Патриша Хайсмит
Непознати във влака (22)

22

Гай се изправи и седна на ръба на леглото, закри лице с ръцете си, после бавно ги отпусна. Нощта заграбваше мислите му и ги изкривяваше — нощта и мракът, и безсънието. Все пак и нощта имаше своя истина. Човек просто преценяваше истината от различна гледна точка, ала истината си оставаше истина. В случай, че й разкриеше всичко, не би ли сметнала, че той има известна вина? Би ли се омъжила за него? Та как би могла? Що за чудовище беше той, щом можеше да остане в стая, където, в едно от чекмеджетата, се намираха плановете за убийство и оръжието, с което трябваше да бъде извършено?

Залови се да разглежда лицето си в огледалото в слабата виделина на зората. С тази полегата извивка вляво устата не приличаше на неговата. Пълната му долна устна се бе изтънила от напрежение. Помъчи се да задържи погледа си върху една точка. Очите му, с бледи кръгове отдолу, го гледаха вторачено, сякаш съществуваха отделно от него и сурово и осъдително се взираха в своя мъчител.

Да се опита да поспи или да се облече и да излезе да се поразходи? Стъпваше леко по килима, като избягваше несъзнателно онова място до креслото, където подът скърцаше. По-безопасно е да прескачаш скърцащите стъпала, съветваше Бруно в писмата си. Както вече ти обясних, стаята на баща ми е точно отдясно. Всичко съм премислил, всякакви изненади са изключени. Виж на картата къде е стаята на Хърбърт (иконома). В цялата къща само тук минаваш покрай жива душа. Там, където съм отбелязал с X, подът в коридора скърца… Гай се хвърли на леглото. Каквото и да се случи, не бива да се опитваш да се отървеш от лугера между къщата и гарата. Знаеше всички подробности наизуст, от скърцането на кухненската врата до цвета на килима в коридора.

Ако на Бруно му хрумнеше да наеме друг убиец на баща си, писмата биха били достатъчна улика да се докаже вината на Бруно. Би могъл да му отмъсти за всичко, което му бе сторил. Но Бруно би му противопоставил лъжите си — и него щяха да го осъдят, че е подготвил убийството на Мириам. Не, беше само въпрос на време, докато Бруно намери друг. Ако само още мъничко можеше да удържи на заплахите му, всичко щеше да свърши и сънят му щеше да се възвърне. Мина му през ума, че ако го извършеше, не би използувал големия лугер, а малкия пистолет…

Гай се надигна от леглото — изпитваше болка, гняв и уплаха от току-що пронизалата го мисъл. „Сградата на «Шоу»“ — промълви на себе си, сякаш обявяваше следващата картина в пиеса, сякаш би могъл да се измъкне от нощните коловози и да се закрепи върху коловозите на деня. Сградата на „Шоу“. Всичко наоколо е затревено до стъпалата отзад, с изключение на настланата с чакъл алея, където не се налага да стъпваш… Прескочи четвъртото, прескочи третото, направи широка крачка най-горе. Звучи насечено, лесно ще го запомниш.

— Мистър Хейнс!

Гай се стресна и се поряза. Остави бръснача и тръгна, към телефона.

— Здравей, Гай. Готов ли си вече? — Толкова рано сутринта гласът звучеше похотливо и грозно като след нощни подвизи. — Или искаш още?

— Не можеш да ме уплашиш.

Бруно се разсмя.

Гай затвори разтреперан.

Ужасът от болезненото преживяване не го остави на мира целия ден. Страшно му се искаше да види Ан вечерта, копнееше за мига, когато ще я зърне на мястото на уговорената среща. Ала от друга страна, му се искаше да се лиши от присъствието й. Дълго се разхожда по Ривърсайд Драйв, за да се умори, но въпреки това спа зле, мъчиха го неприятни сънища. Мина му през ума, че щом подпише договора с „Шоу“, щом нещата тръгнат, всичко ще се промени.

Дъглас Фриър от компанията „Шоу“ му позвъни на другата сутрин, както бе обещал.

— Мистър Хейнс — започна той с бавен дрезгав глас, — получихме извънредно странно писмо по ваш адрес.

— Какво? Какво писмо?

— Във връзка с жена ви. Нямах представа… Да ви го прочета ли?

