Патриша Хайсмит
Непознати във влака (2)

2

Думите на Бруно го разтърсиха и го откъснаха от мислите му.

— Вероятно и ти си имал ядове с жени — отбеляза Гай. Макар че бе трудно да си го представи.

— Аа, баща ми си имаше една такава. И тя червенокоса, казваше се Карлота. — Бруно вдигна очи — омразата към баща му проби неговата отпуснатост като шип. — Чудесно, кво ще кажеш? Такива жени виреят покрай мъже като баща ми.

Карлота. Вече му стана ясно защо Бруно ненавиждаше Мириам. Това обясняваше цялата му личност, омразата към баща му, късния му пубертет.

— Има два вида мъже! — гръмко заяви Бруно и млъкна.

Гай зърна отражението си в едно тясно огледало върху ламперията. Реши, че очите му гледат уплашено, а устните му са сурово стиснати, и с усилие на волята се отпусна. Някакъв стик за голф го убиваше по гърба. Той прекара пръсти по хладната лакирана повърхност. Инкрустираният метал в черното дърво съживи спомена за рубката върху платноходката на Ан.

— И само един вид жени! — продължи Бруно. — Лъжкини. Хем лъжат, хем са курви! Както ти харесва!

— А жени като майка ти?

— Не съм срещал жена като майка ми — заяви Бруно. — Не съм срещал жена, която да понася толкова, освен това е я хубава, има много приятели, ама не хойка с тях насам-натам.

Мълчание.

Гай очука нова цигара върху ръчния си часовник и забеляза, че беше станало десет и половина. Трябваше да си върви.

— Как разбра за жена ти? — Бруно вторачено го наблюдаваше.

Гай палеше цигарата си, без да бърза.

— С колко души бе имала това-онова?

— С доста. Преди да науча… — И в момента, когато си каза, че изпитва пълно безразличие към признанието, което правеше, вътре в него затрептя нещо подобно на слаб водовъртеж и го смути. Слаб, но някак по-реален от спомените му, защото го бе изказал гласно. Гордост? Омраза? Или изпитваше раздразнение към себе си, тъй като всичко, което чувствуваше в момента, бе толкова безсмислено. Отклони разговора. — Кажи ми, какво още искаш да направиш, преди да умреш?

— Да умра? Кой ти говори за умиране? Обмислил съм няколко сигурни удара. Някой ден може да почна в Чикаго или в Ню Йорк, или пък просто ще си предложа идеите срещу заплащане. А имам запас от идеи за идеални убийства.

Бруно пак го загледа с предизвикателна настойчивост.

— Поканата да бъда твой гост в момента не е включена в някой от плановете ти, надявам се. — Гай приседна.

— Божичко мили, ти си ми симпатичен, Гай! Истината ти казвам!

Тъжната физиономия умоляваше Гай да каже, че той също му е симпатичен. С колко самота бяха изпълнени тия измъчени оченца! Гай сведе поглед и неловко се втренчи в ръцете си.

— Всичките ти идеи ли се свеждат до някакво престъпление?

— Разбира се, че не! Просто има неща, които искам да направя — да кажем, някой ден ми се ще да дам хиляда долара на някой човек. На просяк. Това е първото, което ще направя, когато си имам собствени мангизи. Ама на теб никога ли не ти се е щяло да откраднеш нещо? Или да убиеш някого? Сигурно да. На всеки му се ще. Как мислиш, нима на някои не им прави страшен кеф да убиват хора на война?

— Не — отвърна Гай.

Бруно се поколеба.

— О, разбира се, никога не биха си признали — страхуват се! Ама в живота ти е имало такива, които би желал да махнеш от пътя си, нали така?

— Не, не е имало. — Изневиделица се сети — Стив. Веднъж дори намисли да го убие.

Бруно навири глава.

— Сигурно има. Личи ти. Защо не си признаеш?

— Може и да ме е споходила такава мисъл, но никога не съм предприемал нищо повече. Не съм такъв човек.

— Точно тук бъркаш. Всеки е способен на убийство. Просто въпрос на обстоятелства — няма нищо общо с темперамента! Хората стигат до ръба — необходимо е само леко да ги побутнеш, за да скочат в пропастта. Всички, без изключение. Дори и собствената ти баба. Убеден съм.

— Само че аз не споделям това мнение — отсече Гай.

— Мъничко е оставало да убия баща си поне хиляда пъти, казвам ти! Кого ти се е искало да убиеш? Ония типове около жена ти?

— Един от тях — измърмори Гай.

— И докъде стигна?

— Изобщо доникъде. Само ми мина през ума. — Сети се за безсънните нощи — стотици и стотици, за обзелото го отчаяние, че никога няма да се успокои, ако не си отмъсти. Дали тогава нещо би могло да го побутне, та да прескочи ръба? Чу Бруно да мънка.

