Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Strangers on a Train, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik(2011)

Издание:

Патриша Хайсмит

Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

 

Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88

Рецензент: Юлия Гешакова

Редактор: Юлия Гешакова

Рисунка: Георги Младенов

Оформление: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Радослава Маринович

Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.

Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16

Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

Patricia Highsmith

Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950

Penguin Books, New York, 1974

Deep Water © Patricia Highsmith, 1957

Harper & Bros, New York, 1966

The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962

Penguin Books, New York, 1983

Предговор: © Миглена Николчина

Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева

Ч 820–3

История

  1. —Добавяне

18

Откакто се бе върнал в Ню Йорк преди месец, Гай не можеше да си намери място; все бе недоволен от себе си, от работата си, от Ан — и постепенно стигна до заключението, че причината за всичко е Бруно. Тъкмо Бруно бе виновен, че вече не можеше да понася снимките на „Палмира“. Всъщност Бруно бе в основата на неговото безпокойство, което той приписваше на оскъдицата от поръчки след пътуването му до Палм Бийч. Именно Бруно го накара да влезе в този така безсмислен спор с Ан предната вечер, че не е необходимо да се мести в по-представителна кантора, нито да купува ново обзавеждане и килим за сегашната. Бруно го подтикна да каже на Ан, че се смята за неудачник, че „Палмира“ не значи нищо. Бруно принуди Ан да му обърне гръб същата вечер и безмълвно да си тръгне; той го застави да изчака, докато вратата на асансьора не се затвори, и чак тогава да хукне по стълбището осем етажа надолу да моли Ан да му прости.

Освен това, кой знае — може би тъкмо Бруно му пречеше да получава поръчки сега. Създаването на една сграда бе духовна дейност. А съзнанието за вината на Бруно, което таеше у себе си, в известен смисъл го развращаваше. Бе убеден, че такова нещо не може да не остави следи. Бе решил да не се меси в залавянето на Бруно — това бе задача на полицията. Ала седмиците минаваха, Бруно бе на свобода и Гай се измъчваше при мисълта, че трябва да предприеме нещо. Възпираше го както нежеланието да обвини някого в убийство, така и безсмисленото, но упорито съмнение във вината на Бруно. Сегиз-тогиз мисълта, че Бруно е извършил престъплението, му се струваше толкова нелепа, че цялата му предишна убеденост тутакси се изпаряваше. Понякога имаше чувството, че дори ако Бруно му пратеше писмено признание, пак би се съмнявал. Ала пред себе си трябваше да признае, че Бруно го е извършил. Сигурен беше. Убеждението му се засилваше от факта, че седмиците се нижеха, без полицията да се добере до нещо съществено. А и както твърдеше Бруно, нима биха могли, като нямаше подбуди? С онова писмо през септември бе затворил устата на Бруно, ала тъкмо преди да отпътува от Флорида, Бруно с няколко сдържани реда му бе съобщил, че през декември се връща в Ню Йорк и се надява, че ще могат да си поговорят. Гай твърдо бе решил да няма никакво вземане-даване с него.

Въпреки това всичко, включително и дреболии, го дразнеше, ала най-вече работата. Ан го увещаваше да има търпение. Напомняше му, че във Флорида вече е доказал какво може. Обгради го с още по-голяма нежност и вяра в собствените му сили, от които така се нуждаеше, макар че в миговете на най-дълбоко отчаяние и безсмислено упорство невинаги бе и състояние да ги приеме.

Една сутрин в средата на декември, както си седеше и лениво разглеждаше скиците си за къщата в Кънетикът, телефонът иззвъня.

— Здравей, Гай, аз съм, Чарли.

Гай позна гласа и мускулите му се напрегнаха в очакване. Ала Майърс бе наблизо и можеше да го чуе.

— Как си? — весело и дружелюбие попита Бруно. — Честита Коледа.

Гай бавно затвори телефона.

Погледна към Майърс, колегата, с когото работеха заедно и обширното помещение. Стоеше все така приведен над чертожната си дъска. Под зелените щори гълъбите неспирно кълвяха зрънцата, които им бяха хвърлили преди малко с Майърс, и подскачаха по перваза.

Телефонът отново иззвъня.

— Бих искал да се видим, Гай.

Гай се изправи.

— Съжалявам. Изобщо не искам да те виждам.

— Защо така? — Бруно се засмя пресилено. — Притеснен ли си, Гай?

— Изобщо не искам да те виждам, и толкоз.

— Е, добре — изрече Бруно с дрезгав от обида глас.

Гай изчака, решен да не отстъпи, и накрая Бруно първи затвори.

Гърлото му бе пресъхнало и той отиде да пийне вода от чешмата в ъгъла. Зад чешмата висеше голямата снимка на почти довършените четири сгради на „Палмира“, заснети отгоре. Слънцето прорязваше снимката по диагонал. Гай се извърна. Както Ан щеше да му напомни, от факултета по архитектура в Чикаго, където бе следвал, го бяха поканили да произнесе реч. Трябваше да пише статия за едно авторитетно списание. Ала що се отнасяше до поръчките, клубът „Палмира“ бе все едно призив за открит бойкот срещу него. И защо не? Не дължеше ли „Палмира“ на Бруно? Или, с други думи, на един убиец?

Една вечер няколко дни след това с Ан излязоха от неговия апартамент на Петдесет и трета улица и заслизаха по стълбището от тъмнокафяв пясъчник. Валеше сняг, но Гай съзря на тротоара висок гологлав мъж, който ги наблюдаваше. Полазиха го тръпки и несъзнателно стисна по-здраво ръката на Ан.

— Добър вечер — поздрави Бруно с тих нажален глас. В сумрака лицето му едва се виждаше.

— Добър вечер — отвърна Гай, сякаш срещаше непознат, и отмина.

— Гай!

Двамата с Ан се обърнаха едновременно. Бруно се приближи, пъхнал ръце в джобовете на палтото си.

— Какво има? — попита Гай.

— Просто исках да ти се обадя. Да попитам как си. — Гледаше вторачено Ан със смутена, сърдита усмивка.

— Добре съм — тихо отвърна Гай. Обърна се и дръпна Ан да вървят.

— Кой е този? — прошепна тя.

Гай едва се сдържаше да не се извърне. Сигурен бе, че Бруно не е мръднал от мястото си, че продължава да гледа подире им — и навярно да плаче.

— Идва да търси работа миналата седмица.

— Не можеш ли да му помогнеш?

— Не. Алкохолик е.

Нарочно заговори за къщата им, понеже чувствуваше, че няма друго, за което да е способен да говори с естествен тон. Беше платил парцела, основите бяха положени. След празниците щеше да замине за няколко дни в Олтън. Докато гледаха филма, обмисляше начини да се отърве от Бруно — така да го сплаши, та да не посмее повече да го безпокои.

Какво искаше от него Бруно? Седеше в салона, стиснал юмруци. Следващия път щеше да го заплаши, че ще го издаде на полицията. И щеше наистина да се заеме с тази работа. Какво чак толкова лошо имаше в това да им подхвърли идеята да се занимаят с Бруно?

Какво обаче искаше от него Бруно?