Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Strangers on a Train, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik(2011)

Издание:

Патриша Хайсмит

Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

 

Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88

Рецензент: Юлия Гешакова

Редактор: Юлия Гешакова

Рисунка: Георги Младенов

Оформление: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Радослава Маринович

Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.

Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16

Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

Patricia Highsmith

Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950

Penguin Books, New York, 1974

Deep Water © Patricia Highsmith, 1957

Harper & Bros, New York, 1966

The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962

Penguin Books, New York, 1983

Предговор: © Миглена Николчина

Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева

Ч 820–3

История

  1. —Добавяне

35

Гай седеше, кръстосал крака отпред на палубата на „Индия“ — бос, с бели дочени панталони. Току-що се бе показал Лонг Айланд, ала той още не искаше да го погледне. Леките поклащания на кораба го люлееха приятно и нежно, като нещо открай време познато. Денят, когато за последен път бе видял Бруно в ресторанта, му се струваше ден на безумство. Тогава сигурно беше на път да се побърка. Ан сигурно го е забелязала.

Сви ръка и щипна тънката загоряла кожа върху мускулите. Беше загорял като младия Ейгън, наполовина португалец, когото бяха наели да им помага още на пристанището в Лонг Айланд. Белееше се единствено малкият белег на дясната му вежда.

Трите седмици по море го бяха изпълнили с неизпитвани дотогава търпение и спокойствие — само преди месец би заявил, че не са му присъщи. Беше почнал да усеща, че каквото и изкупление да му бе отредено, то бе частица от съдбата му, а щом беше съдба, щеше да го застигне, без сам той да го търси. Винаги бе вярвал на съдбата си. Когато с Питър бяха още момчета, беше почувствувал, че самият той няма да си остане просто мечтател, както и че Питър няма да прави нищо друго, освен да мечтае: знаеше си, че ще сътвори прочути сгради, че името му ще се нареди сред известните архитекти, и най-сетне — това открай време му се бе струвало върховно постижение — ще построи мост. Щеше да бъде бял мост, прострял се като ангелско крило — така си го представяше като малък, като извития бял мост на Роберт Майар[1] в учебниците по архитектура. Навярно бе проява на самонадеяност така да вярваш в съдбата си. Ала от друга страна, кой би могъл да бъде по-искрено смирен от онзи, който се чувствува заставен да се подчинява на законите на собствената си съдба? Вече вярваше, че убийството, което му се бе сторило нечувано отклонение, грях срещу самия него, може да е било част от съдбата му. Не беше възможно да разсъждава другояче. Ако това беше така, щеше да получи възможност за изкупление и силата да го постигне. Дори в случай, че смъртта го застигнеше по повелята на закона, съдбата щеше да му влее сили да я понесе, щеше да даде достатъчно сили на Ан, за да издържи. Кой знае защо, но се чувствуваше по-незначителен и от най-дребната рибка в морето, и по-могъщ от най-високата планина на земята. Ала не беше самонадеян. Предишната му самонадеяност бе средство за самозащита, достигнала връхната си точка при разрива с Мириам. Не бе ли почувствувал дори и когато мисълта за нея не му даваше покой, когато бе неизмеримо злочест, че щеше да намери друга жена, да я обикне и че тя на свой ред винаги да го обича? Та нуждаеше ли се от по-голямо доказателство от тези три седмици по море, за да повярва, че с Ан се бяха сближили както никога досега, бяха заживели като едно хармонично цяло?

Завъртя се на пети, та да може да я наблюдава, опряна на гротмачтата. Гледаше към него с едва забележима, сдържана и доволна усмивка. Като майка, мина му през ума, която бе изправила болното си дете на крака. Гай също й се усмихна, поразен, че може да вярва така безрезервно в непогрешимостта и правотата й — а тя беше просто едно човешко същество. Най-много го поразяваше фактът, че тя беше негова. В този момент хвърли поглед към сплетените си пръсти и се замисли за работата по болницата, с която утре щеше да се залови, за предстоящите нови задачи и за събитията, които съдбата му готвеше.

 

 

Бруно се обади няколко вечери по-късно. Каза, че бил наблизо и искал да се отбие. Стори му се съвсем трезвен и леко потиснат.

Гай бе категоричен. Спокойно и твърдо му заяви, че и двамата с Ан нямат желание да го виждат повече, ала още докато говореше, усети търпението му да се изпарява като дим и укрепналата му през трите седмици психика да се срива под напора на налудничавия парадокс, че двамата изобщо разговарят.

Бруно знаеше, че Джерард още не се е обаждал на Гай. Не допускаше, че Джерард ще го разпитва повече от няколко минути. Ала Гай му заговори толкова студено, та не се реши да му съобщи, че вече фигурираше в списъка на Джерард, че Джерард може би щеше да го разпитва и че самият той отсега нататък възнамеряваше, стига Гай да се съгласи, да се виждат съвсем тайно — никакви гости, та дори и обеди заедно.

