Патриша Хайсмит
Непознати във влака (28)

28

Гай седна на работната си маса, върху която грижливо бе подредил книгите и бележките си за болницата, и за момент усети слаб прилив на сила и сигурност — така човек повторно изпитва вече преживяно чувство.

Миналия месец беше измил и пребоядисал всичките лавици за книги, беше дал за чистене килима и пердетата и така бе изтъркал кухничката, че порцеланът и алуминият блеснаха. Докато изливаше съдовете с мръсна вода в умивалника, си бе помислил, че всичко е от чувство за вина, ала тъй като през нощта не можеше да спи повече от два-три часа, и то само след физическо натоварване, реши, че е по-изгодно човек да се умори, като почисти дома си, отколкото да кръстосва градските улици.

Погледна още неразтворения вестник на леглото, стана и набързо го прелисти от край до край. Ала още преди шест седмици вестниците бяха престанали да споменават за убийството. Беше се погрижил да унищожи уликите — водата в тоалетната отнесе нарязаните пурпурни ръкавици, балтонът. (Хубав балтон, отначало си помисли дали да не го даде на просяк, ала каква подлост се изискваше, за да дадеш палтото на убиец дори на един просяк!) Раздра и панталоните на парчета и едно по едно ги изхвърли на боклука. А лугера полетя във водата от моста Манхатън. От друг мост изхвърли обувките. Не се бе отървал само от малкия пистолет.

Отиде до бюрото да го погледне. Попипа го — твърдостта му подействува успокоително. Единствената улика, от която не се бе отървал — но ако го откриеха, тя щеше да им е предостатъчна. Съвсем точно знаеше защо го бе задържал: пистолетът беше негов, беше част от него, с тази трета ръка бе извършил убийството. Беше той като петнадесетгодишен, когато го бе купил, беше той, когато бе обичал Мириам и го бе държал в квартирата им в Чикаго — сегиз-тогиз го изваждаше, когато се чувствуваше най-вглъбен, най-удовлетворен от себе си. Със съвършената си бездушна логика той бе най-ценното от него самия. Хрумна му, че със способността си да убива прилича на него.

Ако Бруно посмееше отново да го потърси, и него щеше да ликвидира. Сигурен бе. И Бруно щеше да го разбере. Бруно винаги успяваше да разгадае мислите му. Сегашното мълчание на Бруно му носеше по-голямо облекчение, отколкото мълчанието на полицията. Всъщност изобщо не се тревожеше да не би полицията да го открие, никога не се бе тревожил. Тревогата открай време бе вътре в него — той се бореше със себе си и тази борба бе толкова мъчителна, че вероятно би приветствувал намесата на закона като избавление. Законът на обществото бе по-либерален от закона на съвестта. Би могъл да се яви и да си признае пред закона, ала признанието изглеждаше дребна работа, жест и нищо повече. Дори лесен изход, бягство от истината. Ако законът го екзекутираше, това също щеше да бъде жест и нищо повече.

— Не храня особено уважение към закона — така бе казал на Питър Ригс преди две години в Меткалф. А и защо трябваше да храни уважение към един правилник, според който той и Мириам бяха съпруг и съпруга? — Не храня особено уважение към църквата — самонадеяно бе казал на Питър, а бе едва петнадесетгодишен. Разбира се, тогава имаше предвид баптистите в Меткалф. Сам бе открил бог на седемнадесет години. Откри го чрез собствените си разцъфващи дарби, както и чрез усещането си за единството на всички изкуства, после на природата, накрая на науката; на всички творчески сили, въвеждащи порядък в света. Вярваше, че не би могъл да си върши работата, без да вярва в бог. А къде бе вярата му, когато извърши убийство?

Извърна се притеснен и застана срещу работната си маса. Изхриптя тежко, през зъби, и припряно, нетърпеливо прекара ръка през устата си. Все някога нещо щеше да се случи, предусещаше го, нещо щеше да го сполети, някакво по-тежко наказание, някакво по-горчиво прозрение.

— Не страдам достатъчно! — неволно шепнешком изрече той. Ала защо шепнешком? Срамуваше ли се? — Не страдам достатъчно! — Произнесе го с нормален глас и се огледа, сякаш очакваше някой да нададе ухо. И би го изкрещял, ако не бе доловил нотка на молба, а се смяташе за недостоен да моли когото и да е за каквото и да е.

Ето да вземем например новите му книги — красивите нови книги, които си бе купил днес, — все още можеше да мисли за тях, да ги обича. Въпреки това му се струваше, че отдавна ги е зарязал на масата — като собствената си младост. Трябва незабавно да се захваща за работа. Бяха му възложили да проектира една болница. Погледна намръщено купчинката бележки, които вече бе натрупал, оградени от светлината на телескопичната му лампа. Това, че му бяха възложили болницата, изглеждаше някак недействително. Скоро щеше да се събуди и да разбере, че изминалите седмици бяха плод на въображението, лъжлив съм. Болница. Не му ли подхождаше повече дори от затвор? Навъси се, озадачен от безумните криволици на съзнанието — преди две седмици, когато се бе захванал с болничния интериор, нито веднъж не го бе споходила мисълта за смъртта, мислеше единствено за категоричните изисквания на здравето и лечението. Внезапно се сети, че не бе споделил с Ан за болницата — затова поръчката му изглеждаше недействителна. Ан беше мярката му за реалност, не работата му. Ала защо не й бе казал?