— Бил си адски близо — много по-близо, отколкото си представяш, според мен.

Гай го погледна с недоумение. Фигурата му имаше болнав, недоспал вид на крупие — прегърбен, по риза, подпрял ръце върху масата, отпуснал длъгнестата си глава.

— Изчел си доста криминални историйки — подхвърли Гай и още щом го каза, се учуди откъде му дойдоха тези приказки.

— Добро четиво са. Показват, че всеки човек е в състояние да убие.

— Винаги съм смятал, че именно затова са лошо четиво.

— Пак бъркаш! — възкликна Бруно с възмущение. — Известно ли ти е какъв процент от убийствата се изнася в печата?

— Не, и не ме интересува.

— Една дванайсета. Една дванайсета! Представи си само! И кои според теб са останалите единайсет дванайсети? Все разни дребни невзрачни хорица. Тези, които ченгетата никога няма да пипнат.

Той взе да сипва уиски, разбра, че бутилката е празна, и понечи да се изправи. От джоба на панталоните му проблесна златно ножче, окачено на тънка като струна златна верижка. Изящният му вид се понрави на Гай — хареса го като красиво бижу. Докато наблюдаваше как Бруно обрязва металната капачка на бутилката, изведнъж си представи как някой ден Бруно би могъл да убие човек с това ножче и вероятно няма да го хванат — просто защото ще му е все едно.

Бруно се извърна ухилен, с пълна бутилка уиски.

— Ела с мен в Санта Фе, а? Да си починеш малко.

— Благодаря, не мога.

— Имам достатъчно мангизи. Ще си ми гост, а? — Той разля уиски върху масата.

— Благодаря — отвърна Гай. Съдейки вероятно по дрехите му, Бруно смяташе, че не разполага с много пари. Той носеше любимия си сив панталон от каша. Щеше да бъде с него в Меткалф, а и в Палм Бийч, ако не беше много горещо. Облегна се на седалката, пъхна ръце в джобовете на панталона и напипа дупка в дъното на десния джоб.

— Защо не? — Бруно му подаде чашата. — Много си ми симпатичен, Гай.

— Защо?

— Защото си свестен. Честен по-точно. Познавам сума народ — истината ти казвам, — ама такива като тебе се броят на пръсти. Възхищавам ти се — изтърси той и завря устна в чашата.

— И ти си ми симпатичен — заяви Гай.

— Ела с мен, а? Нямам нищо предвид за следващите два-три дни, докато пристигне майка ми. Ще си прекараме екстра.

— Потърси си друг.

— По дяволите, Гай, кво си въобразяваш, че си търся компания по влаковете? Каня те да дойдеш с мен, щото си ми симпатичен. Поне за един ден. От Меткалф потеглям направо — дори няма да отида до Ел Пасо. По план трябваше да видя Големия каньон.

— Благодаря, но ми предстои една работа веднага щом приключа в Меткалф.

— Тъй значи. — Отново тъжната, изпълнена с възхищение усмивка. — Ще строиш нещо?

— Да, един клуб извън града. — Продължаваше да му звучи чуждо, не му прилягаше — това бе последното, с което само допреди два месеца би му хрумнало да се залови. — Новият клуб „Палмира“ в Палм Бийч.

— Сериозно?

Естествено, Бруно беше чувал за клуба „Палмира“. Най-големият клуб в Палм Бийч. Бе чул и новината, че ще строят нов клуб. Няколко пъти бе ходил в стария.

— Ти ли го проектира? — Очите на Бруно бяха изпълнени с момчешко обожание. — Можеш ли да ми го нарисуваш?

Гай набързо надраска скица на сградите върху последната страничка от тефтерчето му и по настояване на Бруно се подписа. Захвана да обяснява, че ще има подвижна стена и долният етаж ще се превръща в голяма бална зала, отворена към терасата; надяваше се, че ще получи разрешение да остави вентилационни отвори, така че климатичната инсталация да отпадне. Говоренето го изпълни с щастие и макар че се стараеше да прикрие възбудата си, очите му се навлажниха. Как можеше да разговаря така задушевно с Бруно, да му разкрива най-съкровените си мисли? Бруно, който би разбрал по-малко от всеки друг?

— Звучи страхотно — заяви Бруно. — Значи ти им казваш кое как ще изглежда?

— Не. Човек трябва да се съобразява с желанията на доста хора. — Гай внезапно отметна глава и се разсмя.

— Значи ще се прославиш, а? Май че вече си известен.

