Патриша Хайсмит
Непознати във влака (40)

40

Същата сутрин, няколко минути по-късно, Гай излезе от кабинета на директора на чертожното бюро „Хансън и Кнап“. От седмици наред не се бе чувствувал толкова щастлив. Бюрото приключваше с последните чертежи за болницата, които бяха най-сложните за изпълнение в досегашната му практика. Бяха одобрени и всички строителни материали, а рано тази сутрин получи телеграма от Боб Трийчър с радостни вести за стария му приятел. Боб бе назначен в експертния съвет от инженери за новия язовир в Албърта, Канада — от пет години се надяваше да намери такава работа.

Докато вървеше към изхода, от ветрилообразно разположените продълговати маси край него чертожниците от време на време вдигаха глава и го проследяваха с поглед. Гай кимна на един от по-старшите, който му се усмихваше. Почувствува — макар съвсем слаб — прилив на гордост. А може би идеше не от друго, а просто от новия му костюм — третия костюм по поръчка в живота му. Ан бе избрала сивосиния кариран плат. Ан се бе спряла сутринта на вълнената вратовръзка с доматен цвят — Гай я имаше отдавна, но я обичаше. Затегна възела пред огледалото между асансьорите. От едната гъста черна вежда стърчеше бял косъм. Изненадано повдигна вежди. Приглади косъма. За първи път забеляза, че има бял косъм.

На вратата се показа един от чертожниците.

— Мистър Хейнс? Добре, че ви сварих. Търсят ви по телефона.

Гай се върна с надеждата, че няма да се забави, понеже след десет минути се бяха уговорили да обядват с Ан. Обади се от една празна канцелария, която не бе свързана с чертожната зала.

— Ти ли си, Гай? Виж какво, Джерард е открил томчето от Платон… Да, в Санта Фе. Виж какво, с това нищо не се променя…

Изминаха пет минути, преди Гай да се върне при асансьорите. Отдавна предчувствуваше, че може да открият книгата. Бруно твърдеше обратното. Но ето че и Бруно можеше да греши. Следователно биха могли да заловят Бруно. Гай свъси вежди, сякаш възможността да заловят Бруно не беше за вярване. До този момент някак си наистина не беше за вярване.

Щом излезе на слънце, отново се сети, че е с новия костюм, и стисна юмруци в безсилна ярост. „Намерил съм книгата във влака, разбираш ли? — беше казал Бруно. — Книгата е била поводът да ти се обадя в Меткалф. Но до месец декември не сме се срещали…“ Никога не беше чувал Бруно така да изяжда думите, да говори толкова напрегнато, толкова тревожно и измъчено — гласът му бе почти неузнаваем. Гай отново премисли скалъпената лъжа, която Бруно току-що му бе съобщил, сякаш нямаше нищо общо с нея, сякаш равнодушно оглеждаше мостра за костюм. Не, дупки нямаше, ала не би издържала при всякакви условия. Ако, да речем, някой си спомнеше, че ги е виждал във влака. Например сервитьорът, който ги бе обслужвал в купето на Бруно.

Наложи си да диша по-бавно, да върви по-бавно. Вдигна поглед към дребния диск на зимното слънце. Черните му вежди с белия косъм, с белега, който се белееше, веждите му, които според Ан напоследък ставали по-рунтави, разчупваха светлината на дребни снопчета и го предпазваха. Някъде беше чел, че ако човек гледа в слънцето петнадесет секунди, без да мигне, то може да му прогори роговицата. Ан също го предпазваше. Работата му го предпазваше. Новият костюм, глупашкият нов костюм. Отведнъж се почувствува глупаво и не на място, безпомощен. Смъртта незабелязано се бе промъкнала в съзнанието му и го бе обладала. Навярно толкова дълго бе вдишвал диханието й, че бе свикнал с него. Е, поне не се боеше. Силно изпъна рамене.

Когато влезе в ресторанта, Ан още не бе дошла. В този момент си спомни — бе го предупредила, че ще отиде да прибере снимките на къщата, които бяха правили в неделя. Извади от джоба си телеграмата от Боб Трийчър и я препрочете няколко пъти:

ТОКУ-ЩО СТАНАХ ЧЛЕН НА СЪВЕТА ЗА АЛБЪРТА. ПРЕПОРЪЧАХ ТЕ. ТОВА Е МОСТ, ГАЙ. НАМЕРИ НАЧИН ВЕДНАГА ДА ДОЙДЕШ. ПОРЪЧКАТА ГАРАНТИРАНА. СЛЕДВА ПИСМО.

Поръчката гарантирана. Независимо от хода на живота му способностите му да построи мост не подлежаха на съмнение. Гай замислено отпиваше от мартинито си, а чашата не трепваше в ръката му.