Трябваше незабавно да се захваща за работа, но в краката му нахлу бясната енергия, която прииждаше всяка вечер и го тласкаше навън по улиците в напразен опит да се освободи от нея. Плашеше се, понеже не можеше да намери задача, която изцяло би погълнала тази енергия, и защото от време на време му се струваше, че такава задача би била самоубийството му. Въпреки това дълбоко в него, напук на волята му, корените му все още бяха вкопчени в живота.

Сети се за майка си и почувствува, че никога вече не би могъл да допусне тя да го прегърне. Спомни си как му разправяше, че всички хора без разлика са добри, тъй като всички хора имат душа, а в душата няма лошотия. Злото идва винаги отвън, така твърдеше майка му. Той вярваше в това и след Мириам, месеци наред, когато му се искаше да убие Стив, любовника й, бе вярвал в това дори във влака, докато четеше Платон. Доброто и злото вътре в него му бяха подвластни като коне, впрегнати в колесница. Ала вече се бе убедил, че любовта и омразата, доброто и злото съжителствуват в човешкото сърце, и то не в различна степен при отделните хора, а абсолютното добро и абсолютното зло. Достатъчно бе да се поотърсиш мъничко и от двете, и те лъсваха целите — просто трябваше да надникнеш под повърхността. Противоположностите съществуваха в близко съжителство, всяко решение имаше насрещен довод, всяко животно имаше смъртен враг, мъжкият срещу женската, съзиданието срещу унищожението. Единственото истинско разрушение, потъпкващо всемирния закон за единството, бе разделянето на атома. Нищо не можеше да съществува без своята противоположност, защото бе свързано с нея. Можеше ли да има пространство в една сграда, ако предметите не го ограничаваха? Можеше ли енергията да съществува без материята, или материята без енергия? Материята и енергията, инертното и активното, смятани за противоположни в миналото, сега бяха признати за едно цяло.

Ето и Бруно, той и Бруно. Всеки бе онова, което другият не бе пожелал да бъде, отхвърлената възможност, омразната същност, която навярно истински обичаше.

За секунда му се стори, че е полудял. Мина му през ума, че лудостта и гениалността също съвпадат донякъде. Ала какво посредствено съществуване водеха повечето хора! Ни плитко, ни дълбоко, като повечето риби!

Дуализмът реално съществуваше в цялата природа чак до мъничкия протон и електрон в най-мъничкия атом. Учените сега се мъчеха да разцепят електрона и навярно не успяваха, защото зад него стоеше само една идея: единствената и неделима истина, че противоположността присъствува винаги. Кой можеше да каже дали електронът е материя или енергия? Може би бог танцуваше ръка за ръка с дявола около всеки отделен електрон!

Запрати цигарата в кошчето и не улучи.

Когато натисна угарката в кошчето, мярна му се смачкан лист хартия, върху който снощи, влуден от чувството си за вина, бе излял признанията си. Споменът мъчително го върна към настоящето, което го връхлиташе отвсякъде — Бруно, Ан, стаята му, тази нощ, утрешната работна среща в Отдела за болнично строителство.

Доспа му се към полунощ, стана от работната си маса и внимателно си легна, но не посмя да се съблече, да не би отново да се разсъни.

Сънува, че се събужда от бавното предпазливо дишане, което чуваше всяка нощ в стаята си, когато се опитваше да заспи. Сега идваше от външната страна на прозореца. Някой се катереше по стената. Висока фигура, загърната с пелерина като крило на прилеп, изневиделица скочи в стаята.

— Ето ме — делово произнесе пелерината.

Гай рипна да се бие с натрапника.

— Кой си ти? — Позна го — беше Бруно.

Бруно повече се бранеше, отколкото се съпротивяваше. Ако се напрегнеше с всичка сила, Гай можеше само да прикове раменете му към пода и всеки път, когато сънуваше този натрапчив сън, Гай трябваше да се напряга с всичка сила. Бе го проснал на пода, стискаше го с колене и го душеше, ала Бруно не преставаше да се хили насреща му, сякаш не чувствуваше нищо.

— Ти — отвърна най-сетне Бруно.

Гай се събуди изпотен и с натежала глава. Седна в леглото и зорко заоглежда пустата стая. В стаята сякаш се движеше нещо слузесто като пълзяща долу по циментовия двор змия, която се навива на влажни кръгове и пляска по стените. И изведнъж позна шума — валеше кротък, сребрист летен дъжд. Отново се отпусна върху възглавницата и тихо заплака. Представи си полегато сипещия се върху земята дъжд, който сякаш шепнеше: Къде са пролетните кълнове да ги напоя? Къде е покълнващият живот, който се уповава на мен? Къде е, Ан, зелената лоза — нали такава бе на нашата младост любовта? — бе написал снощи върху смачкания лист. Дъждът щеше да намери покълнващия живот, който жадуваше за него, уповаваше се на него. В двора се сипеше само излишната вода. Къде е, Ан, зелената лоза…

Лежа с отворени очи, докато зората не дръпна пръстите си от перваза като непознатия, който бе скочил вътре. Като Бруно. После стана, светна лампите, дръпна щорите и отново се залови за работа.