Патриша Хайсмит
Непознати във влака (4)

4

Гай бавно пое към дома си и за да стигне Амброуз Стрийт, където живееше, мина през сенчестата и тиха Травис Стрийт. На ъгъла между Травис и Делейнси Стрийт, точно върху нечий преден двор, като изрязано от детска книжка, се мъдреше магазинче за плодове и зеленчуци. От голямата сграда на химическото чистене, която затваряше западния край на Амброуз Стрийт, се изливаше бъбрив поток от девойки и жени в бели униформи, подранили за обяд. Беше доволен, че не срещна някого, с когото да трябва да размени приказка. Чувствуваше се отпуснат, кротък, примирен, дори радостен. Странно колко далечна — може би чужда — му изглеждаше Мириам само пет минути, след като бяха разговаряли, колко незначително му се струваше всичко. Вече се срамуваше от тревогите си във влака.

— Не беше зле, мамо — усмихнато заяви той, когато се прибра.

Майка му го бе посрещнала с тревожно вдигнати вежди.

— Радвам се да го чуя. — Дръпна един люлеещ се стол и седна, готова да слуша. Беше дребничка, със светлокестеняви коси, с красив, запазен, подчертано изящен профил с прав нос и с енергичност, която сякаш проблясваше като искри във вече сребреещата и коса. Бе почти неизменно в добро настроение. Това бе главното, което го бе накарало да смята, че са доста различни. То го бе отчуждило малко от нея още от времето, когато Мириам го измъчваше. Гай обичаше да се вглежда в болките си, подробно да ги изучава, докато майка му го съветваше да не им обръща внимание.

— Какво каза тя? Действително не се забави много. Смятах, че може да обядвате заедно.

— Не, мамо — въздъхна той и се отпусна върху брокатения диван. — Всичко е наред, само че вероятно няма да се заема с поръчката за „Палмира“.

— О, Гай! Защо не? Да не би тя?… Вярно ли е, че ще има дете?

Мина му през ума, че майка му е разочарована, но като се има предвид истинската значимост на поръчката, разочарованието й беше извънредно слабо. Доволен бе, че тя не си даваше сметка за истинската значимост на поръчката.

— Вярно е — отвърна той и отпусна назад глава, докато вратът му се допря до хладната рамка на дивана. Замисли се за пропастта, която делеше неговия живот от живота на майка му. Бе й разказвал твърде малко за съвместното им съжителство с Мириам. И нима майка му, която бе отраснала край Мисисипи в уют и доволство, а сега се бе посветила изцяло на просторния си дом с градина и своите мили верни приятели в Меткалф — нима тя би могла да проумее всепоглъщащата ненавист на Мириам? Или пък да проумее, че само заради една-две свои скромни идеи в професията той бе готов да се обрече на бедняшко съществуване в Ню Йорк?

— Та каква е връзката между Палм Бийч и Мириам? — попита накрая тя.

— Мириам иска да дойде с мен там. Да бъде под закрила за известно време. Е, не бих могъл да го понеса. — Гай стисна юмруци. Изведнъж си представи Мириам в Палм Бийч, как Мириам се запознава с управителя на „Палмира“ Кларънс Брилхарт. Би било непоносимо не заради потресения Брилхарт, външно спокоен и неизменно любезен, а просто поради собственото му отвращение. Изобщо не би могъл да понесе Мириам да е наблизо, когато работи върху подобна задача. — Не бих могъл да го понеса — повтори той.

— Аха — само възкликна тя, но последвалото мълчание този път бе изпълнено с разбиране. Прибавеше ли някаква забележка, реши той, неизбежно щеше да му напомни, че открай време не е одобрявала женитбата му. Но сега тя предпочиташе да не му го напомня. — Не би могъл да го понесеш — повтори тя, — колкото и да продължи.

— Не бих могъл да го понеса. — Изправи се и допря с длани нежното й лице. — Изобщо не ме интересува, мамо — заяви той и я целуна по челото. — Пукната пара не давам, наистина.

— Сигурно не те интересува. А защо?

Той се отправи към пианиното, прекосявайки стаята.

— Защото отивам да се видя с Ан в Мексико.

— А, така ли? — усмихна се тя, възвърнала си празничното настроение от първата им сутрин заедно у дома. — Ама че хаймана!

— Искаш ли да дойдеш в Мексико? — Той й се усмихна през рамо. Засвири една сарабанда, която бе научил като дете.

— Мексико! — с престорена уплаха възкликна майка му. — Никаква земна сила не е в състояние да ме закара там. Навярно на връщане ще можеш да доведеш Ан да ме види.

— Навярно.

Тя прекоси стаята и свенливо положи ръце върху раменете му.

— Имам чувството, Гай, че понякога отново си щастлив. В най-невероятни моменти.