Патриша Хайсмит
Непознати във влака (19)

19

Бруно не гореше от желание да иде в Хаити, ала бягството бе някакъв изход. И Ню Йорк, и Флорида — което и да е кътче из континента Америка бе мъчение за Бруно, защото тук бе и Гай, а не желаеше да се видят. Докато беше у дома си в Грейт Нек, пиеше много, за да притъпи болката и депресията си; за да запълва времето си, се зае да измери колко крачки са къщата и градината, измери и стаята на баща си с шивашки метър — движеше се неуморно и методично, навеждаше се, мереше и премерваше досущ като автомат, който само сегиз-тогиз се отклонява от зададената програма, от което проличаваше, че е пиян, а не побъркан. Така прекара десетте дни след срещата си с Гай, докато майка му и приятелката й Алис Лефингуел се приготвят, за да заминат всички заедно за Хаити.

На моменти усещаше цялото си същество подложено на все още неразгадан метаморфозен процес. Когато бе сам в къщата, в стаята си, усещаше деянието, което бе извършил, като корона върху главата си, ала короната бе невидима за останалите. За щяло и нещяло бе готов да избухне в плач. Веднъж му се прииска сандвич с черен хайвер за обяд, понеже заслужаваше най-великолепния едрозърнест черен хайвер, а когато се оказа, че в къщата има само червен, изпрати Хърбърт да купи черен. Изгълта четвъртинка от препечения сандвич, сръбвайки си уиски със сода, след което едва не заспа, загледан вторачено в триъгълното парче хляб, което бе почнало да се извива от единия край. Гледа го, докато сандвичът престана да бъде сандвич, чашата с уиски престана да бъде чаша — единствено златистата течност вътре бе частица от него и той я изгълта до дъно. Празната чаша и извиващият се сандвич оживяха, подиграваха му се и оспорваха правото му да ги ползува. Тъкмо в този момент от алеята пред къщата потегли камионът на месаря и Бруно се начумери, понеже внезапно всички предмети оживяха и бягаха, за да се отърват от него — камионът, сандвичът и чашата, дърветата, които не можеха да побягнат, ала го презираха, както и къщата, която го държеше в плен. Блъсна едновременно и с двата си юмрука по стената, след това сграбчи сандвича, отчупи нахалната му триъгълна муцуна и го изгори, късче по късче, в изгладнялата камина. Зрънцата хайвер пукаха и умираха като човечета: всяко зрънце — един живот.

Алис Лефингуел, майка му и той заедно с четирима души екипаж, двама от тях порториканци, отплуваха с моторната яхта „Приказният принц“ — цялата есен и зима Алис се бе борила да я изтръгне от ръцете на бившия си съпруг. Още преди няколко месеца ги бе поканила на това морско пътешествие, за да отпразнуват третия й развод. През първите дни на пътуването Бруно си надяна маска на безразличие и досада, стараейки се да прикрие обзелото го въодушевление. Никой не му обърна внимание. Алис и майка му бъбреха безспирно в каютата по цял следобед и вечер, а сутрин спяха. За да оправдае пред себе си своето задоволство въпреки скучната перспектива да се обрече на едномесечно усамотено съжителство с такава стара дрипа като Алис, Бруно си внуши, че доста се е преуморил, пазейки се да не би полицията да попадне на негова следа, и че има нужда спокойно и подробно да обмисли евентуалното премахване на баща си. Освен това си каза, че с времето се увеличава и вероятността Гай да промени становището си.

На кораба разработи два-три принципни сценария за убийството на баща си, като евентуалните допълнения на място щяха да бъдат само варианти на замисленото. Много се гордееше със сценариите си — единият предвиждаше да се използува пистолет в спалнята на баща му, вторият — нож и два варианта за бягство, третият — пистолет или нож, или задушаване в гаража, където баща му вкарваше колата си вечер в 6,30. Недостатък на последния сценарий бе, че трябваше да бъде осъществен на светло, но, от друга страна, бе сравнително елементарен. Сякаш чуваше с ушите си последното щрак-щрак, което щеше да увенчае успеха на плановете му. Въпреки това се чувствуваше длъжен, за да избегне всякаква опасност, да скъсва грижливо изработените скици. Все нещо чертаеше, а после късаше листчетата. Когато „Приказният принц“ заобиколи нос Майси на път за Порт-о-Пренс, морето от Бар Харбър до най-южната точка на Виргинските острови вече бе осеяно с раздробените зрънца от идеите му.

— Приказно пристанище за моя „Приказен принц“! — възкликна безгрижно Алис в една от паузите на разговора си с майка му.

