Патриша Хайсмит
Непознати във влака (43)

43

Областният прокурор Фил Хауланд, кльощав, безукорно облечен, с остър профил за разлика от пухкавия Джерард, се усмихна търпеливо през цигарения дим.

— Защо не оставиш момчето на мира? Съгласен съм с теб, отначало имаше известни основания за подозрение. Разпитахме и приятелите му. Е, нищо няма, Джерард. А не можеш да арестуваш човек заради характера му.

Джерард прекръстоса крака и си разреши една благосклонна усмивка. Настанал бе неговият час. Насладата му беше още по-голяма поради това, че сега седеше тук и се усмихваше така, както при предишни, не толкова важни разговори.

С връхчетата на пръстите си Хауланд избута към ръба на бюрото изписан на машина лист.

— Още дванайсет имена, ако те интересуват. Приятелите на покойния мистър Самюъл — застрахователните компании ни ги предоставиха — спокойно и отегчено каза той и Джерард усети, че се преструваше на особено отегчен, понеже като областен прокурор имаше стотици хора на разположение и можеше да разпъва много по-фини мрежи с много по-голям размах.

— Можеш да ги скъсаш — заяви Джерард.

Хауланд прикри изненадата си с усмивка, ала не можа да прикрие внезапното любопитство в тъмните си широко отворени очи.

— Предполагам, че убиецът е в ръцете ти. Чарлс Бруно, разбира се.

— Разбира се — захихика Джерард. — Само дето е в ръцете ми заради друго убийство.

— Само заради едно? Винаги си твърдял, че е способен на четири-пет.

— Никога не съм го твърдял — спокойно отрече Джерард. Разгъваше върху коленете си листове, сгънати на три като писма.

— И кого е убил?

— Любопитствуваш? Не знаещ ли? — Джерард се усмихна, с пура между зъбите. Придърпа стол с права облегалка до себе си и започна да трупа документи върху него. Никога не използуваше бюрото на Хауланд независимо от броя на документите — Хауланд вече го знаеше и не си правеше труда да му го предлага. Джерард знаеше, че Хауланд изпитва лична и професионална неприязън към него. Обвиняваше го, че не сътрудничи на полицията. На него полицията никога не му бе оказвала ни най-малко съдействие, ала независимо от спънките, които му създаваха, през изминалите десет години Джерард бе разкрил внушителен брой престъпления, с които полицията доникъде не бе стигнала.

Хауланд се изправи и бавно раздвижи дългите си слаби крака към Джерард, после се поколеба и се облегна на бюрото си.

— Събраното тук хвърля ли някаква светлина върху нашия случай?

— Бедата на полицията е, че мисли в една посока — обяви Джерард. — И при този случай, както при много други, е необходимо мислене в две посоки. Просто не би могъл да бъде разнищен без мислене в две посоки.

— Кого и кога? — въздъхна Хауланд.

— Да си чувал за Гай Хейнс?

— Разбира се. Миналата седмица го разпитвахме.

— Жена му. На единайсети юни миналата година в Меткалф, Тексас. Удушена беше, помниш ли? Полицията не разкри нищо.

— Чарлс Бруно? — Хауланд се навъси.

— Знаеше ли, че Чарлс Бруно и Гай Хейнс са пътували в един и същ влак в южна посока на първи юни? Десет дни преди убийството на съпругата на Хейнс. Е, какъв извод правиш от това?

— Искаш да кажеш, че са се познавали преди юни миналата година?

— Не, искам да кажа, че са се запознали във влака. Можеш ли да навържеш останалото? Давам ти липсващата брънка.

Областният прокурор се усмихна едва-едва.

— Твърдиш, че Чарлс Бруно е убил съпругата на Гай Хейнс?

— Зная го с положителност — Джерард вдигна поглед от документите си — беше приключил. Следващият въпрос е, какви доказателства имам? Ето ги. Всичко, от което се нуждаеш. — Посочи към наредените един над друг като карти на пасианс документи. — Чети ги от долу на горе.

Докато Хауланд четеше, Джерард си наля вода от съда в ъгъла и припали нова пура от тази, която пушеше. Последното свидетелско показание от таксиметровия шофьор, който бе возил Чарлс в Меткалф, беше пристигнало сутринта. Още не беше пийнал по този повод, но щом излезеше оттук, щеше да изпие три-четири чашки в барчето на влака за Айова.

Документите съдържаха подписани свидетелски показания от персонала в хотел „Ла Фонда“, от някой си Едуард Уилсън, който видял Чарлс да се качва на влак в източна посока от гарата в Санта Фе в деня, когато бе убита Мириам Хейнс, от местния таксиметров шофьор, който закарал Чарлс в увеселителния парк при езерото Меткалф, от бармана на крайпътната кръчма, където Чарлс бе поискал алкохол, както и сметки за междуградски телефонни разговори с Меткалф.

— Няма съмнение обаче, че тези неща вече са ви известни — отбеляза Джерард.

— Да, повечето — спокойно отвърна Хауланд, като продължи да чете.

— Знаехте и това, че същия ден е предприел двайсет и четири часово пътешествие до Меткалф, нали? — попита Джерард, ала беше в твърде приповдигнато настроение, за да бъде саркастичен. — Наистина доста се потрудих, докато открия шофьора. Трябваше да вървя по следите му чак до Сиатъл, ала щом го открихме, изобщо не стана нужда да го раздрусваме, за да си припомни. Хората не забравят такъв младеж като Чарлс Бруно.

