Патриша Хайсмит
Непознати във влака (30)

30

Гай прекоси кухнята и се обърна при задната врата. — Съжалявам, не съобразих да не идвам на гости, когато готвачката има почивен ден.

— Какво чак толкова? Просто ще караме както винаги в четвъртък вечер, това е всичко. — Мисис Фокнър му донесе стръкче от салатата, която миеше в умивалника. — Но Хейзъл ще я е яд, че не е била тук сама да приготви масления сладкиш. Ще трябва да се задоволиш с Ан като готвачка довечера.

Гай излезе. Следобедното слънце продължаваше ярко да грее, въпреки че прътите в оградата хвърляха полегати сенки върху лехите с минзухари и перуники. Зад гребена на разлюляното море от треви му се мяркаха вързаната на тила коса на Ан и светлозеленият и пуловер. Колко пъти беше брал джоджен и кресон с нея тук, край потока, който идваше от гората, където се беше бил с Бруно. Но защо да се връща към миналото — Бруно го нямаше, беше изчезнал. Каквито и да бяха методите му, Джерард беше успял да го сплаши, та да не търси контакти с Гай.

Загледа се как елегантната черна кола на мистър Фокнър навлезе в алеята и плавно се шмугна в открития гараж. Изведнъж се запита какво правеше тук, където мамеше всички, даже готвачката негърка, която обичаше да му прави маслен сладкиш, понеже веднъж май беше похвалил майсторлъка й? Отдръпна се под прикритието на крушата, където не би било лесно да го забележат нито Ан, нито баща й. В случай, че се отдръпнеше от живота й, щеше ли промяната да е толкова тежка? Не се бе отказала от всичките си предишни приятели от своя кръг и измежду познатите на Теди, до един привлекателна партия за женитба, все млади хубавци, които играеха поло и залагаха благоразумно в нощните клубове, преди да се включат в семейния бизнес и да се оженят за някоя от младите красавици, които красяха клубовете им. Ан, разбира се, бе различна, инак той изобщо не би я привлякъл. Не беше от онези млади красавици, които отиваха да поработят няколко години само за да могат да кажат, че са работили, преди да си намерят подходяща партия. Но нима и тя не би била досущ като другите, ако не беше той? Често му повтаряше, че той и неговата устременост я тласкат напред, ала когато я срещна, тя бе надарена със същия талант, със същата амбиция — нима не би се развивала и без него? И нима не би се намерил друг подобен на него, достоен за нея човек? Запъти се към Ан.

— Почти свърших — извика му тя. — Защо не дойде по-рано?

— Не успях — неловко избърбори той.

— Десет минути стоя опрян на стената.

Потокът беше понесъл изпуснато стръкче кресон и той рипна да го стигне. Гребна във водата също като опосум.

— В скоро време възнамерявам да започна работа, Ан.

Тя го изгледа смаяно.

— Работа? Към някоя фирма, така ли?

Така говореха, когато ставаше дума за други архитекти: „работа към фирма“. Кимна, без да я погледне.

— Искам нещо такова. Постоянно, с добра заплата.

— Постоянно? — Ан се засмя. — Когато ти предстои да работиш цяла година по болницата?

— Няма да е необходимо да прекарвам цялото си време в чертожната зала.

Тя се изправи.

— До парите ли е въпросът? Защото се отказваш от хонорара за болницата?

Гай се извърна и закрачи нагоре по мокрия бряг. Процеди през зъби:

— Не съвсем. Може би до известна степен. — Преди няколко седмици беше решил да върне полагащото му се възнаграждение на Отдела за болнично строителство, след като се разплати с помощниците си.

— Ти нали каза, че няма значение, Гай. Решихме, че ние и двамата… можем да минем без него.

Сякаш отведнъж светът млъкна заслушан. Проследи я с поглед как намести кичур коса, но едно петно кал на челото й остана.

— Няма да е за дълго. Навярно за шест месеца, а може би и много по-малко.

— Ама защо по принцип?

— Защото искам!

— Защото искаш? Защо искаш да си мъченик, Гай?

Той замълча.

Залязващото слънце ненадейно се показа иззад дърветата и ги обля със светлина. Гай още повече се намръщи и за да не му грее, присви веждата, над която се белееше белегът от гората — струваше му се, че е дамгосан завинаги. Ритна един зарит в земята камък, но не можа да го измъкне. Нека Ан да си мисли, че решението му да постъпи на работа е последица от депресията му след „Палмира“. Да мисли каквото ще.

— Извинявай, Гай.

Погледна я.

— За какво?

— Извинявай. Май се досещам каква е причината.

Той остана така, с ръце в джобовете.

— Какво искаш да кажеш?

Ан дълго мълча.

— Мисля си, че всичко това, всичките ти тревоги след „Палмира“ — дори без ти да си даваш сметка — водят началото си от Мириам.

Той рязко се обърна.

— Не. Не, въпросът изобщо не е в това. — Изрече го толкова искрено, а прозвуча почти като лъжа! Провря пръсти в косата си и я побутна назад.

— Виж какво, Гай — заговори тихо и отчетливо Ан, — изглежда, много-много не ти се иска да се оженим, макар да си мислиш иначе. Ако смяташ, че това утежнява нещата, кажи си — много по-лесно ще приема това, отколкото идеята да постъпиш на служба. Ако искаш да изчакаш — още — или ако искаш сватбата да не се състои, кажи го, мога да го понеса.

У нея нямаше никакво колебание, и то отдавна. Почувствува, че решението й е спокойно премислено. Можеха да се разделят в този миг. Болката от раздялата щеше да измести болката от усещането за вина.

— Хей, Ан, къде си? — Баща й се провикна от задната врата. — Прибираш ли се вече? Джодженът ми трябва!

— Ей сега, татко! — отвърна тя. — И така, Гай?

Гай притисна език о небцето. Та тя е единствената светлинка в непрогледния мрак наоколо. Помисли го, ала не можа да го изрече. Единственото, което каза, бе:

— Не бих могъл да кажа…

— Е… Аз искам повече отвсякога да бъда с теб, защото повече отвсякога имаш нужда от мен. — Тя пъхна джоджена и кресона в ръката му. — Искаш ли да ги занесеш на татко? И пийни нещо с него. Трябва да се преоблека. — Обърна се и се запъти към къщата — без да бърза много, ала Гай нямаше сили да я последва.

Гай изпи няколко чашки от коктейла. Баща й го приготвяше както едно време — оставяше дузина чаши с уиски, захар и джоджен да престоят в хладилника цял ден, за да замръзнат на кристали, след което обичаше да го пита дали някога е пил по-хубав коктейл от неговия. Гай чувствуваше съвсем ясно как спада напрежението му, ала не бе в състояние да се напие. Няколко пъти безуспешно бе опитвал да се напие, но само му призляваше.

Мръкна се и както стояха с Ан на терасата, в един миг си помисли, че навярно сега не я познаваше по-добре, отколкото първата вечер, когато й бе на гости — тогава внезапно, пламенно и неудържимо закопня тя да го обикне. Но веднага се сети, че къщата в Олтън ги очакваше след сватбата в неделя, и цялото щастие, което вече бе изпитал с Ан, отново го обзе. Искаше да я брани, да постигне нещо непостижимо, с което да я зарадва. Сякаш това бе най-съзидателната, най-възторжената амбиция в живота му. Значи имаше изход, щом можеше да изпитва такива желания. Трябваше да се справи само с част от себе си, не с цялата си същност — не с Бруно, не с работата си. Трябваше просто да смаже онази, другата част, и да заживее със сегашната си същност.