Патриша Хайсмит
Непознати във влака (36)

36

— Слушай — възбудено рече Гай в слушалката. — Слушай, Бруно! — Позна по гласа му, че е по-пиян от когато и да било, ала беше решил да проникне до замъгления му мозък. В този момент внезапно му хрумна, че Джерард може да е с Бруно, и гласът му стана още по-приглушен, страхливо предпазлив. Разбра обаче, че Бруно е сам в телефонна кабина. — Каза ли на Джерард, че сме се запознали в Института по изкуствата?

Бруно отговори утвърдително — схвана го през пиянското му ломотене. Искаше да се отбие у тях. Гай не можа да го накара да възприеме, че Джерард вече е идвал да го разпитва. Ядно затвори телефона и рязко разтвори яката на ризата си. Бруно бе избрал чудесен момент да му се обади! Джерард се бе превърнал в реална заплаха. Прекратяването на всякакви контакти с Бруно сега му се струваше по-наложително дори от това да измислят правдоподобна версия. Най-много го раздразни, че от бръщолевенето му не можа да разбере какво му се е случило, та дори и в какво настроение е.

Двамата с Ан бяха горе в студиото, когато на вратата се позвъни.

Гай леко пооткрехна вратата, ала Бруно я блъсна докрай и залитайки, прекоси всекидневната и се строполи върху канапето. Гай застана пред него, първоначално онемял от гняв, после от отвращение. Якият зачервен врат на Бруно се бе издул над яката. Изглеждаше по-скоро подпухнал, отколкото пиян, сякаш смъртта бе напомпала тялото му, дори и очните кухини, от което кръвясалите сиви очи бяха неестествено изпъкнали. Бруно вдигна поглед и се вторачи в него. Гай тръгна към телефона да поръча такси.

— Кой е, Гай? — шепнешком попита Ан от стълбата.

— Чарлс Бруно. Пиян е.

— Не е пиян! — внезапно се възпротиви Бруно.

Ан слезе до средата на стълбите и го видя.

— Не трябва ли просто да го настаним горе?

— Не го искам тук. — Гай разлистваше указателя, опитвайки се да намери номера на някоя таксиметрова компания.

— Исскам тук! — изсъска Бруно подобно на спукала се гума.

Гай се извърна. Бруно го гледаше втренчено само с едно око — единствената проява на живот в проснатото като труп тяло. Каканижеше нещо неразбираемо.

— Какво повтаря? — Ан застана до Гай.

Гай се приближи и го хвана отпред за ризата. Безумното неспирно ломотене го вбеси. Бруно олигави ръката му, докато се мъчеше да го изправи.

— Ставай и се измитай! — И в този миг чу: Ще й кажа, ще й кажа… Ще й кажа, ще й кажа — бръщолевеше Бруно, втренчил кръвясалото си око в него. — Не ме гони, ще й кажа, ще…

Гай погнусено го пусна.

— Какво има, Гай? Какви ги плещи?

— Ще го сложа да легне — отвърна Гай.

Напрегна всички сили да го повдигне на гърба си, ала отпуснатата безчувствена тежест бе непреодолима. Накрая го просна върху канапето. Отиде до предния прозорец. Навън нямаше кола. Бруно сякаш бе паднал от небето. Спеше безшумно, а Гай седеше, пушеше и го наблюдаваше.

Бруно се пробуди към три часа сутринта и пийна няколко чашки, за да се оправи. След малко изглеждаше почти нормално, като се изключи подпухналостта му. Беше много щастлив, че е у тях, и изобщо не си спомняше как е пристигнал.

— Изкарахме още един рунд с Джерард — усмихна се той. — Три дни. Чете ли във вестниците?

— Не.

— Бива си те, даже не поглеждаш вестници! — глухо промълви той. — Джерард се е увлякъл по една случайна следа. Един мой приятел мошеник, Мат Левайн. Няма алиби за онази нощ. Хърбърт допуска, че може да е бил той. Три дни поред разговарям и с тримата. Има вероятност да осъдят Мат.

— Той да умре?

Бруно се поколеба, но не престана да се усмихва.

— Не да умре, просто да го осъдят. Вече има две-три убийства зад гърба си. Ченгетата ще са доволни да го пипнат. — Потръпна и изпи чашата до дъно.

На Гай му се дощя да вдигне големия пепелник пред себе си и да фрасне с него подпухналата глава на Бруно, да скъса изпънатата струна, която щеше да се изпъва все повече, докато не убиеше или Бруно, или себе си. Сграбчи го здраво за раменете.

— Ще се махнеш ли? Кълна се, че ти е за последен път!

— Не — спокойно отвърна Бруно без никакъв опит да се съпротивлява и Гай отново забеляза равнодушието му към болката, към смъртта, което бе усетил, когато се биха в гората.

Гай покри лице с ръцете си и усети как то се сгърчи под дланите му.

— Ако обвинят този Мат, ще им разправя цялата истина.

— А, няма. Няма да съберат достатъчно доказателства. Пошегувах се, братле! — Бруно се ухили. — Мат е от хората, способни да убият, ала при него доказателствата не съответствуват. Ти не си такъв, ала при теб доказателствата съответствуват. За бога, Гай, ти си знаменитост! — Измъкна нещо от джоба си и му го подаде. — Случайно ми попадна миналата седмица. Много е хубава, Гай.

Гай погледна оградената като некролог снимка на магазина в Питсбърг. Бе в диплянка на Музея за модерни изкуства. Пишеше следното: „Гай Даниъл Хейнс, едва тридесетгодишен, е следовник на Райт^[1] в архитектурата. Стилът му е характерен, безкомпромисен, отличава се със строга простота, без да е скован, с елегантност, която той назовава «звучене»…“ Гай нервно затвори диплянката, отвратен от последната дума, която бяха измислили онези от Музея.

Бруно напъха диплянката обратно в джоба си.

— Ти си сред каймака. Ако запазиш хладнокръвие, целия да те изтърбушат, пак не биха те заподозрели.

Гай го изгледа отвисоко.

— Все пак това не е причина да идваш тук. Защо го правиш? — Ала му беше ясно. Защото животът му с Ан очароваше Бруно. Защото самият той получаваше нещо при срещите им: извратено удоволствие от факта, че се самоизмъчва.

Бруно го наблюдаваше, сякаш му беше известно всичко, което минаваше през ума му.

— Симпатичен си ми, Гай, ала помни — разполагат със значително повече улики срещу теб, отколкото срещу мен. Бих могъл да се измъкна, ако ме предадеш, ти обаче не би могъл. Хърбърт би могъл да те разпознае, това е факт. Пък и Ан би могла да се сети, че по това време си се държал странно. Както и за драскотините, и за белега. И всичките дребни улики, които ще ти поднесат — например пистолета, парченцата от ръкавица… — Бруно бавно и с наслаждение ги изброяваше като стари спомени. — Ако се опълча срещу теб, ще рухнеш. Бас държа.