Щяха да се отпечатат снимки по вестниците, може би щеше да се появи нещичко в новините. Не биваше да забрави, че все още не бяха одобрили проектите му, но беше толкова сигурен, че ще стане! Майърс, неговият съдружник от архитектурното бюро в Ню Йорк, беше убеден в това. Ан също. Така мислеше и мистър Брилхарт. Най-значителната поръчка в живота му.

— Може би оттук нататък ще стана известен. На подобни неща се прави голяма реклама.

Бруно надълго и нашироко му заразправя за живота си в колежа — как щял да се захване с фотография, ако по някое време не се било случило нещо с баща му. Гай не го слушаше. Отпиваше разсеяно и си представяше какви поръчки щеше да получава след Палм Бийч. Не след дълго административната сграда в Ню Йорк може би. Имаше една идея за административна сграда в Ню Йорк и жадуваше да я види осъществена. Гай Даниъл Хайнс. Знаменитост. Край на тягостното, не напълно изживяно чувство, че разполага с по-малко средства от Ан.

— Няма ли да е така, Гай? — повтори Бруно.

— Кое?

Бруно пое дълбоко дъх.

— Ако жена ти вземе да ти прави въртели с развода. Да речем, че се захване, докато си в Палм Бийч, и ги накара да те уволнят — това няма ли да е достатъчен мотив за убийство?

— На Мириам?

— Разбира се.

— Не — отвърна Гай. Ала въпросът го смути. Опасяваше се, че Мириам е чула за предстоящата работа от майка му и ще се помъчи да му напакости единствено заради удоволствието да му причини болка.

— Не ти ли се е приисквало да я убиеш, когато те мамеше?

— Не. Не можеш ли да говориш за друго? — За миг пред очите му застанаха двете половини от живота му — семейството и кариерата, една до друга — виждаше ги както никога досега. Главата му се завъртя и му премаля от усилието да проумее как е могъл да бъде толкова глупав и безпомощен в единия случай и така способен в другия. Хвърли поглед към Бруно, който не сваляше очи от него, и усещайки се леко замаян, остави чашата и я побутна напред.

— Сигурно ти се е искало в някой момент — промълви Бруно с кротко, пиянско упорство.

— Не. — Дощя му се да излезе да се поразходи, ала влакът се движеше право напред, сякаш никога нямаше да спре. Ами ако работата пропаднеше заради Мириам? Няколко месеца щеше да живее в Палм Бийч и това, естествено, предполагаше да общува като равен с директорите. Бруно много добре ги разбираше тези работи. Гай прокара ръка по влажното си чело. Трудността идеше оттам, че преди да я види, не можеше да узнае какво си е наумила Мириам. Беше уморен, а когато беше уморен, Мириам умееше да го завладява като войска. През двете години, които му бяха необходими, за да се отърси от любовта си към нея, това се бе случвало много често. Ето и този път. Почувствува, че Бруно му е дошъл до гуша. Бруно се усмихваше.

— Да ти разкажа ли за един от моите планове да убия баща си?

— Не — отвърна Гай и закри с ръка чашата, която Бруно се готвеше да напълни.

— Какво предпочиташ — разбитата фасунга в банята или гаража с въглероден двуокис?

— Направи го и престани да приказваш за това!

— Ще го направя — недей да смяташ, че няма! И знаеш ли какво ще направя някой ден? Ако ми се прииска, ще се самоубия, но ще го наглася така, че да изглежда, сякаш ме е убил най-върлият ми враг.

Гай го погледна с погнуса. Бруно бе почнал да губи очертанията си — като че ли се втечняваше. Сякаш бе само глас и дух — духът на злото. Мина му през ума, че Бруно олицетворяваше всичко онова, което той презираше. Бруно беше или щеше да стане всичко онова, което той не би искал да бъде.

— Искаш ли да ти изработя план за убийство на жена ти? Може да ти се доще да го приложиш някой път. — Бруно се сви притеснено под осъдителния поглед на Гай.

Гай се изправи.

— Искам да се поразходя.

Бруно плесна с ръце.

— Хей! По дяволите, каква идея! Всеки от нас убива вместо другия, нали разбираш! Аз убивам жена ти, ти убиваш баща ми! Запознаваме се във влака, нали разбираш, и никой не знае, че се познаваме! Желязно алиби и за двамата! Загряваш ли?

Стената насреща му пулсираше ритмично, сякаш щеше да се разпадне. Убийство. Призля му, ужаси се от самата дума. Искаше му се да избяга от Бруно, да се измъкне от това купе, ала някаква кошмарна тежест го притискаше. Помъчи се да запази равновесие, като подпре стената, като проумее какво говори Бруно, тъй като усещаше, че там някъде съществува логика — подобно на задача или загадка, които очакват своето решение:

Пожълтелите от тютюна ръце на Бруно се тресяха и подскачаха върху коленете му.

