Патриша Хайсмит
Непознати във влака (42)

42

Джерард пъхна пръста си между решетките на кафеза и го заклати срещу птичето, което ужасено размаха крилца към отсрещната страна. Приглушено си подсвиркваше.

Ан неспокойно го наблюдаваше от средата на стаята. Бе й станало неприятно, когато й съобщи, че Гай бил лъгал, а след това отиде да изплаши канарчето. През изминалия четвърт час Джерард й ставаше все по-неприятен, ядосваше се, че при първото му посещение неправилно го бе преценила като симпатичен.

— Как се казва? — попита Джерард.

— Суити — отвърна Ан. Притеснена, сведе леко глава и се извърна. С новите си обувки от крокодилска кожа се чувствуваше много висока и грациозна — днес следобед, когато ги купуваше, си бе помислила, че Гай ще ги хареса, ще го накарат да се усмихне, като седнат да си изпият коктейла преди вечеря. Ала идването на Джерард бе развалило всичко.

— Имате ли някаква представа защо съпругът ви ме искаше да си признае, че са се запознали с Чарлс през юли миналата година?

Ан отново си помисли, че Мириам бе убита по това време с нищо друго не свързваше миналогодишния юни.

— Беше му трудно през този месец — промълви тя. — Тогава загина жена му. Може да е забравил почти всичко, което се е случило през този месец. — Навъси се; струваше й се, че Джерард отдаваше прекалено значение на дребното откритие, че то не би могло да е толкова важно, тъй като Гай изобщо не се бе виждал с Чарлс през следващите шест месеца.

— Не и по този въпрос — нехайно вметна Джерард и отново седна. — Не, смятам, че Чарлс е разговарял със съпруга ви във влака, разказал му е, че иска баща му да умре, дори може да му е разкрил как смята да действува…

— Не мога да си представя Гай да изслуша подобно нещо — прекъсна го Ан.

— Може и да сте права — любезно се съгласи Джерард. — Аз обаче имам сериозни подозрения, че Чарлс е знаел за убийството на баща си и може би през онази нощ е споделил със съпруга ви. Чарлс е от този тип младежи. А според мен съпругът ви е от онзи тип хора, които биха си замълчали и оттогава насетне биха се стремили да го отбягват. Не смятате ли?

Ан си помисли, че това би могло да обясни много неща.

Ала така Гай би се превърнал в нещо като съучастник. Джерард сякаш искаше да го изкара съучастник.

— Убедена съм, че съпругът ми не би изтърпял Чарлс дори дотолкова — твърдо отсече тя. — В случай, че Чарлс му е разказал нещо подобно.

— Много добър аргумент. И все пак… — Джерард замълча двусмислено, сякаш бе загубил нишката на собствените си забавени разсъждения.

Беше й противно да гледа олисялото му, покрито с лунички теме, затова впери поглед в керамичната кутия за цигари върху малката масичка и накрая посегна за цигара.

— Дали съпругът ви подозира някого за убийството на жена си, мисис Хейнс?

Ан предизвикателно издуха дима от цигарата.

— Определено смятам, че не…

— Знаете ли, ако онази нощ във влака е навлязъл в темата за убийствата, Чарлс я е разисквал изчерпателно. А ако съпругът ви е имал някаква причина да смята, че животът на жена му е застрашен, и го е споменал пред Чарлс… ами в такъв случай ги свързва някаква обща тайна, дори обща опасност. Това е само предположение — побърза да добави той, — ала когато се води разследване, винаги трябва да се градят предположения.

— Убедена съм, че съпругът ми не би могъл да спомене нищо свързано с евентуална опасност за живота й. Когато му съобщиха, бяхме заедно в Мексико Сити, бяхме заедно и в дните преди това в Ню Йорк.

— А през март тази година? — попита със същия равен глас Джерард. Пресегна се да вземе празната чаша и я подаде на Ан да му я напълни с уиски.

Ан застана гърбом към него до барчето; припомни си март, когато е бил убит бащата на Чарлс, припомни си колко нервен беше Гай тогава. През февруари или през март се би с онзи? Дали не се е бил с Чарлс Бруно?

— Допускате ли, че съпругът ви може да се е срещал с Чарлс сегиз-тогиз приблизително по онова време, без вие да го знаете?

