Патриша Хайсмит
Непознати във влака (29)

29

Гай рязко натисна спирачката, ала колата подскочи и с вой се понесе към детето. Падащият велосипед слабо изтрака. Гай изскочи навън и изтича покрай колата, удари коляно в предния калник, та чак му прималя, и изтегли детето за раменете.

— Нищо ми няма — промълви малкият.

— Добре ли е детето, Гай? — притича Ан с пребледняло като на детето лице.

— Така изглежда. — Гай притисна с колене предното колело на велосипеда и изправи кормилото, а момченцето любопитно наблюдаваше как ръцете му се тресяха.

— Благодаря — промълви малкият.

Гай го изгледа как се качва на колелото и отпрашва по пътя, сякаш беше някакво чудо. Вдигна очи към Ан и с въздишка като хлип приглушено каза:

— Повече не мога да карам днес.

— Добре — отвърна Ан със същия приглушен глас, ала очите й станаха подозрителни, Гай го забеляза, когато тя се обърна и се отправи към мястото на шофьора.

Щом седна в колата, Гай се извини на Фокнърови, а те измърмориха нещо в смисъл, че такива неща се случват на всеки шофьор. Ала Гай усещаше истинското им мълчание зад себе си — мълчаха шокирани и ужасени. Беше видял момчето да се приближава по страничния път. Беше спряло да го изчака, ала Гай бе извил към него, сякаш искаше да го блъсне. Така ли беше? Разтреперан, запали цигара. Лоша координация, нищо друго, рече си ободрително, стотина пъти го бе забелязвал през изминалите две седмици — блъскаше се във въртящи се врати, дори не можеше да държи както трябва писеца до линийката, много често го обземаше чувството, че не е тук, зает с работата, която вършеше. Мрачно си припомни онова, което вършеше в момента — пътуваше в колата на Ан, отиваха в Олтън да видят новата къща. Къщата беше готова. Миналата седмица Ан и майка й бяха закачили пердетата. Сега беше неделя, наближаваше пладне. Ан му бе казала, че вчера е получила мило писъмце от неговата майка. Изпращала й три плетени кухненски престилки, както и домашно приготвени консерви, за да ги наредят върху кухненските рафтове. Нима можеше да си спомни всичко това? Сякаш единственото, което помнеше, бе скицата на болницата в Бронкс в джоба му, за която все още не бе разказал на Ан. Да можеше да изчезне някъде и само да работи, да не се вижда с никого, дори с Ан. Крадешком я погледна — отчуждено изпънатото й лице, леко извития нос. Тънките й силни китки майсторски завъртяха кормилото на един завой, после изправиха колата. Изведнъж, кой знае защо, реши, че Ан обича колата си повече от него.

— Ако някой е гладен, да каже сега — предупреди Ан. — След това магазинче с километри няма нищо.

Оказа се, че няма гладни.

— Надявам се, че ще ме каните на вечеря поне веднъж в годината, Ан — обади се баща й. — На патица или на яребица, да речем. Разправят, че наоколо ловът е добър. Бива ли те да стреляш, Гай?

Ан свърна по пътя към къщата.

— Горе-долу, сър — смутолеви накрая Гай. Отвътре нещо го подтикваше да побегне. Сигурен бе, че ще се успокои само ако побегне.

— Гай! — Ан му се усмихна. Докато спираше, му прошепна: — Пийни нещо, като влезеш вътре. В кухнята има бутилка с уиски. — Докосна китката му и той неволно отдръпна ръката си.

Каза си, че наистина трябва да пийне нещичко. Ала знаеше, че няма да може.

Мисис Фокнър тръгна редом с него през ширналата се морава.

— Направо е чудесна, Гай. Сигурно се гордееш с работата си.

