Патриша Хайсмит
Непознати във влака (32)

32

Секретарката в приемната на ателието „Хортън, Хортън и Кийс“ му подаде бележка, че се е обаждал Чарлс Бруно и му е оставил телефонния си номер. Беше номерът на дома му в Грейт Нек.

— Благодаря — каза Гай и пое през фоайето.

Ами ако от фирмата записваха телефонните обаждания? Не ги записваха, но да предположим, че го правеха. Ами ако Бруно се отбиеше някой ден? Ала „Хортън, Хортън и Кийс“ бяха такива мошеници, та Бруно нямаше да се различава особено. Впрочем не беше ли именно тази причината, поради която самият той бе тук — за да се потопи в мръсотията, въобразявайки си, че отвращението е изкупление и че ще се чувствува по-добре в тази среда?

Гай влезе в просторната приемна с остъклен таван и с кожена тапицерия и запали цигара. Мейнуеаринг и Уилиамс, двама от водещите архитекти в ателието, седяха в дълбоки кожени кресла и четяха отчети за работата. Погледите им го следяха, когато се загледа навън през прозореца. Непрекъснато го наблюдаваха, понеже минаваше за нещо изключително, гений — поне така твърдеше младият Хортън. Тогава какво правеше при тях? Разбира се, може да е по-зле материално, отколкото смятаха, а и нали съвсем скоро се бе оженил, ала независимо от това и работата върху болницата в Бронкс нервността и отпадналостта му биеха на очи. Щом като и най-способните падат духом понякога, тогава защо те да се поддават на скрупули и да не се наредят на някоя добра служба? Гай се вгледа в мръсните, безразборно пръснати покриви и улици на Манхатън, които сякаш биха умалено копие на това как не би трябвало да се строи град. Когато се извърна, Мейнуеаринг сведе поглед като ученик.

Цяла сутрин се суети над един проект, с който се занимаваше от няколко дни. Бяха му казали да не бърза. Неговата задача беше да даде на клиента онова, което той искаше, и да се подпише отдолу. Поръчката беше за универсален магазин в една заможна община в Уестчестър и клиентът искаше нещо като стара къща, в съзвучие с градския пейзаж, ама и някак модерна, нали разбирате. И изрично бе помолил работата да бъде поверена на Гай Даниъл Хейнс. Гай би могъл да приключи набързо с проекта, стига да се задоволеше с онова, което се изискваше от него. Но тъй като все пак щеше да бъде универсален магазин, налагаха се някои функционални изисквания. Цяла сутрин три с гумата и подостря моливи, пресмятайки, че ще са му нужни още четири-пет дни и чак през следващата седмица ще може да предложи на клиента грубо нахвърлена скица.

— И Чарли Бруно ще дойде тази вечер — извика му Ан от кухнята, когато се прибра у дома.

— Какво? — Гай заобиколи преградната стена.

— Не се ли казваше така? Младежът, който беше на сватбата. — Ан режеше лук на дървена дъска.

— Ти ли го покани?

— Май е дочул отнякъде, обади се и в известен смисъл се самопокани — отвърна тя така нехайно, че Гай бе обзет от безумното подозрение да не би да го проверява и по гърба му пролази ледена тръпка. — Хейзъл, не мляко, съкровище, в хладилника има сметана колкото щеш.

Гай проследи с поглед как Хейзъл сложи съда със сметаната до купата с натрошено синьо италианско сирене.

— Неприятно ли ще ти е, ако дойде, Гай? — попита Ан.

— Напротив, само че не е мой приятел, нали разбираш. — Сковано тръгна към скрина и извади кутията с боите за обувки. Как би могъл да попречи на Бруно? Сигурно имаше начин, но колкото и да напрягаше ума си, нямаше да успее да го измисли.

— Не ти е приятно — усмихнато се обърна към него Ан.

— За мен той е един нахалник, и толкова.

— Ще ни тръгне на лошо, ако изгоним някого от празненството по случай новия ни дом. Не го ли знаеш?