Тя си помисли, че това, разбира се, би могло да обясни нещата: Гай е знаел за намерението на Чарлс да убие баща си и се е опитал да го възпре, бил се е с него в някакъв бар.

— Може и да се е срещал — неуверено промълви тя. — Не зная.

— Как ви се струваше мъжът ви в този период, мисис Хейнс? Можете ли да си спомните?

— Беше нервен. Мисля, че зная причините.

— Какви причини?

— Работата му… — Някак си не можеше да си позволи да каже нещо повече за Гай. Чувствуваше, че Джерард ще вложи всичко, което казва, в мъгливата представа, която градеше и в която се силеше да напъха и Гай. Замълча, но и Джерард мълчеше, сякаш се надпреварваше с нея кой ще наруши мълчанието пръв. Накрая той загаси пурата и рече:

— В случай, че се сетите нещо за Чарлс през онзи период, нали непременно ще ми се обадите? Денем и нощем, по всяко време. Винаги има човек на телефона. — Написа някакво име на визитната си картичка и я подаде на Ан.

Щом го изпрати, Ан се запъти прано към масичката да изнесе чашата му. Мярна го през предния прозорец — седеше в колата, навел глава, сякаш спеше, макар че навярно си попълваше бележките. В този миг нещо я прободе, като си представи как Джерард записва, че Гай може да се е виждал с Чарлс през март, без тя да е знаела. Защо му го бе казала? Нали знаеше със сигурност от Гай, че от декември до сватбата не са се виждали с Чарлс?

Когато Гай се прибра след около час, Ан беше в кухнята и наглеждаше почти готовото ядене във фурната. Видя го как вдигна глава да подуши въздуха.

— Скариди на фурна — помогна му Ан. — Май трябва да пусна аспиратора.

— Джерард ли е идвал?

— Да. Знаеше ли, че ще дойде?

— Пури — лаконично уточни той. Джерард сигурно не беше пропуснал да й спомене за срещата във влака. — Този път какво искаше?

— Искаше да научи нещо повече за Чарлс Бруно. — Ан му хвърли бегъл поглед от прозореца. — Дали не си ми споменавал, че в нещо го подозираш. Освен това искаше да му разкажа за месец март.

— За март? — Гай стъпи върху издигнатата част от пода, където бе застанала Ан.

Спря пред нея и Ан съзря как зениците му внезапно се свиха. Под окото му личаха няколко тънки като косъм белега от онази нощ през март или февруари.

— Искаше да знае дали си подозирал за намеренията на Чарлс баща му да бъде убит през този месец. — Ала Гай само я гледаше втренчено, стиснал устни по познатия начин, без паника и без вина. Тя пристъпи встрани и се отдалечи към средата на стаята. — Колко ужасно нещо е убийството, нали? — промълви тя.

Гай чукна нова цигара върху циферблата на часовника си. Заболя го, като я чу да произнася „убийство“. Да можеше да изличи всякакъв спомен за Бруно от съзнанието й!

— Не знаеше, нали, Гай… през март?

— Не, Ан. Какво каза на Джерард?

— Вярваш ли Чарлс да е искал баща му да бъде убит?

— Не зная. Допускам го. Ала то не ни засяга. — Минаха секунди, без да си даде сметка, че това е лъжа.

— Точно така. Това не ни засяга. — Тя отново го погледна. — Джерард спомена още, че с Чарлс сте се запознали през миналия юни във влака.

— Да, вярно е.

— Е… има ли значение?

— Не зная.

— Дали заради нещо, което Чарлс е казал тогава… Заради това ли Чарлс ти е противен?

Гай мушна по-дълбоко ръцете си в джобовете на сакото.

Ненадейно му се допи коняк. Знаеше, че се издава, но повече не можеше да се крие от Ан:

— Виж какво, Ан — припряно започна той, — Бруно ми каза във влака, че би желал баща му да умре. Не спомена за никакви планове, не спомена никакви имена. Противен ми стана начинът, по който ми го каза, а после и той ми стана противен. Не желая да споделям тези неща с Джерард, понеже не зная дали Бруно е спомогнал баща му да бъде убит, или не. Това е работа на полицията. Невинни са увиснали на бесилото, защото някой е съобщавал, че са казали нещо подобно.