Той кимна. Къщата беше завършена, вече нямаше нужда да си я представя, както бе правил пред кафявото бюро на хотелската стая в Мексико. Ан беше поискала мексикански плочки в кухнята. Тя имаше много дреболии от Мексико и сегиз-тогиз се гиздеше с тях. Колан, чанта, сандали с върви. Мексиканска бе и дългата бродирана пола, която се подаваше под мантото й от туид. Гай си каза, че тогава сигурно бе избрал хотел „Монтекарло“, за да го преследва цял живот споменът за онази неприветлива пембено-кафява стая и образа на Бруно върху кафявото бюро.

Оставаше само един месец до сватбата им. Още четири петъчни вечери, и Ан щеше да седи в големия квадратен зелен стол до камината, той щеше да чува гласа й от кухнята, обзаведена по мексикански, щяха заедно да работят в студиото на горния етаж. Какво право имаше да я затваря до себе си? Стоеше, забил поглед в спалнята им, със смътното усещане, че е някак претрупана, тъй като Ан не искаше „модерна“ спалня.

— Моля те, не забравяй да благодариш на мама за мебелите! — обърна се тя шепнешком към него. — Нали тя ни ги подари!

Разбира се, спалният комплект от черешово дърво. Спомни си, че му го каза сутринта на закуска, спомни си превързаната си ръка и Ан в черната рокля, която не бе намерила време да смени след тържеството у Хелън. Ала когато трябваше да каже две думи на благодарност за мебелите, не отвори уста, а после му се стори, че вече е твърде късно. Навярно долавяше, че нещо не е наред, усетът му го подсказваше. Навярно всички вече го знаеха. Възмездието бе само временно отложено — възмездието, което неизбежно щеше да го застигне и да го унищожи.

— За нещо ново ли се готвиш, Гай? — попита мистър Фокнър и му предложи цигара.

Гай не бе забелязал кога се е качил на страничната веранда. Сякаш за да се оправдае, измъкна сгънатия лист от джоба си и му го показа, взе да му разяснява. Гъстите прошарени вежди на събеседника му помръднаха замислено. Та той изобщо не ме слуша, каза си Гай. Привежда се по-близо единствено за да прозре вината ми, обгърнала ме като тъмен облак.

— Странно, че Ан не ми е споменала нищо за това — каза мистър Фокнър.

— То е тайна.

— А, така ли — засмя се под мустак Фокнър. — Подарък за сватбата?

Малко след това Фокнърови отидоха с колата да купят сандвичи от магазинчето. Гай искаше да се поразходят по скалистия хълм с Ан — къщата му беше дотегнала.

— Един момент, почакай — спря го тя. — Ела тук.

Стоеше пред високата, зидана с камъни камина. Сложи ръце на раменете му и го погледна в лицето — малко неспокойна, ала въпреки това грейнала от гордост заради новата им къща.

— Хлътнали са още повече — промълви тя, прокарвайки пръсти по изпитите му бузи. — Ще взема мерки да се поохраниш.

— Май имам нужда от повечко сън — измърмори той. Беше й обяснил, че напоследък работата му налага да стои до късно. Бе измислил не друго, а чертожни поръчки на дребно, с каквито се занимаваше Майърс, за да изкара малко пари.

— Мили, ние сме… ние сме добре материално. Какво те гложди, за бога?

Неведнъж го бе питала дали причината не е в сватбата, дали е сигурен, че иска да се оженят. Попиташе ли го пак, може би щеше да каже — да, ала знаеше, че няма да го попита в този момент, пред камината.

— Нищо не ме гложди — бързешком отвърна той.

— В такъв случай умолявам те да работиш по-малко — промълви тя и тръпнеща от радост и очакване, поривисто го прегърна.

Машинално я целуна — сякаш това не означаваше нищо, така му се стори — просто защото тя го очакваше. Ще забележи, мина му през ума, открай време забелязва, когато я целуна малко по-различно — а и толкова отдавна не я бе целувал. Ала тя не каза нищо — сякаш не бе по силите й да изрази с думи настъпилата в него промяна.