— Значи твърдиш, че Чарлс Бруно толкова си пада по убийствата — развеселено вметна Хауланд, — че убива жената на човека, с когото се е запознал във влака само седмица преди това? Която дори не е виждал? Или я е виждал?

— Разбира се, че не. Моят Чарлс е имал план. — „Моят“ му се изплъзна неволно, ала това не го интересуваше. — Не можеш ли да го проумееш? Ясно е като бял ден! И това е само половината.

— Седни, Джерард, ще си докараш сърдечна криза.

— Не можеш да го проумееш. Понеже не познаваше и не познаваш характера на Чарлс. Не те заинтересува фактът, че посвещава повечето от времето си да съставя планове за какви ли не идеални престъпления.

— Добре, каква е другата част на теорията ти?

— Че Гай Хейнс е убил Самюъл Бруно.

— Оо! — изпъшка Хауланд.

Джерард му върна усмивката, с която Хауланд му се бе надсмял първия път, когато Джерард бе допуснал грешка по едно отдавнашно дело.

— Още не съм приключил изцяло с разследванията за Гай Хейнс — отбеляза той с пресметнато простодушие, издухвайки дима от пурата си. — Искам да не прибързвам и тъкмо затова съм дошъл да те убедя да не прибързваме. Все си мислех, че с насъбрания материал против него моментално ще решите да заловите Чарлс.

Хауланд поглади черните си мустаци.

— Трябваше да се пенсионираш преди петнайсетина години — това, което разправи току-що, потвърждава мнението ми.

— Само че през тези петнайсет години разкрих някое и друго престъпление.

— Но човек като Гай Хейнс? — Хауланд отново се засмя.

— Срещу приятелчето Чарлс? Имай предвид, че не твърдя Гай Хейнс да го е извършил по собствена воля. Бил е принуден да го извърши като отплата за услугата на Чарлс, който го е отървал от жена му, без той да желае тази услуга. Чарлс мрази жените — отбеляза между другото Джерард. — Ето какъв е бил планът на Чарлс: размяна. Никакви улики, нали разбираш. Никакви подбуди. О, сякаш го чувам с ушите си! Ала дори Чарлс има човешки слабости. Проявил е прекомерен интерес към Гай Хейнс и не го е оставил на мира след това. А Гай Хейнс е изпитвал прекомерен страх и не е предприел нищо. Да… — Джерард тръсна глава, за да подчертае казаното, и бузите му се раздрусаха… — Хейнс е бил заставен. Навярно никой никога няма да узнае колко ужасно е било това.

— Хммм! — Усмивката на Хауланд моментално се изпари, докато слушаше сериозният Джерард. Казаното бе съвсем малко вероятно, ала вероятност все пак имаше.

— Освен ако той не ни го каже — добави Джерард.

— И как предлагаш да го накараме?

— А, има време, може да си признае. Натискът го съсипва. Другото е да го изправим пред фактите. Които моите хора събират. Да те предупредя, Хауланд… — Джерард втикна пръста си в документите върху стола. — Когато тръгнете с твоята… твоята армия от добичета да проверявате тези показания, недейте да разпитвате майката на Гай Хейнс. Не искам Хейнс да предусети нещо.

— Аа. Значи с него ще си играем на криеница. — Хауланд се усмихна. Извърна се да се обади по телефона за нещо маловажно и Джерард зачака, ядосан, че трябваше да предаде събрания материал на Хауланд, че трябваше да се откаже от зрелището Чарлс — Гай Хейнс. — Та значи… — Хауланд изпусна една дълга въздишка — какво искаш да направя, да обработя момченцето ти с тези данни? Мислиш, че няма да издържи и ще ни разкрие блестящия си план с Гай Хейнс, прочутия архитект?

— Не, не искам да го обработвате. Обичам да се работи чисто. Имам нужда от още няколко дни или може би седмици, за да приключа с разследванията за Хейнс, а после ще се заема и с двамата. Предавам ти материалите за Чарлс, понеже отсега нататък лично не участвувам в делото — поне те трябва да си мислят така. Отивам да си почина в Айова — наистина отивам — и ще го съобщя на Чарлс. — На лицето му цъфна широка усмивка.

— Ще бъде трудно да удържа момчетата — със съжаление промълви Хауланд, — особено като се има предвид колко време ще ти бъде необходимо, докато събереш доказателства срещу Гай Хейнс.

— Между другото… — Джерард взе шапката си и я размаха пред Хауланд. — Ти не би могъл да накараш Чарлс да си признае с целия насъбран материал, ала аз бих могъл да накарам Гай Хейнс веднага да си признае, и то с това, с което разполагам.

— Аа, искаш да кажеш, че ние не бихме могли да накараме Гай Хейнс да си признае?

Джерард го погледна с явно презрение.

— Та теб не те интересува дали той ще си признае, нали? Нали не смяташ, че е виновен.

— Иди си почини, Джерард!

Джерард методично събра документите си и се залови да ги пъха по джобовете.

— Мислех, че ще ни ги оставиш.

— Е, щом смяташ, че ще са ти необходими. — Джерард любезно му ги подаде и се извърна към вратата.

— Би ли ми казал какво според теб би накарало Гай Хейнс да си признае?

Джерард презрително подсмъркна.

— Мъчи го чувство за вина — отвърна той и излезе от стаята.