— Ако обичате.

— Да послужи където трябва: Сигурно ще ви заинтересува съобщението, че Гай Даниъл Хейнс, чиято съпруга бе убита през юни миналата година, е по-дълбоко замесен в престъплението, отколкото е известно на съда. Лицето, което ви пише, е добре осведомено, знае също така, че предстои преразглеждане на делото, при което ще излезе наяве действителното участие на Хейнс в престъплението. Уверен съм, че писмото е писано от луд, мистър Хейнс. Просто реших, че трябва да ви уведомя.

— Разбира се. — Майърс както винаги си работеше спокойно в ъгъла над чертожната дъска.

— Май чух за… трагедията миналата година. Няма вероятност делото да бъде преразглеждано, нали?

— Определено не. Поне аз не съм чул за такова нещо. — Ядоса се на смущението си. Мистър Фриър се интересуваше единствено дали няма да се явят пречки за работата му.

— Съжаляваме, че още не сме определили становището си по договора, мистър Хейнс.

Компанията за недвижими имоти „Шоу“ изчака до следващата сутрин, преди да му съобщи решението си: проектите му не били съвсем задоволителни. Всъщност предпочели да възложат работата на друг архитект.

Въпросът бе откъде Бруно бе разбрал за тази поръчка. Възможни бяха няколко обяснения. Може би бе разбрал от вестниците — Бруно следеше внимателно архитектурните новини — или може би бе попаднал по телефона на Майърс и Майърс бе изтърсил новината, когато Гай не е бил в кантората. Отново погледна Майърс. Дали бе говорил с Бруно по телефона? Сама по себе си тази възможност криеше нещо зловещо.

Залови се да преценява последствията — сега, когато поръчката вече нямаше да му бъде възложена. Нямаше да получи парите, които разчиташе да получи до лятото. Нито престижа, престижа пред семейство Фокнър. Дори за миг не му мина през ум — и това бе една от причините за болката му, — че е смазан от рухването на един творчески замисъл.

Бе само въпрос на време, докато Бруно информира следващия и по-следващия клиент. Нали го бе заплашил, че ще съсипе кариерата му? Ами живота му с Ан? Мисълта за Ан го прониза като нож. Сякаш за дълго забравяше, че я обича. Нещо ставаше помежду им, не знаеше точно какво. Усещаше пагубното въздействие на Бруно върху смелостта му да обича. Вече и най-дребното нещо засилваше безпокойствата му — от факта, че е забравил къде е дал най-хубавите си обувки за поправка, до къщата в Олтън, която сега вече му се струваше, че не е по силите им и вероятно нямаше да могат да довършат.

В кантората Майърс се занимаваше с обичайната си чертожна работа, а Гай изобщо не го търсеха по телефона. Веднъж си помисли, че дори Бруно не се обажда, понеже иска той да се почувствува толкова потиснат, та да му се зарадва, когато се обади. Отвратен от себе си, по обяд отиде да изпие няколко мартинита в един бар на Медисън Авеню. Бяха се уговорили да обядват с Ан, но тя се обади да каже, че няма да дойде. Гай не можеше дори да си спомни причината. Обаждането и не бе съвсем хладно, ала според него не бе обяснила убедително защо няма да обядват заедно. Положително не му бе споменала, че отива да купи нещо за къщата, инак би го запомнил. Впрочем би ли го запомнил? Или пък му връщаше за това, че не бе отишъл да обядва със семейството й предната неделя — толкова уморен и потиснат се чувствуваше. Сякаш без да го признават, се бяха впуснали в безмълвен спор. Чувствуваше се твърде нещастен, за да й се натрапва напоследък, а потърсеше ли я, тя се правеше на много заета. Бе заета с подготовката около къщата, бе заета в този спор с него. Безсмислена работа. Изобщо всичко на този свят беше безсмислено — единственото, което имаше смисъл, бе да се отърве от Бруно. Безсмислени бяха и средствата за постигането на тази цел. Безсмислен би бил и съдебният процес, който би последвал.

