Патриша Хайсмит
Непознати във влака (3)

3

Щом пристигна, Гай се обади на Мириам и тя му определи среща пред гимназията, която се намираше между домовете им.

Застана да я чака на ъгъла до асфалтовото игрище. Щеше да закъснее, естествено. Питаше се защо ли бе избрала гимназията. Защото беше нейна територия? Обичал я бе по времето, когато я чакаше тук.

Небето над него бе яркосиньо. Слънцето не беше жълто, а безцветно, сякаш избеляло от собствената си горещина — лъчите му разтапяха. Зад дърветата се мярна червеникавият покрив на малка постройка, която не бе виждал — беше изникнала след последното му идване тук преди две години. Извърна се. Наоколо не се виждаше жива душа, сякаш училището и дори домовете наоколо се бяха обезлюдили поради горещината. Отправи поглед към широките сиви стъпала, които се спускаха от мрачната арка на външния вход. Все още помнеше разръфаните краища на учебника й по алгебра — изцапани с мастило и леко намирисващи на пот. Все още виждаше МИРИАМ, надраскано с молив в крайчеца на страниците, и момичето с накъдрени на маша коси, нарисувано на празната страница отпред, когато отваряше учебника, за да решава задачите й. Защо си бе въобразил, че Мириам се различава от останалите?

Гай мина през широката врата на двора, опасан с мрежеста ограда, и отново огледа Колидж Авеню. Съзря я под жълто-зелените дървета покрай тротоара. Сърцето му заби учестено, ала нарочно притвори нехайно очи. Мириам крачеше, без да бърза, с обичайната си флегматична походка. Вече ясно се открояваше главата й, увенчана със светла шапка с широка периферия. По тялото й безразборно играеха слънчеви петна и сенки. Тя му помаха небрежно и Гай измъкна ръка от джоба си и отвърна на поздрава й, а после закрачи обратно към игрището, напрегнат и притеснен като ученик. Мина му през ума, че Мириам, непознатата девойка, която вървеше под дърветата, знае за поръчката в Палм Бийч. Научил го бе от майка си преди половин час — съобщила го на Мириам последния път, когато Мириам й телефонирала.

— Здрасти, Гай! — Тя се усмихна и бързешком притвори големите си оранжево-розови устни. Заради раздалечените предни зъби, спомни си Гай.

— Как си, Мириам? — Гай неволно спря поглед върху фигурата й — закръглена, но не като на бременна — и внезапно му хрумна, че може и да го е излъгала. Беше облечена в ярка пола на цветя и бяла блуза с къси ръкави. Носеше голяма бяла лачена чанта-плик, плетена на ивици.

Превзето седна на единствената каменна пейка, върху която падаше сянка, и досадно взе да го разпитва как е пътувал; Кръглото й лице се бе окръглило още повече в долната част на бузите, от което брадичката й се бе изострила. Гай забеляза дребните бръчици, появили се под очите й. Дълго бе живяла — цели двадесет и две години.

— През януари — безизразно му отвърна тя. — Очаквам да се роди през януари.

Значи беше бременна от два месеца.

— Предполагам, че искаш да се омъжиш за него.

Тя леко извърна глава и сведе поглед. На слънчевата светлина изпъкваха най-едрите лунички на бузата й, които Гай добре помнеше, макар да не се бе сещал за тях от времето, когато бяха женени. Колко сигурен бе тогава, че тя му принадлежи заедно с най-скритите си помисли! Изведнъж всяка любов взе да му се струва мъчение, едно ужасно полупознание. Сега нямаше и най-малка представа за нейния нов душевен мир. Възможно ли бе да се случи същото и с Ан?

— Нали искаш, Мириам? — настоя той.

— Не точно сега. Има известни затруднения.

— Като например?

— Май няма да можем да се оженим веднага, както ние бихме искали.

— Аха.

Ние. Знаеше как изглежда другият — висок, мургав, с продълговата физиономия — като Стив. Мириам открай време си падаше по такъв тип мъже. Само от такъв би родила дете. А че наистина желаеше това дете, бе съвсем сигурно. Случило се бе нещо, което може би нямаше връзка с мъжа, нещо, заради което тя искаше дете. Забелязваше го в превзетия и скован начин, по който седеше на пейката, в онзи всеотдаен унес, който бе виждал или си бе въобразявал, че вижда по лицата на бременните.

— Смятам обаче, че няма причини да се отлага разводът.

— Е, и аз смятах така — допреди два-три дни. Смятах, че Оуен този месец вече ще бъде свободен.

— Аха. Сега женен ли е?

— Даа, женен е — отвърна тя с лека въздишка и едва-едва се усмихна.

Чувствувайки се неловко, Гай сведе очи и бавно запристъпва по асфалта. Убеден беше, че онзи ще е женен. И освен това, че няма да има намерение да се ожени за нея, освен ако не бъде принуден.

— Къде живее? Тук ли?

— Живее в Хюстън — отвърна тя. — Не искаш ли да поседнеш?

— Не.

— Никога не си обичал да седиш.

Той не каза нищо.

— Ти май още си носиш пръстена?

— Даа.

Колежанският му пръстен от Чикаго, който Мириам харесваше открай време, защото удостоверяваше, че е учил в колеж. Беше вперила поглед в пръстена с неловка усмивка. Той напъха ръце в джобовете.

— Бих искал да приключим с тази работа, докато съм тук. Можем ли да я свършим тази седмица?

