Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Strangers on a Train, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik(2011)

Издание:

Патриша Хайсмит

Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

 

Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88

Рецензент: Юлия Гешакова

Редактор: Юлия Гешакова

Рисунка: Георги Младенов

Оформление: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Радослава Маринович

Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.

Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16

Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

Patricia Highsmith

Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950

Penguin Books, New York, 1974

Deep Water © Patricia Highsmith, 1957

Harper & Bros, New York, 1966

The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962

Penguin Books, New York, 1983

Предговор: © Миглена Николчина

Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева

Ч 820–3

История

  1. —Добавяне

25

— Не давам пукната пара какво мислиш! — изрече Бруно, дигнал крак върху стола. Смръщи се и тънките му руси вежди почти се сключиха, а краищата им щръкнаха като котешки мустак. Погледна към Джерард като златист проскубан тигър, разярен до крайност.

— Не казах такова нещо — отвърна Джерард и повдигна прегърбените си рамене, — нали?

— Точно това обаче намекна.

— Не съм. — Закръглените му рамене два пъти се разтърсиха от смях. — Погрешно си ме разбрал, Чарлс. Не исках да кажа, че нарочно си осведомил някого за заминаването си. Случайно си се изпуснал.

Бруно впери поглед в него. Джерард току-що бе намекнал, че ако престъпникът добре е познавал обстановката, Бруно и майка му сигурно са имали някакъв пръст в тази работа, а престъпникът е познавал обстановката много добре. Джерард знаеше, че едва в четвъртък следобед бяха взели решението да отпътуват в петък. Що за идея да го докара чак до Уолстрийт, за да му съобщи този факт. Не разполагаше с нищо друго и не можеше да го излъже. Това бе поредното идеално убийство.

— Имаш ли нещо против да си вървя? — попита Бруно. Джерард безцелно разместваше разни листове по бюрото, сякаш имаше още нещо, заради което го задържаше.

— Ей сега. Налей си едно. — Джерард кимна към бутилката уиски на отсрещния рафт.

— Не, благодаря. — Умираше да си пийне, ала не и тук.

— Как е майка ти?

— Вече ме попита. — Майка му не беше добре, не спеше, и той бързаше да се прибере най-вече заради нея. Отново се вбеси от държането на Джерард — все едно, че бе приятел на семейството! Приятел на баща му — може би да! — Между другото трябва да знаеш, че не те ангажираме за тази работа.

Джерард вдигна очи — усмихнат, с бледоморави, бледорозови петна по кръглото лице.

— Бих се заел с този случай и без заплащане, Чарлс. Смятам го за много интересен. — Запали нова пура от онези, които приличаха на дебелите му пръсти. Бруно отново забеляза с погнуса мазните лекета по реверите на мъхнатия светлокафяв костюм и отвратителната му, имитираща мраморни жилки вратовръзка. Всичко у Джерард го дразнеше. Дразнеше го бавният му говор. Споменът за предишните им срещи — Джерард бе все с баща му — също го дразнеше. Артър Джерард дори не приличаше на детектива, за когото не биха казали, че е детектив. Бруно не можеше да повярва, че Джерард е професионалист от най-висока класа независимо от репутацията му. — Баща ти беше чудесен човек, Чарлс. Жалко, че не го познаваше по-добре.

— Познавах го добре — отвърна Бруно.

Джерард сериозно го изгледа със светлокафявите си изпъстрени с точици оченца.

— Според мен той те познаваше по-добре, отколкото ти него. Остави ми няколко писма, отнасящи се до теб, до характера ти. Той имаше свои планове за теб.

— Той въобще не ме познаваше. — Бруно посегна за цигара. — Не знам защо разговаряме за това. Не е по същество и е отвратително. — С ледено изражение се отпусна на стола.

— Мразеше баща си, нали?

— Той ме мразеше.

— Тук бъркаш. Затова казвам, че не го познаваше.

Бруно рязко дръпна изпотената си длан от страничната облегалка на стола и тя неприятно проскърца.

— Да говорим по същество — инак за какво ме държиш тук? Майка ми не е добре и искам да се прибера.

— Надявам се, бързо да се оправи, понеже искам да й задам няколко въпроса. Навярно утре.

Вратът му се обля в червенина. Следващите седмици щяха да бъдат непоносими за майка му, а Джерард щеше да се погрижи да стане още по-зле, защото бе враг и на двама им. Бруно се изправи и преметна шлифера на ръката си.

— Сега искам още веднъж да се помъчиш да си спомниш.

Джерард нехайно поклати пръст към него, сякаш Бруно все още седеше на стола си — точно къде ходи и с кого се видя в четвъртък вечерта. Остави майка си заедно с мистър Темпълтън и мистър Русо пред „Блу Ейнджъл“ в три без четвърт след полунощ. И къде отиде?

— „Хамбъргър Харт“ — въздъхна Бруно.

— Никого ли не срещна там?

— С кого трябва да се познавам там, с котката?

— И след това? — Джерард провери в бележките си.

— В „Кларк“, на Трето Авеню.

