Патриша Хайсмит
Непознати във влака (37)

37

Щом я видя, Гай разбра, че Ан е забелязала вдлъбнатината. Смяташе да я оправи, ала бе забравил. Отначало каза, че не знае как е станало, после си призна. Каза, че бил взел яхтата предната седмица и я блъснал в една шамандура.

— Недей толкова да го преживяваш — подкачи го тя, — не си заслужава. — Хвана го за ръка и се изправи. — Ейгън каза, че веднъж следобед си излязъл с яхтата. Заради това ли не ми съобщи нищо?

— Вероятно да.

— Сам ли беше? — Ан се поусмихна, понеже не го биваше особено като моряк и не би се осмелил да тръгне сам.

Бруно се бе обадил и настоятелно бе поискал да се поразходят. Джерард отново не бе стигнал доникъде с Мат Левайн, а други разкрития нямаше и Бруно бе настоял да го отпразнуват.

— Излязохме с Чарлс Бруно. — Беше си взел и пистолета онзи следобед.

— Няма значение, Гай. Само че защо отново сте се виждали? Смятах, че ти е извънредно неприятен.

— Моя приумица — измърмори той. — Цели два дни бях работил у дома. — Знаеше, че не е без значение. Ан поддържаше металните и боядисаните в бяло дървени части на „Индия“, сякаш бяха от злато и слонова кост — блестящи и без никакво петънце. И Бруно в яхтата! Ан вече подозираше Бруно.

— Гай, нали не беше той пред апартамента ти онази вечер, спомняш ли си? Човекът, който ни заприказва, когато валеше сняг.

— Да. Той беше. — Пръстите му, прихванали натежалия в джоба му пистолет, го стиснаха безпомощно.

— Защо непрекъснато ходи по петите ти? — Ан уж случайно тръгна подире му по палубата. — Архитектурата не го интересува особено. Поговорихме си тогава на тържеството.

— Той не ходи непрекъснато по петите ми. Просто не знае какво да прави. — Би могъл да говори спокойно, само да се отърве от пистолета.

— В Института ли се запознахте?

— Да. Мотаеше се в един коридор. — Колко лесно му идваше да лъже, когато се налагаше! Ала плевелите се увиваха около краката му, около тялото му, около мозъка му. Някой ден щеше да изрече нещо, което не биваше. Съдбата беше предопределила да загуби Ан. Навярно я загуби още в този момент, докато палеше цигара, а тя го наблюдаваше, облегната на гротмачтата. Пистолетът сякаш го приковаваше на място и той решително се обърна и тръгна към носа. Чу зад гърба си как Ан се запъти към каютата, меко стъпвайки с обувките си за тенис.

Денят беше мрачен, канеше се да вали. „Индия“ бавно се поклащаше по разлюляната повърхност и сякаш през изминалия един час изобщо не беше мръднала от сивия бряг. Гай се облегна на бушприта и огледа белите си панталони, синьото сако с позлатени копчета, което бе взел от гардеробчето и което навярно принадлежеше на Аниния баща. Мина му през ума, че би могъл да стане моряк вместо архитект. На четиринадесет години беше луд по морето. Кое го бе възпряло? Колко различен би бил животът му без… какво? Без Мириам, разбира се. Нетърпеливо се изправи и измъкна пистолета от джоба на сакото си.

Задържа го с две ръце над водата, опрял лакът на бушприта. Какво изящно бижу и колко невинно изглеждаше в момента. Той самият… Пусна го във водата. Пистолетът се преобърна веднъж с цевта нагоре, остана неподвижен, готов както винаги, и изчезна.

— Какво беше това?

Гай се обърна и я видя застанала на палубата до каютата. Деляха ги три-три и половина метра. Нищо, абсолютно нищо не му дойде наум да й каже.