Когато пристигна, Бруно беше със зачервени очи. Всички казаха по някоя дума за новата къща, Бруно обаче пристъпи във всекидневната — цялата в тухленочервено и горскозелено, сякаш беше идвал тук поне стотина пъти. Или сякаш живее тук, помисли си Гай, докато го запознаваше с другите гости. Бруно ухилено и възбудено впери очи в Гай и Ан и едва-едва кимаше на останалите — двама-трима като че ли го познаваха. Само пред някоя си мисис Честър Болтиноф от Мънси Парк, Лонг Айланд, се спря и разтърси ръката й с две ръце, като че си бе намерил съюзник. При което Гай с ужас забеляза как мисис Болтиноф погледна Бруно с широка приятелска усмивка.

— Как вървят работите? — попита го Бруно, след като му наляха нещо за пиене.

— Чудесно. Всичко е чудесно. — Гай бе решил да запази спокойствие дори ако трябваше да се напие до безчувственост. Вече бе гаврътнал две-три чашки силен алкохол в кухнята. Ала ето че неволно заотстъпва и се отправи към витата стълба в ъгъла на всекидневната. Само за минутка, за да се овладее. Изтича нагоре, мушна се в спалнята, залепи студена длан на челото си и бавно я прокара по лицето.

— Извинявай, продължавам да разглеждам — чу глас от другия край на стаята. — Такава страхотна къща, Гай, та трябваше за малко да отдъхна в деветнайсетия век.

До бюрото стоеше Хелън Хейбърн, приятелката на Ан от ученическите години в Бермуда. А в бюрото бе малкият пистолет.

— Чувствувай се като у дома си. Дойдох само за носна кърпа. Пиенето върви ли? — Гай издърпа горното дясно чекмедже, където държеше ненавистното оръжие и ненужната носна кърпа.

— Ами… върви по-добре от мен.

Хелън бе изпаднала в поредната си „маниакална“ фаза. Работеше като специалист по рекламата и Ан смяташе, че я бива, ала работеше само когато парите й за тримесечието привършеха и тя изпадаше в депресия. Освен това Гай чувствуваше, че от онази неделна вечер, когато не бе отишъл на тържеството у тях, не и е симпатичен. Отнасяше се с подозрение към него. Какво търсеше тук сега, преструвайки се, че пиенето не й понася?

— Винаги ли си толкова сериозен, Гай? Знаеш ли какво казах на Ан, когато научих, че ще се омъжва за теб?

— Сигурно, че не е с всичкия си.

— Казах й: ама той е толкова сериозен. Много е привлекателен, навярно е гений, ама е толкова сериозен — как го търпиш? — Хелън повдигна ъгловатото си, хубавичко светло лице. — Ти даже не се оправдаваш. Не ще и дума, че си прекалено сериозен за целувка, така ли е?

Наложи се да се приближи и я целуна.

— Това не е истинска целувка.

— Ама аз нарочно се правех на несериозен.

Гай излезе от спалнята. Помисли си, че Хелън ще разправи на Ан, ще й разправи, че го е заварила в спалнята и че още в десет часа е изглеждал огорчен. Би могла да погледне в чекмеджето и да намери пистолета. Макар че никак не му се вярваше. Хелън беше глупава и той изобщо не можеше да разбере защо бе симпатична на Ан, ала не беше интригантка. И също като Ан не си пъхаше носа в чужди работи. Боже мой, та нали пистолетът бе до нейните неща в бюрото, откакто се бяха нанесли да живеят тук? Но той изобщо не се страхуваше, че Ан ще прерови неговата половина от бюрото, също както не се страхуваше, че ще отвори писмата му.

Когато слезе, Бруно и Ан седяха на правоъгълното канапе край камината. Чашата в ръката му нехайно се поклащаше над облегалката и по плата вече личаха тъмнозелени петна от разляното.

— Бруно тъкмо ми разказваше за модерния Капри, Гай. — Ан го погледна. — Винаги ми се е искало да отидем там.