— Добре — едва промълви Бруно и затвори.

В този миг телефонът отново иззвъня. Гай намръщено изгаси цигарата, която току-що бе запалил с облекчение, и вдигна слушалката.

— Добър ден. Обажда се Артър Джерард от частното детективско бюро… — Джерард попита дали би могъл да се отбие.

Гай се обърна и предпазливо се огледа наоколо, опитвайки се да пропъди усещането, че Джерард е подслушал току-що приключилия разговор с Бруно, че Джерард току-що е пипнал Бруно. Качи се горе да съобщи на Ан.

— Частен детектив? — учудено попита тя. — За какво става въпрос?

За секунда Гай се поколеба. Имаше толкова най-различни моменти, когато би могъл прекалено дълго да се колебае. Дяволите да го вземат Бруно! Дяволите да го вземат, задето го преследваше!

— Нямам представа.

Джерард пристигна тутакси. Любезно се приведе над ръката на домакинята и след като се извини, че се е натрапил с присъствието си, подхвана светски разговор за къщата и за малката градинка отпред. Гай го наблюдаваше с известна почуда. Джерард изглеждаше муден, уморен и малко небрежен. Май Бруно не го бе представил напълно погрешно. Дори разсеяният му вид, подсилен от бавния му говор, не подсказваше, че това е разсеяност на детектив от най-висока класа. Но после, когато Джерард се разположи с пура и чаша уиски в ръка, Гай улови проницателния поглед на светлокафявите му очи и силата в късите широки длани. И тогава се разтревожи. Невъзможно му бе да определи какво е намислил Джерард.

— С Чарлс Бруно сте приятели, така ли, мистър Хейнс?

— Да. Познавам го.

— Баща му беше убит през март миналата година, както навярно знаете, и убиецът не е намерен.

— Не знаех това! — възкликна Ан.

Джерард бавно премести поглед от нея към Гай.

— Аз също — промълви Гай.

— Значи не го познавате добре?

— Само бегло.

— Къде и кога се запознахте?

— Във… — Гай погледна към Ан — института по изкуствата „Паркър“, струва ми се, някъде през декември миналата година. — Усети, че е влязъл в капан. Беше повторил лекомисления отговор на Бруно на сватбата им просто защото Ан беше чула какво казва Бруно, а тя вероятно го беше забравила. Стори му се, че Джерард го изгледа, сякаш изобщо не му вярваше. Защо Бруно не го бе предупредил за Джерард? Защо не се бяха договорили за версията, която Бруно бе предложил веднъж — че са се запознали на чашка в някакъв бар в центъра?

— И кога точно се видяхте? — попита Джерард накрая.

— Ами… не се бяхме виждали до сватбата ми през юни. — Почувствува, че лицето му изразява объркаността на човек, който още не е наясно за какво ще го разпитват. Мина му през ума, че за щастие вече бе уверил Ан, че твърденията на Бруно за старото им приятелство са само особени прояви на неговия хумор. — Не го бяхме канили — вметна Гай.

— Дойде просто така? — Джерард погледна с разбиране. — Но го поканихте на тържеството ви през юли, нали? — обърна се и към Ан.

— Той се обади — обясни Ан — и попита дали може да дойде и аз… казах да.

Следващият му въпрос беше дали Бруно е знаел за тържеството от някой от приятелите им, който е бил поканен, и Гай отвърна, че не е изключено, след което съобщи името на русокосата, която вечерта му се бе усмихнала така ослепително. Не можеше да посочи други имена. Не беше виждал Бруно с никой друг.

Джерард се облегна назад и с усмивка попита:

— Симпатичен ли ви е той?

— Мисля, че да — след кратко мълчание учтиво отвърна Ан.

— Ами… — обади се Гай, понеже Джерард изчакваше. — Май малко се натрапва. — Дясната страна на лицето му бе в сянка. Питаше се дали Джерард не изучава лицето му за белези.

— Той издига в култ силната личност. В известен смисъл силата. — Джерард се усмихна, ала усмивката му вече не изглеждаше истинска, а и навярно никога не бе била. — Съжалявам, ако съм ви притеснил с тези въпроси, мистър Хейнс.

Тръгна си след пет минути.

— Какво означава това? — обърна се Ан към мъжа си. — Чарлс Бруно ли подозира?

Гай залости вратата и се върна.

— Навярно подозира някой от приятелите му. Може би допуска, че Чарлс знае нещо, понеже силно е мразел баща си. Или поне Чарлс ми каза така.

— Допускаш ли, че Чарлс би могъл да знае?

— Не може да се каже. Нали? — Гай посегна за цигара.

— Боже господи! — Ан стоеше и гледаше към ъгъла на канапето, сякаш Бруно седеше там както онази вечер на тържеството. — Какво ли не се случва в живота на хората! — прошепна тя.

Бележки

[1] Швейцарски инженер (1872–1940); най-известният му мост е на река Швандбах близо до Шварценбург, построен през 1933 г. — Б.пр.