Кажи ми, Гай — тихо промълви Ан — вече не го молеше, гласът й просто отмерваше времето като камбана. — Кажи ми, защо не ми казваш?

— Ще ти кажа — отвърна той, без да отмести поглед от прозореца, ала вече се чуваше да го изрича, вярваше си. Изпълни го такава лекота, та бе убеден, че Ан непременно я вижда в обърнатата към нея половина на лицето му, в цялото му същество, и първата му мисъл беше да я сподели с нея, макар че за момент не бе в състояние да отмести погледа си от слънчевата светлина на перваза. Лекота, каза си той, отпадат мракът и теглото; безтегловност. Щеше да признае на Ан.

— Гай, ела тук. — Тя разтвори ръце за прегръдка и той приседна до нея, обгърна я и здраво я притисна към себе си. — Ще си имаме бебе — промълви тя. — Нека бъдем щастливи. Ще бъдеш ли щастлив, Гай?

Погледна я, внезапно му се прииска да се засмее от щастие, от изненада, от стеснителността й.

— Дете! — прошепна той.

— Какво ще правим през дните, докато си тук?

— Кога, Ан?

— Ами… не след дълго. През май, така смятам. Какво ще правим утре?

— Непременно ще излезем с лодката. Ако не е много бурно. — И глупавото, заговорническо шепнене в гласа му го накара да се разсмее високо.

— О, Гай!

— Плачеш ли?

— Толкова приятно е да те чуя как се смееш!