Патриша Хайсмит
Непознати във влака (12)

12

Беше почти девет. Нощният мрак плавно се спускаше след дългата привечер и в повечето сякаш надве-натри изградени дървени къщички все още не бяха запалили лампите — светеше само тук-там на някоя веранда, където хората се бяха разположили на люлки или по стъпалата.

— Спри тука, слизам — обърна се Бруно към шофьора. Бяха стигнали Магнолия Стрийт и Колидж Авеню номер хиляда. Нататък пое пеша.

Едно момиченце стоеше на тротоара и го гледаше, без да мигне.

— Здрасти — нервно рече Бруно, сякаш й заповядваше да се махне от пътя му.

— Здравей — поздрави момиченцето.

Бруно се загледа към осветената веранда — един дебеланко си вееше с ръка, а две жени седяха в люлката. Или беше по-пиян, отколкото си мислеше, или щеше да му провърви — имаше някакво предчувствие за номер 1235. Не би могъл да си представи по-подходящ квартал за Мириам. Ако се бе заблудил, щеше да обиколи другите адреси. Списъкът беше в джоба му. Вентилаторът на верандата го подсети за горещината, а отгоре на това той целият гореше още от следобед като при треска. Спря и запали цигара — зарадва се, че ръцете му изобщо не трепереха. Махмурлукът му бе минал с помощта на половинлитровата бутилка; от алкохола се бе поуспокоил и отпуснал. Наоколо цвъртяха щурци. Беше толкова тихо, че Бруно чу как през две пресечки някакъв шофьор превключи скоростите. Иззад ъгъла се появиха младежи и сърцето му трепна от уплаха да ме би Гай да е сред тях, но го нямаше.

— Дърто магаре такова! — обади се един от младежите.

— Аха! Казах й, че няма да се будалкам с човек, който върти мръсни номера на брат си…

Бруно ги изгледа отвисоко. Сякаш дърдореха на друг език. Изобщо не говореха като Гай.

Не можеше да открие номерата на някои къщи. Ами ако не успееше да открие и номер 1235? Ала когато стигна до къщата, металните цифри лъснаха пред очите му, четливо изписани над верандата. При вида на къщата усети как постепенно го обзема приятна възбуда. Навярно Гай честичко бе припкал по тези стълби, мина му през ум, и това бе единственото, което я отличаваше от другите къщи. Инак беше малка, досущ като останалите, само светлокафявата дъсчена облицовка беше по-олющена. Отстрани имаше алея за колите, моравата отпред бе зле поддържана, а до тротоара бе паркиран стар шевролет. Един от прозорците на долния етаж светеше; светеше и един от ъгловите прозорци в задната част на горния етаж — вероятно на нейната стая. Защо обаче не беше сигурен? Може би Гай действително не му бе разказал достатъчно!

Бруно припряно прекоси улицата и се върна малко назад. Спря и като хапеше устни, се обърна, вперил поглед в къщата. Нямаше жива душа, нито една веранда не светеше освен една-единствена чак на ъгъла. У Мириам или у съседите им едва-едва се чуваше радио, ала не можеше да прецени точно откъде. На долния етаж у съседите светеха два прозореца. Навярно по алеята за колите би могъл да отиде и да надзърне от задната страна на номер 1235.

На съседната веранда светна лампа и Бруно моментално погледна нататък. Появиха се мъж и жена, жената се отпусна върху люлката, а мъжът пое по пътеката. Бруно се отдръпна заднишком в нишата на един гараж с козирка отпред.

— С ядки, ако нямат с праскови, Дон — провикна се жената.

— За мен ванилов — измърмори Бруно и отпи от бутилката.

