Патриша Хайсмит
Непознати във влака (20)

20

— Ела да пийнем по едно — каза Бруно. Сякаш изскочи изпод земята, точно насред тротоара.

— Не искам да те виждам. Не ти задавам въпроси. Просто не искам да те виждам.

— Не ме интересува дали ще задаваш въпроси — с колеблива усмивка продума Бруно. Очите му шареха. — Да идем отсреща. Десет минутки.

Гай се огледа. Ето пред теб е, помисли си той. Извикай полиция. Скочи отгоре му; събори го на тротоара. Ала стоеше като закован. Бруно беше мушнал ръце в джобовете, може би държеше там револвер.

— Десет минутки — повтори Бруно със същата приканваща усмивка.

Бруно не му се бе обаждал седмици наред. Гай се помъчи да си възвърне гнева от онази последна заснежена вечер, твърдото си намерение да предаде Бруно в полицията. Настъпил бе решаващият момент. Тръгна с него. Влязоха в някакъв бар на Шесто Авеню и се настаниха в едно сепаре отзад.

Бруно се усмихна по-широко.

— От какво се страхуваш, Гай?

— Абсолютно от нищо.

— Щастлив ли си?

Гай седеше неестествено изправен на ръба на стола. Седеше срещу убиец, мина му през ума. Тези ръце бяха прекършили врата на Мириам.

— Виж какво, Гай, защо не ми каза за Ан?

— Какво за Ан?

— Да беше ме предупредил, че съществува, само това. Тогава де, във влака.

— Виждаме се за последен път, Бруно.

— Защо? Само искам да бъдем приятели, Гай.

— Смятам да те предам в полицията.

— Защо не ме предаде в Меткалф? — попита Бруно с едва доловим розов блясък в очите, както само той би могъл — безучастно, жално и въпреки това тържествуващо. Странна работа — Гай се сети как вътрешният му глас бе задал същия въпрос по същия начин.

— Защото не бях съвсем сигурен.

— Какво очакваш да направя — да дам писмени показания?

— Все пак мога да им подскажа да те поразпитат.

— Не, не можеш. Имат повече основания да подозират теб. — Бруно сви рамене.

— Какви ги приказваш?

— А мен за какво да ме подозират? Няма за какво.

— Бих могъл да им кажа! — Обзе го внезапна ярост.

— Ако, да речем, им съобщя, че си ми платил — Бруно сбърчи самодоволно чело, — всичко ще си дойде на мястото.

— Изобщо не ме интересува.

— Теб може би не, ала законът се интересува.

— И какво ще си дойде на мястото?

— Онова твое писмо до Мириам — бавно подхвана Бруно, — хитро скроената история с отказа от поръчката. Нагласеното пътуване до Мексико.

— Ти си ненормален!

— Приеми фактите, Гай! Безсмислено е това, което говориш! — истерично надигна глас Бруно, за да надвика джубокса, който загърмя наблизо. Протегна към него изпъната длан, после сви ръка в юмрук. — Кълна се, ти си ми симпатичен, Гай. Не бива да разговаряме по този начин!

Гай не помръдна. Ръбът на стола се бе врязал в краката му.

— Не искам да съм ти симпатичен.

— Гай, ако кажеш нещо в полицията, и двамата отиваме в затвора. Не ти ли е ясно?

Гай и преди бе размишлявал за това. Ако Бруно продължи да поддържа лъжите си, делото щеше да се проточи и случаят би могъл изобщо да не се изясни, освен ако Бруно не получеше нервен срив, а това нямаше да стане. Ясно личеше от маниакалната напрегнатост, с която го наблюдаваше в момента. Не му обръщай внимание, помисли си Гай. Стой настрана. Нека полицията го хване. Толкова е ненормален, че ако предприемеш нещо, ще те убие.

— Не съобщи за мен в Меткалф, понеже и ти ме харесваш, Гай. В известен смисъл ме харесваш.

— Изобщо не те харесвам.

— Но няма да съобщиш за мен в полицията, нали?

— Не — процеди през зъби Гай. Спокойствието на Бруно го удиви. Бруно никак не се страхуваше от него. — Не поръчвай за мен друга чашка. Тръгвам.

— Минутка само. — Бруно извади пари от портфейла си и ги даде на сервитьора.

Гай остана седнал; имаше усещането, че не всичко е казано.

— Хубав костюм. — Бруно усмихнато вдигна очи към гърдите му.

Новият му костюм от сива каша на бели райета. Купен с парите от „Палмира“, както и новите му обувки, и новото куфарче от крокодилска кожа до него.

— Къде ще ходиш?

— В центъра. — В седем часа имаше среща с представител на свой бъдещ клиент в хотела на Пето Авеню. Загледа се в умислените студени очи на Бруно Убеден бе, че според него сега е тръгнал на среща с Ан. — Какво кроиш, Бруно?

— Ти знаеш — спокойно изрече той. — Говорихме за това във влака. Размяна на жертви. Ти ще убиеш баща ми.

Гай презрително подсмъркна. Знаеше го още преди да го чуе. Предположи го още след смъртта на Мириам. Впери поглед в застиналите умислени очи, парализиран от хладното им безумие. Някога, като дете, по същия начин бе гледал някакъв идиот в един трамвай — неспособен да откъсне очи, с безсрамно любопитство. С любопитство и страх.

— Казах ти, че мога да подготвя всичко в детайли. — Бруно се усмихна с крайчеца на устата, развеселено, извинително. — Ще бъде много просто.

Мрази ме, внезапно помисли Гай. Би желал да убие и мен.

— Знаеш какво ще направя, ако откажеш. — Сякаш понечи да щракне с пръсти, ала ръката му си остана небрежно отпусната върху масата. — Просто ще съобщя за теб в полицията.

Не му обръщай внимание, не му обръщай внимание, повтори си Гай.

— Никак не ме плашиш. Най-лесната работа би било да те освидетелствуват, че си ненормален.

— Не съм по-ненормален от тебе!

Миг след това Бруно прекрати разговора. Каза, че имал среща с майка си в седем.

Гай осъзна, че е загубил и следващата, много по-кратка среща, макар първоначално да смяташе, че я е спечелил. Бруно се опита да го пресрещне един петъчен следобед, когато излизаше от кантората на път за Лонг Айланд, за да се види с Ан. Гай се стрелна край него и се мушна в едно такси. Въпреки това чувството, че е побягнал, го изпълни със срам и взе да подкопава до този миг ненакърненото му достойнство. Поне да бе казал нещо на Бруно. Да беше го погледнал смело в очите поне за миг.