— Искам да се махна оттук, Гай.

— За развода ли?

Тя уморено и двусмислено разпери късичките си пръсти и Гай внезапно се сети за ръцете на Бруно. Бе забравил напълно за него още щом слезе от влака тази сутрин. Както и за книгата.

— Май че ми омръзна да стоя тук — произнесе Мириам.

— Можем да се разведем в Далас, ако искаш. — Тукашните й приятели знаеха, мина му през ума, това бе всичко.

— Искам да изчакам, Гай. Имаш ли нещо против? Само за известно време?

— Според мен ти би трябвало да си против. Той възнамерява ли да се ожени за теб, или не?

— Може да се ожени за мен през септември. Тогава ще бъде свободен, обаче…

— Какво обаче? — По мълчанието й, по детинския маниер, с който облиза с език горната си устна, Гай усети в какъв капан се беше напъхала. Така й се искаше да роди това дете, че щеше да се принесе в жертва, щеше да остане в Меткалф и да изчака четири месеца до раждането на детето, за да се омъжи за бащата. Без да иска, Гай изпита съжаление към нея.

— Искам да се махна, Гай. С теб.

Помъчи се да го изрече искрено, и то дотам, че Гай почти забрави за какво и защо го моли.

— Какво точно искаш, Мириам? Пари, за да заминеш някъде?

Замечтаният израз в сиво-зелените й очи се изпаряваше като мъгла.

— Майка ти каза, че заминаваш за Палм Бийч.

— Може би ще замина. На работа. — Помисли си за предстоящата поръчка и предусети опасност. Тя вече се изплъзваше от ръцете му.

— Вземи ме със себе си, Гай! Това е последното, което ще искам от теб. Ако мога да остана при теб до декември и после да се разведем…

— Аа, това ли било? — промълви той, ала нещо задумка в гърдите му, сякаш сърцето му се пръскаше. Отведнъж го обзе отвращение — към нея и хората около нея, които тя познаваше и привличаше. Дете от друг мъж. Да замине с нея, да й бъде съпруг, докато роди дете от друг мъж.

— И да не ме вземеш, пак ще дойда.

— Мириам, сега мога да се разведа. Не е необходимо да изчакам да се роди детето. По закон е така. — Гласът му трепереше.

— Не можеш да ми скроиш такъв номер — отвърна Мириам с онази смесица от заплаха и молба, която събуждаше и гнева, и любовта му, когато я обичаше, и го объркваше.

Ето и този път ставаше същото. Освен това тя имаше право. Сега нямаше да се разведе с нея. И не защото продължаваше да я обича, не защото тя продължаваше да бъде негова съпруга и следователно той имаше задължението да я закриля, а защото я съжаляваше и продължаваше да помни някогашната си любов към нея. Сега проумя, че дори тогава, в Ню Йорк, бе изпитвал съжаление даже когато му искаше пари.

— Няма да приема поръчката, ако ти дойдеш там. Ще стане безсмислено да се заемам с нея — произнесе той с равен глас, ала с поръчката бе свършено, рече си наум, така че защо да говорят за това?

— Не вярвам, че ще откажеш такава поръчка — предизвикателно заяви тя.

Отвърна лице от изкривената й победоносна усмивка. Ето къде й бе грешката, помисли си Гай, но не каза нищо. Пристъпи две крачки по хрущящия асфалт и отново се обърна, вирнал глава. Запази спокойствие, каза си той. Каква полза да се гневиш? Понеже обичаше разправиите на висок глас, Мириам го ненавиждаше, когато реагираше по този начин. Би се разправяла с охота дори и тази сутрин. Ненавиждаше го, когато реагираше по този начин, докато най-сетне разбра, че именно тези реакции в последна сметка му причиняваха по-голяма болка. Сега той знаеше, че налива вода в нейната мелница, но усещаше, че не може да реагира другояче.

— Та аз дори не съм получил тази поръчка, разбираш ли. Просто ще съобщя с телеграма, че се отказвам. — Зад върховете на дърветата отново му се мярна новата червеникава постройка, която бе забелязал, преди тя да дойде.

— И какво после?

— Какво ли не. Но за това ти няма да узнаеш.

— Бягаш, а? — присмя му се тя. — Така е най-лесно.

Той отново закрачи, след това се обърна. Имаше Ан. С Ан можеше да понесе това, можеше да понесе всичко. И наистина изпитваше странно примирение. Защото в този миг бе с Мириам, символа на похабената му младост? Той прехапа върха на езика си. Вътре в него, невидим за окото като пукнатина в скъпоценен камък, се бе загнездил страх, предчувствие за несполука, което никога не бе успял да преодолее. Сегиз-тогиз опасността от несполука го омагьосваше — както едно време, в гимназията или в колежа, когато си позволяваше да пропадне на изпити, които би могъл да вземе, както и когато се ожени за Мириам против волята и на двете семейства, и на всичките им приятели. Не беше ли наясно, че няма да се получи? А ето че сега се бе отказал от най-крупната си поръчка, без да гъкне. Щеше да замине за Мексико, за да прекара няколко дни с Ан. Това щеше да глътне всичките му пари, но защо пък не? Нима можеше да си представи, че ще се върне в Ню Йорк и ще заработи, без да е видял Ан?

— Има ли нещо друго? — попита той.

— Вече го казах — процеди тя през редките си предни зъби.