Огледа скептично светлокафявата къща, опря крак на стената и усети нещо твърдо до бедрото си: ножа, който бе купил на гарата в Биг Спрингс — ловен нож с петнадесетсантиметрово острие в калъфка. Не искаше да използува нож, стига да можеше да го избегне. Кой знае защо, от ножовете му се повдигаше. А пистолетът вдигаше шум. Как щеше да го извърши? Щеше да му хрумне, след като я види. Или нямаше да му хрумне? Бе решил, че ще му хрумне нещо, като види къщата, и все още имаше усещането, че къщата е тъкмо тази, но нищо не му хрумваше. Това би ли могло да означава, че къщата не е тази? Ами ако го пипнеха, че дебне наоколо, и го изгонеха, преди да се е уверил? Гай не му беше разказал достатъчно — бе пределно ясно! Бързешком отпи от бутилката. Не бива да започва да се притеснява, това ще провали всичко. Коляното му поддаде. Прокара изпотени длани по бедрата си и облиза устни с треперещ език. От вътрешния си джоб измъкна листчето с адресите на всички Джойс и го обърна към уличната лампа. Въпреки това не успя да разчете написаното. Дали да не потърси друг адрес, а да се върне тук по-късно?

Щеше да изчака петнадесет минути, може и половин час.

Докато пътуваше, в ума му се бе загнездило убеждението, че е по-добре да я нападне на открито, така че във всичките му кроежи първоначално той тръгваше към нея. Тази улица например бе почти достатъчно тъмна, под дърветата цареше пълен мрак. Предпочиташе да си служи с голи ръце или да я удари с нещо по главата. Не съзнаваше колко е възбуден, докато не почувствува как тялото му физически се напряга при мисълта, че ще скочи надясно или наляво, както би станало, когато я нападне. От време на време го спохождаше мисълта колко щастлив ще е Гай, след като всичко приключи. Мириам се бе превърнала в предмет — дребен и твърд.

Чу мъжки глас, после смях — сигурен бе, че идеше от стаята, в която светеше, на горния етаж на номер 1235, а после се обади глас на засмяно момиче: „Престани!… Чуваш ли? Чуууваш ли?“ Мириам навярно. Звучеше глезено и провлачено, но се чувствуваше и някаква сила, като от метална струна.

Светлината трепна и угасна, ала погледът му не се отместваше от тъмния прозорец. В този момент запалиха лампата на верандата и двама мъже и една девойка — Мириам — се показаха. Бруно затаи дъх и стъпи здраво на земята. Ясно се виждаше червеникавата и коса. И по-едрият от мъжете беше червенокос — брат й навярно. Очите му забелязаха едновременно десетки подробности — ниската й набита фигура, обувките без токчета, непринудеността, с която се врътна и вдигна очи към един от мъжете.

— Смяташ ли, че трябва да й се обадим, Дик? — попита тя с тъничкия си гласец. — Доста късничко е.

На предния прозорец се повдигна крайчецът на пердето.

— Не закъснявай много-много, мила.

— Добре, мамо.

Запътиха се към колата до тротоара. Никакви изгледи за такси в тоя скапан град! Затича се. От месеци не беше тичал, но се чувствуваше в спортна форма.

— Такси! — Дори не го беше забелязал, но после го видя и се втурна към него.

Накара шофьора да обърне и да влезе в Магнолия Стрийт, в посоката на паркирания шевролет. Шевролета го нямаше. Цареше пълен мрак. После в далечината под дърветата забеляза мигащото червено ма задните светлини.

— Карай!

Светна червен светофар и светлините пред тях се заковаха на място, таксито се поприближи и Бруно с облекчение се облегна на седалката, като разпозна шевролета.

— Къде искате да отидете? — попита шофьорът.

— Карай! — А после, когато шевролетът зави по един голям булевард: — Завий надясно!

Седеше изправен на ръба на седалката. Изви глава към тротоара, зърна табелката „Булевард Крокет“ и се усмихна. Беше чувал за булевард Крокет — най-широката и най-дълга улица в Меткалф.

— На кой адрес искате да отидете? — попита шофьорът. — Може да познавам хората.

— Минутка, минутка само — отвърна Бруно и несъзнателно, преструвайки се, захвана да рови из хартиите, които измъкна от вътрешния си джоб. Намери листчето за Мириам. Изведнъж се захили — силно развеселен и спокоен. Сега вече се правеше на пришълец от друг град, на глупака, който дори не помни къде е забутал адреса на хората, при които иска да отиде. Наведе глава, та шофьорът да не забележи, че се смее, и машинално посегна за бутилката.