Застанал на сянка встрани от тях, Бруно смачка листа, върху който чертаеше, и вдигна глава. Вляво на хоризонта се бе показала суша като сива, неясна черта. Хаити. Сега мястото му изглеждаше по-далечно и чуждо, отколкото преди да го види. Все повече и повече се отдалечаваше от Гай. Надигна се от шезлонга и застана до парапета. Щяха да останат дни наред в Хаити, преди отново да отплават, и то още по на юг. Стоеше като истукан, изгаряше го вътрешно безсилие, както тропическото слънце изгаряше белите му крака. С рязък жест накъса листа на парченца, разтвори ръце над парапета и ги пусна. Своенравният вятър ги понесе напред.

Не по-маловажно от сценариите, разбира се, бе да намери подходящ изпълнител. И сам би се заел, ако не беше Джерард, частният детектив на баща му, който щеше да го пипне дори да подготвеше най-внимателно всичко. От друга страна, искаше още веднъж да провери своята теория за убийство без подбуди. Мат Левайн или Карлос — бедата бе, че ги познаваше. А беше опасно да се опитва да преговаря, без да е сигурен, че човекът ще се съгласи. На няколко пъти се среща с Мат, ала не успя да подхване разговора по въпроса.

А после в Порт-о-Пренс се случи нещо, което Бруно никога нямаше да забрави. Втория следобед, когато се връщаше към яхтата, се изтърси от мостчето.

Влагата и горещината го бяха замаяли, а от рома му бе станало още по-зле, още по-горещо. От хотел „Ла Ситадел“ бе тръгнал обратно към кораба, за да вземе официалните обувки на майка си, и по пътя се отби в някакъв крайбрежен бар да изпие чаша уиски с лед. В бара завари един от екипажа, порториканеца, който му бе станал неприятен от първия момент на пътуването. Беше мъртвопиян, ревеше така, сякаш бе собственик на града, на „Приказният принц“ и на цяла Латинска Америка. Нарече Бруно „бял негодник“ и разни други работи, които Бруно не разбра, ала всички се разсмяха. Бруно излезе с достойнство от бара, прекалено уморен и отвратен, за да се нахвърли да го бие, ала твърдо решен да каже на Алис да го уволни, така че вече да не може да си намери работа. Порториканецът го настигна една пресечка преди кораба и продължи да приказва. Бруно тръгна по мостчето, залитна към въжето и се пльосна в мръсната вода. Не можеше да каже, че порториканецът го е бутнал, понеже не беше вярно. Порториканецът и един друг моряк — и двамата се смееха — го измъкнаха и довлякоха до леглото му. Бруно изпълзя от леглото и взе бутилката с ром. Отпи направо, след което се стовари върху леглото и заспа както си беше с мокри долни дрехи.

По едно време влязоха майка му и Алис и го разтърсиха да се събуди.

— Какво се случи? — настоятелно питаха и така се кикотеха, че едва се разбираше какво казват. — Какво се случи, Чарли?

Не виждаше ясно фигурите им, ала смехът им го пронизваше. Бруно настръхна, когато Алис го докосна по рамото. Не можеше да го изрече, но знаеше какво му се иска да им каже. Какво правеха в стаята му, щом не му носеха вести от Гай?

— Какво? Какъв Гай? — попита майка му.

— Излизай! — кресна Бруно и към двете.

— О, не е на себе си — нажалено промълви майка му, сякаш бе до леглото на умиращ. — Горкото момче. Горкото, горкото момче!

Бруно взе да върти глава наляво-надясно, за да не му сложат студения мокър компрес. Мразеше ги, мразеше и Гай! Заради него бе убил, подвел бе полицията, беше си мълчал, когато Гай го бе помолил, паднал бе във вонящата вода заради него, а Гай дори не искаше да го види! Прекарваше си времето с някакво момиче! Не беше уплашен или нещастен, просто нямаше време за него! Три пъти я бе виждал около къщата на Гай в Ню Йорк! Ако му паднеше подръка, щеше да я убие също като Мириам!

— Чарли, Чарли, тихо!

Гай щеше да се ожени отново и никога нямаше да има време за него. Да видим кой ще му помогне, когато и тази девойка започне да го мами с някакъв мухльо! Беше отишъл в Мексико заради нея, не просто на гости при приятели. Нищо чудно, дето не е искал Мириам да му пречи! А дори не бе споменал за Ан Фокнър във влака! Гай го беше използувал. Навярно би убил баща му независимо дали иска, или не. Всеки бе способен на убийство. Ала си спомни, че Гай не мислеше така.