— Там видя ли някого?

— Разбира се, бармана.

— Барманът каза, че не те е видял. — Джерард се усмихна.

Бруно се навъси. Преди половин час Джерард бе премълчал това.

— Е, и какво? Беше претъпкано. Може би и аз не съм видял бармана.

— Там всички бармани те познават. Казаха, че не си бил там в четвъртък през нощта. Още повече, че не е било претъпкано. В четвъртък през нощта ли беше? В три или три и половина?… Просто се стремя да ти помогна, Чарлс.

Вбесен, Бруно стисна устни.

— Може да не съм ходил в „Кларк“. Обикновено вечер се отбивам там да изпия една чашка преди лягане, ала може и да не съм. Може да съм си отишъл право вкъщи, не знам. Ами всичките ни познати, с които сме говорили с майка ми сутринта в петък? Обадихме се на толкова хора да им кажем довиждане.

— А, ще ги разпитаме. Но да говорим сериозно, Чарлс… — Джерард се облегна назад, преметна възгруб крак и се залови да разпалва пурата си… — Ти не би се разделил с майка си и нейните приятели само за да си купиш сандвич и да се прибереш самичък направо вкъщи, нали?

— Може би. Може да съм изтрезнял от това.

— Защо говориш толкова двусмислено? — Джерард говореше с подчертан местен акцент и гласът му звучеше като съскане.

— Е, и какво? Имам това право, ако съм бил пиян!

— Става въпрос… всъщност няма значение, разбира се, дали си бил в „Кларк“ или другаде — кого си срещнал и с кого си споделил, че на другия ден заминаваш за Мейн. Сигурно ти самият смяташ, че е странно да убият баща ти точно в нощта след заминаването ти.

— Никого не съм срещал. Ако искаш, обади се на всичките ми познати и ги попитай.

— Просто си се шлял самичък до пет заранта.

— Кой ти каза, че съм се прибрал след пет?

— Хърбърт. Вчера ми каза.

Бруно въздъхна.

— А той защо не си спомни всичко това в събота?

— Ами нали знаеш, паметта функционира по този начин. Няма я… после се връща. И при тебе ще се върне. Междувременно аз съм на разположение. Да, вече можеш да си вървиш, Чарлс. — Джерард нехайно махна с ръка.

Бруно се повъртя малко, чудейки се какво да каже, но не можа да измисли нищо, излезе и се помъчи да хлопне вратата, ала течението му попречи. Мина по занемарения мрачен коридор на Бюрото за поверителни разследвания, съпровождан от отчетливото методично потракване на пишещата машина, която се чуваше, макар и по-слабо, и докато Джерард го разпитваше — когато говореше за работата си, Джерард винаги натъртваше на множественото число, и ето всички те бяха тук накуп, трепеха се по стаите си, — кимна за довиждане на мис Греъм, секретарката — беше му изказала съболезнованията си, когато влезе при нея преди час. С какво настроение бе пристигнал преди час, твърдо решен да не позволи на Джерард да го ядоса, а сега… Никога не можеше да се владее, когато Джерард пускаше хапливи забележки по негов адрес и по адрес на майка му — най-добре бе да си го признае. Е, и какво от това? Какво бяха открили срещу него? Какви им бяха уликите срещу убиеца? Погрешни.

Гай! Усмихна се, слизайки с асансьора. Изобщо не се бе сетил за Гай, докато беше при Джерард! И през ум не му бе минало за него дори когато Джерард го притискаше да научи къде е ходил в четвъртък през нощта! Гай! Гай и той! Кой друг беше като тях? Кой друг можеше да се сравнява с тях? Копнееше да бъдат заедно с Гай сега. Щеше да го хване за ръка, а другите да вървят по дяволите! Бяха извършили нечувани дела! С един замах в небесната вис! Като два ярки пламъка, появили се и изчезнали така внезапно, та хората стояха, зяпнали от почуда дали не им се е присънило. Веднъж му бе попаднало стихотворение, което донякъде отговаряше на сегашното му настроение. Май че все още го пазеше под обвивката на тефтерчето с адресите. Припряно се шмугна в някакъв бар близо до Уолстрийт, поръча си едно и измъкна листчето. Беше го откъснал от томче с поезия през ученическите години.

С ОЧИ ОЛОВНИ

О нека не вехтеят

младите души,

преди да са развели гордостта си

над дела чутовни!

Престъпен е светът ни —

в униние растат

децата му; волове са бедняците

с очи оловни.

 

Не че гладуват, но гладуват

без мечти.

Не че орат и сеят, ала сеят,

без сами да жънат.

Не че се роби — нямат

свой бог да му робуват.

И не че мрат, но просто ей така си мрат —

като стадо сънно.

Вейчъл Линдзи[1]

Нито той, нито Гай бяха унили. Вече нямаше да умрат като стадо сънно. Щяха да пожънат плодовете. Щеше да даде на Гай и пари — стига той да ги приеме.

Бележки

[1] Стиховете от Вейчъл Линдзи (1879–1931) са в превод на Владимир Левчев. — Б.р.