— Искате ли да светна?

— Не, не, благодаря.

Жадно отпи. В този момент шевролетът свърна по булеварда и Бруно нареди на шофьора да кара нататък.

— Закъде?

— Карай и без много-много приказки! — изкряска Бруно. От напрежение гласът му бе изтънял до фалцет.

Шофьорът поклати глава и цъкна с език. Бруно беснееше, ала шевролетът бе пред очите им. Сякаш никога нямаше да спрат, а и този булевард Крокет май пресичаше целия Тексас. На два пъти колата се загуби и отново се появи пред погледа му. Минаха покрай пазари и открити кина, после и от двете страни се спусна завесата на мрака. Взе да го обхваща безпокойство. Не би могъл да ги следва извън града или по някой селски път. В този момент над пътното платно се появи голяма светлинна арка. ДОБРЕ ДОШЛИ В ЦАРСТВОТО НА ЗАБАВЛЕНИЯТА ПРИ ЕЗЕРОТО МЕТКАЛФ, прочете Бруно. Шевролетът мина отдолу и се насочи към паркинга. Гората бе осеяна със светлини, чуваше се панаирджийска музика. Увеселителен парк! Бруно бе във възторг.

— Четири долара — кисело произнесе шофьорът и Бруно му подаде петачка през предния прозорец. Изчака Мириам с двамата мъже и другата девойка, която бяха взели, да минат през въртящата се преграда на входа и тръгна подире им. Широко отвори очи, за да огледа хубавичко Мириам на светло. Приличаше на закръглена гимназистка и хващаше око, ала определено бе второ качество. Късите червени чорапки и червените сандали го вбесиха. Как бе могъл Гай да бе ожени за такова нещо? В този миг краката му се вдървиха и той се закова на място: тя не беше бременна! Присви очи в пълно недоумение. Защо не беше забелязал още в началото? Може би бе още рано, за да й проличи. Впи зъби в долната си устна. При нейната пълнота кръстът й изглеждаше дори по-прибран, отколкото трябваше. Може би беше сестра на Мириам. Или пък е направила аборт. Или е пометнала. Госпожица Метна! Приятно ми е. Метни го, сестрице! Под опънатата сива пола личаха тлъстите й къси бедра. Продължи подире им, като намагнетизиран ги следваше на определено разстояние. Дали Гай го беше заблудил за бременността й? Ала Гай не би постъпил така. Душата му се раздираше от противоречия. Вирна глава и впи очи в Мириам. В този миг нещо в ума му щракна още преди да осъзнае, че търси именно това: ако с детето се бе случило нещо, той имаше още по-сериозни основания да я премахне, тъй като Гай не би могъл да получи развод. Ако, да кажем, е направила аборт, тя би могла да се разхожда в момента.

Бе застанала пред една странична шатра, където циганка пускаше разни неща в голям кръгъл съд. Другата девойка се разсмя, плътно притискайки се към червенокосия.

— Мириам!

Бруно подскочи, едва се удържа на краката си.

— Ооо, идвам! — Мириам се запъти към павилиона с кремовете.

Всички си купиха замразен крем. Бруно зачака с отегчена усмивка, поглеждайки към светлинната арка на виенското колело и клатушкащите се в тъмното небе кабинки с човечета. В далечината между дърветата зърна мигащи светлинки върху водата. Парка си го биваше. Прииска му се да се повози на виенското колело. Чувствуваше се чудесно. Не бързаше, не се вълнуваше. От въртележката се чуваше „Кейси ще танцува валс с червенокосата“. Ухили се и хвърли поглед към червената коса на Мириам — очите им се срещнаха, ала той бе убеден, че погледът й го отмина, без да се задържи върху него, макар че повече не биваше да си позволява такава волност. Изкиска се от внезапно обзелото го безпокойство. Според него Мириам изобщо не беше хубавица и това също го развесели. Можеше да си представи защо Гай я ненавиждаше. И той я ненавиждаше от цялото си сърце. Вероятно лъжеше Гай, че е бременна. И със своята безкрайна честност Гай й вярваше. Мръсница!