Запали цигара — и видя, че не е допушил предишната. Засмука и двете, прегърбен над лъскавата черна масичка. Сякаш се виждаше в огледало с двете цигари в ръце. Какво правеше тук в 1,15 по пладне, пред третото си мартини, с все по-размътена глава, все по-неспособен да работи — ако изобщо имаше някаква работа? Гай Хейнс, който обичаше Ан, който бе създал „Палмира“? Дори не му стигаше смелост да запрати в ъгъла чашата с мартини. Подвижни пясъци. Ами ако затънеше в тях, ако наистина убиеше вместо Бруно? По думите на Бруно би било толкова лесно, когато в къщата няма друг освен стария Бруно и иконома — пък и Гай вече познаваше тази къща по-добре от родния си дом в Меткалф. Би могъл да остави и улики срещу Бруно — лугера в стаята, да речем. Върху тази мисъл се съсредоточи цялото му внимание. Юмруците му инстинктивно се свиха, а после изпита срам при вида на безсилно стиснатите длани. Не биваше да позволява на ума си да се отклонява в тази посока. Нали Бруно искаше точно това.

Намокри носната си кърпа в чашата с вода и освежи лицето си. Порязаното го засмъдя. Погледна се в страничното огледало. Отстрани на леко вдлъбнатата му брадичка бе потекла тънка струйка кръв. Прииска му се да замахне с юмрук срещу брадичката в огледалото. Рязко се изправи и се запъти да плати сметката си.

Ала след като се бе отклонил веднъж, умът му отново с лекота се отправи в същата посока. През безсънните нощи разиграваше убийството и това му действуваше като успокоително. Всъщност извършваше не убийство, а действие, с което се отърваваше от Бруно, сякаш с нож изрязваше злокачествено образование. В мрака бащата на Бруно не бе човек, а предмет, както и той самият не бе човек, а сила. Разиграването — да си представя как оставя лугера в стаята, как проследява пътя на Бруно към присъдата и смъртта — бе нещо като катарзис за Гай.

Бруно му изпрати портфейл от крокодилска кожа със златни краища и инициалите Г. Д. Х. от вътрешната страна. В бележката пишеше: „Реших, че е подходящ за теб, Гай. Да не загрубяваме, моля те. Аз много държа на теб. Винаги твой, Бруно.“ Неволно понечи да го хвърли в една кофа за смет, после го пъхна в джоба си. Мразеше да изхвърля красиви предмети. Щеше да измисли какво да прави с този.

Същата сутрин отказа да вземе участие в едно предаване по радиото. Не бе в състояние да работи и го знаеше. Защо ли изобщо ходеше на работа? На драго сърце би удавил дните и особено нощите си в пиянство. Загледа се в ръката си, която машинално въртеше кутийката с компаса върху бюрото. Някога някой му бе казал, че има ръце на монах капуцин. Тим О’Флеърти в Чикаго. Бяха седнали да хапнат спагети в апартамента на Тим в сутерена, говореха за Корбюзие и за сякаш вроденото красноречие на архитектите — естествен спътник на професията, — и какъв късмет е това, защото, за да се наложиш, трябва да умееш да се изразяваш. Ала всичко бе възможно в онези времена, нищо, че Мириам го тормозеше — това бе просто поредната открита, ободряваща битка, която предстоеше и му се струваше почтена независимо от трудностите. Започна да върти компаса в ръцете си, плъзгаше пръсти надолу и го обръщаше, докато не му дойде наум, че може би дразни Майърс, и престана.

— Ела на себе си, Гай — приятелски заговори Майърс.

— Не е там работата. От такива неща човек или се побърква, или не — отвърна Гай с мъртвешки спокоен глас и неспособен да се овладее, добави: — Нямам нужда от съвети, Майърс. Благодаря.

— Виж какво, Гай… — Майърс се изправи, висок като върлина, усмихнат и спокоен. Но не излезе иззад бюрото си.

Гай взе палтото си от закачалката до вратата.

— Извинявай. Просто не ми се говори за това.

— Зная какво ти е. Нерви преди сватбата. Изпитал съм го. Какво ще кажеш да слезем и да пийнем по едно?

Фамилиарността на Майърс засегна някакво чувство за достойнство, което никога не проявяваше, ако не го предизвикваха. Спокойното му безизразно лице, самодоволната му баналност го вбесиха.

— Наистина не искам, благодаря. — Гай внимателно притвори вратата след себе си.