— Най-добре е да се наеме цяла къща — продължи Бруно, без да обръща внимание на Гай, — наемете замък — колкото по-голям, толкова по-добре. С майка ми се настанихме в такъв голям замък, че изобщо не стигнахме до другия му край. Ала една вечер сбърках вратата. Някакво италианско семейство беше седнало да вечеря на другия край на верандата и още същата вечер всичките дванайсетина човека се изсипаха да питат дали не може да ни работят без при — само и само да ги оставим да живеят при нас. И, разбира се, ние ги оставихме.

— А не научихте ли малко италиански?

— За какво ми е? — повдигайки рамене, отсече Бруно със същия дрезгав глас, който се счуваше на Гай и насън, и наяве.

Гай извади цигара и се наведе да я запали. Жадният, изпълнен със срамежливо ухажване поглед на Бруно към Ан изгаряше гърба му — усещаше го по-силно от изтръпващото вцепенение на алкохола. Без съмнение Бруно вече бе похвалил роклята й — неговата любима рокля от сива тафта на сини кръгчета като паунови очи. Женското облекло винаги правеше впечатление на Бруно.

— Ние двамата с Гай — отчетливо чу гласа му зад себе си, сякаш беше извърнал глава, — ние двамата с Гай по едно време правехме планове за пътувания.

Гай изгаси цигарата си в един пепелник, смачка я и се обърна към канапето.

— Какво ще кажеш да ти покажа стаята ни за игри на горния етаж? — обърна се той към Бруно.

— С удоволствие. — Бруно се изправи. — На какво играете?

Гай го бутна в една облицована в червено стаичка и притвори вратата зад гърба си.

— Не мислиш ли, че прекаляваш?

— Гай! Ти си се натряскал!

— За какво си седнал да разправяш на всички, че сме стари приятели?

— Не на всички. Казах го на Ан.

— За какво го разправяш на нея или на когото и да е? За какво си дошъл тук?

— Тихо, Гай! Шшшът! — Бруно нехайно размаха чашата в ръка.

— Полицията продължава да наблюдава приятелите ти, нали?

— Не чак дотам, че да се разтревожа.

— Измитай се. Измитай се, да те няма. — Гласът му трепереше от усилието да се овладее. А защо трябваше да се овладее? Пистолетът с един-единствен куршум бе точно отсреща, през коридора.

Бруно отегчено го погледна и въздъхна. Дъхът изсвистя покрай горната му устна също като дишането, което Гай чуваше нощем в стаята си.

Гай леко се олюля и това го вбеси.

— Според мен Ан е красива — приветливо отбеляза Бруно.

— Ако още веднъж те видя да говориш с нея, ще те убия.

Усмивката му застина, после отново се появи — дори по-широка.

— Това заплаха ли е, Гай?

— Не — обещание.

След половин час Бруно припадна зад канапето, на което преди това бе седял с Ан. Проснатото му тяло изглеждаше чудовищно дълго, а главата му се губеше върху голямата плоча пред камината. Трима души го вдигнаха, след което останаха така, чудейки се какво да го правят.

— Занесете го… в гостната — каза Ан.

— Ан, това е на добро — засмя се Хелън. — Хората казват, че при всяко празненство по случай нов дом някой трябва да остане да пренощува. Ето първия ви гост!

Кристофър Нелсън се приближи към Гай.

— Откъде го изкопа този? Толкова често припадаше в клуба „Грейт Нек“, че вече не го пускат там.

След сватбата Гай беше поразпитал Теди за Бруно. Теди не го бе канил, не знаеше нищо за него, освен че не му е симпатичен.

Гай се качи до ателието и затвори вратата. На работната му маса бе поставена недовършената скица на чудатия универсален магазин — съвестта му го бе накарала да я вземе, за да я довърши у дома през почивните дни. Почти му призля, докато гледаше познатия чертеж, който му се мержелееше от алкохола. Измъкна празен лист хартия и се залови да чертае. Знаеше чудесно какво искат. Надяваше се да привърши, преди да му призлее, а след това може да повръща до безсъзнание. Ала като свърши, не му призля. Само се отпусна на стола, поседя така, после стана и отвори прозореца.