— Алибита бетон! — изкрещя той. — Най-страхотната идея в живота ми! Не можеш ли да разбереш? Мога да свърша работата, когато те няма в града, а ти — когато мене ме няма.

Гай разбра. Невъзможно беше някой някога да ги разкрие.

— Ще ми достави голямо удоволствие да прекъсна живот като нейния и да допринеса за живот като твоя. — Бруно се разхили. — Не смяташ ли, че някой би трябвало да възпре Мириам, преди да погуби доста хора? Седни, Гай!

Гай искаше да му напомни, че Мириам не го е погубила, ала Бруно не го остави да се изкаже.

— Само си представи такава ситуация. Ще можеш ли да го извършиш? Ще ми разправиш всичко — къде живее, разбираш ли, — аз също ще ти разправя кое къде е — все едно, че живееш у нас. Може навсякъде да оставим отпечатъци от пръсти, та да побъркаме ченгетата! — изкиска се. — С промеждутък от месеци, разбира се, и абсолютно никаква връзка. Божичко, няма грешка!

Бруно понечи да се изправи и посягайки към чашата, едва не се стовари на пода. После произнесе със смазваща самоувереност, право в лицето му:

— Ще можеш да го извършиш, нали, Гай? Няма да има никакви пречки, кълна ти се. Всичко ще уредя, кълна ти се. Гай.

Гай го тласна встрани по-силно, отколкото искаше. Бруно покорно се надигна от мястото до прозореца. Гай се огледа — не му достигаше въздух, — ала в стените нямаше пролука. Купето се бе превърнало в малък ад. Какво правеше тук? Как и кога се бе напил така?

— Убеден съм, че ще можеш! — Бруно се намръщи.

На Гай му се дощя да изкрещи — вместо това обаче се чу да шепне:

— Млъкни с твоите проклети идеи. До гуша ми дойде.

Гай забеляза как тясното лице на Бруно странно се изкриви в гримаса на изненада и придоби зловещо, многозначително и противно изражение. После Бруно помирително повдигна рамене.

— Добре. Продължавам да твърдя, че хрумването ми си го бива и че разполагаме с идеална ситуация. Ще се възползувам от идеята. С някой друг, разбира се. Къде отиваш?

Гай най-после се бе сетил за вратата. Излезе и отвори вратата на вагона. По-хладният въздух отвън го удари в лицето, сякаш за да го порицае, а тракането на влака се превърна в укорителен тътен. Той заруга себе си и ругатните му полетяха с вятъра и с влака; силно му се прищя да повърне.

— Гай?

Обърна се и видя как Бруно се провира през тежката врата.

— Извинявай, Гай.

— Няма за какво — изрече Гай начаса, шокиран от вида му. В самоунижението си Бруно бе придобил кучешко изражение.

— Благодаря ти, Гай.

Бруно наведе глава и в този миг тракането на колелетата взе да затихва, та Гай трябваше да се задържи да не падне.

Спирането на влака го изпълни с неимоверно облекчение. Тупна Бруно по рамото.

— Хайде да слезем да подишаме малко въздух!

Посрещна ги мълчание и пълен мрак.

— Каква е тая работа, по дяволите? — изкрещя Бруно. — Няма осветление!

Гай погледна нагоре. Нямаше и луна. От студа тялото му се скова и напрегна. Някъде с привичен шум хлопна дворна врата. Някаква светлинка отпред се превърна във фенер — един мъж тичаше с него към опашката на влака; от вратата на товарен вагон струеше светлина. Гай бавно закрачи към светлината и Бруно го последва.

Далече в мрака на прерията протяжно изсвири локомотив, отново и отново, отдалечавайки се. Помнеше този звук от детството си — красив, непорочен и самотен. Като див жребец, отърсващ се от белокожия си ездач. В пристъп на дружелюбност Гай хвана Бруно под ръка.

— Не ща да вървя! — изрева Бруно, изскубна се и спря. Съвсем бе отмалял от чистия въздух.

Влакът потегляше. Гай набута отпуснатото му туловище във вагона.

— Една чашка преди лягане? — унило промълви Бруно, макар че имаше вид на човек, който ще се строполи от умора.

— Благодаря, повече не искам.

Шепотът им потъна в зелените завеси.

— Да не забравиш да ми се обадиш утре сутринта. Няма да заключвам. Ако не те чуя, влизаш направо, нали?

Залитайки между зелените завеси по стените, Гай се отправи към спалното купе.

Лягайки си, по навик се сети за книгата. Беше я забравил в купето на Бруно. Своя Платон. Никак не му допадна това, че книгата оставаше при Бруно тази нощ, че Бруно щеше да я пипа и да я разгръща.