Мина му през ума, че нямаше значение дали тя ще му повярва, или не, с него беше свършено. Имаше чувството, че е изрекъл най-гнусната лъжа в живота си — да прехвърли собствената си вина върху друг. Дори Бруно не би излъгал по този начин, не би излъгал, за да му навреди. Усещаше се напълно безчестен, безсъвестен. Запрати цигарата в камината и закри лицето си с ръце.

— Гай, абсолютно убедена съм, че вършиш каквото трябва — чу Ан да казва с мил глас.

Лицето му бе една лъжа, лъжа бяха честните му очи, решителната му уста, чувствителните му ръце. Рязко дръпна ръце от лицето си и ги напъха в джобовете.

— Бих пийнал един коняк.

— Не беше ли Чарлс онзи, с когото се би през март? — попита Ан, заставайки край барчето.

— Не, Ан. — Кой знае защо, за това не можа да я излъже. От косия й бегъл поглед обаче му стана ясно, че не му повярва. Навярно смяташе, че се е бил с Бруно, за да го възпре. Навярно се гордееше с него! Трябваше ли винаги да го защитават по този начин дори когато той не желаеше? Трябваше ли винаги всичко да му се подрежда толкова лесно? Ан обаче нямаше да се задоволи с този отговор. Щеше отново и отново да се връща към въпроса си, докато не й признаеше.

За първи път същата вечер Гай запали огън в камината — първия в новата им къща. Ан се бе изтегнала на дългата плоча отпред, облегнала глава на една възглавница от дивана. Въздухът, наситен с носталгия от хладния полъх на есента, го изпълваше с тъга, но и с жажда за действия. Ала това не бе веселата жажда за действие от есенните месеци на младостта му. Под жаждата сега избиваха ярост и отчаяние, сякаш животът му постепенно гаснеше и това би могло да бъде последният изблик на енергия. Нуждаеше ли се от по-голямо доказателство, че животът му гаснеше, от факта, че не изпитваше страх от предстоящото? Нима Джерард вече не се досещаше, знаейки, че с Бруно са се запознали във влака? Нямаше ли тази мисъл да го осени някой ден, някоя нощ, в мига, когато с дебелите си пръсти посягаше да пъхне пура в устата си? Какво чакаха — и Джерард, и полицията? Понякога му се струваше, че Джерард иска да се добере и до най-дребния уличаващ факт, до всяка частица от доказателство срещу двамата, след което внезапно да ги стовари върху им и да ги унищожи. Ала дори и да го унищожат, сградите му щяха да останат. И той отново почувствува духа си странно и самотно отделен от плътта, та дори от ума си.

Ами ако никога не откриеха общата им тайна с Бруно? Все още от време на време ужасът от извършеното бе примесен с пълно униние, защото му се струваше, че тайната им като по чудо ще остане неразгадана. Навярно затова не се страхуваше от Джерард и от полицията, понеже продължаваше да вярва в неприкосновеността й. Щом никой досега не се бе сетил, въпреки цялата им небрежност, въпреки всички намеци на Бруно, вероятно имаше нещо, което я правеше непробиваема?

Ан беше заспала. Той се загледа в гладката извивка на челото й със сребристи отблясъци от горящия огън. След това се приведе и я целуна съвсем нежно, за да не би да я събуди. Болката, която го глождеше, избликна в думите: „Прощавам ти.“ Искаше да ги чуе от Ан, само от нея.

В съзнанието му везните бяха безнадеждно наклонени към вината му, тя вече не можеше да бъде измерена; въпреки това върху другото блюдо на везните Гай все така трупаше доводите в своя защита — те пък безнадеждно леки. Бе извършил престъплението като акт на самозащита. Ала не можеше да убеди напълно дори себе си. Вярваше ли, че злото е неразделна част от същността му, трябваше да повярва и в естествения подтик да я прояви. Затова често се чудеше дали не бе изпитал някаква наслада от престъплението, някакво първично удоволствие — как иначе освен с първичната наслада да убиваш би могъл да обясни факта, че човечеството открай време допускаше да има войни и всеки път, когато избухваха, бе обземано от неизчерпаем ентусиазъм. И тъй като толкова често се чудеше, накрая реши, че наистина е изпитал наслада.