Изчака ги да се отдалечат, пусна лястовичката, която въртеше в ръце, в будката за балони, после се извърна и купи една яркожълта птичка. Почувствува се дете като едно време; размахваше рязко пръчицата с птичката и опашката и запищяваше пииии!

Мина момченце с родителите си и протегна ръчичка — Бруно понечи да му я даде, ала се отказа.

Мириам и приятелите й влязоха в обширно осветено пространство, където бе виенското колело и разни други увеселителни площадки. Влакчето над главите им трещеше като автомат та-та-та-тат. Нещо издрънча, чу се рев — някой така бе запратил тежкия чук, че червената стрелка на силомера бе отскочила до края. Не би имал нищо против да убие Мириам с чук. Впи изпитателен поглед в Мириам и останалите, за да провери дали някой не го е забелязал, но беше сигурен, че не са. Ако не приключи с работата тази вечер, не бива да допусне някой от тях да го забележи. Кой знае защо обаче, беше уверен, че ще приключи тази вечер. Нещо щеше да се случи, за да го улесни. Това бе неговата нощ. По-хладният нощен въздух го обгърна отвсякъде. Стана му весело и няколко пъти завъртя птицата в широк кръг около себе си. Тексас му харесваше — щатът на Гай! Всички изглеждаха щастливи и пълни с енергия. Остави тълпата да погълне дружинката на Мириам, а сам надигна бутилката. После се втурна подире им.

Наблюдаваха виенското колело и той потръпна в очакване да се качат. Тук, в Тексас, наистина действуваха с размах, реши той, оглеждайки колелото с възхищение. Досега не бе виждал такова голямо колело. В центъра му имаше петолъчка от сини светлинки.

— Ралф, кво ще кажеш? — изквича Мириам, набутвайки с длан остатъка от фунийката с крем в устата си.

— Аа, не струва. Кво ще кажете за въртележката?

Поеха нататък. Въртележката приличаше на осветен град в тъмния лес, гора от никелирани пръти с накачулени зебри, коне, жирафи, бикове и камили, които се стрелваха ту нагоре, ту надолу — с изпънати напред шии, застинали в скок или в галоп, сякаш нетърпеливо чакаха някой да ги яхне. Бруно спря като омагьосан, безсилен да откъсне поглед дори за да наблюдава Мириам. Ритмичната музика разпалваше кръвта му. Сякаш всеки миг щеше наново да изпита някогашната приятна тръпка от детството, която кухият звук на хармониума, пронизителният шум на латерната и трясъкът на барабаните и цимбалите щедро обещаваха.

Хората се заоглеждаха на какво да се качат. А Мириам и компанията й отново дъвчеха. Мириам бъркаше в кесийка с пуканки, която Дик държеше. Прасета! И Бруно огладня. Купи си кренвирш, огледа се и ги видя да се качват на въртележката. Затършува за монети и хукна. Качи се на коня, който му харесваше — царствено син, с вирната глава и отворена уста. И ето ти късмет — Мириам и компанията й идваха право към него, провирайки се между прътите. Мириам и Дик яхнаха жирафа и коня точно отпред. Тази вечер наистина му вървеше! Тази вечер би трябвало да играе комар!

Тъкмо тъй се пей — тра-ла-ла

В оня стар рефрен — тра-ла-ла

Ще хукне — БУМ! — сама — БУМ!

И Бруно, и майка му харесваха песента. Ритъмът го накара да прибере корем и да се изпъне върху коня, сякаш бе глътнал бастун. Весело заклати крака в стремената. Нещо го перна по тила и той наежено се извърна, ала видя, че някакви момчетии просто се боричкат помежду си.

Отначало потеглиха бавно и тържествено под звуците на марш. Нагоре, нагоре, нагоре се носеше той, надолу, надолу, надолу пропадаше Мириам върху жирафа си. Светът наоколо се превърна в размазани ивици светлина. Бруно придържаше юздите с една ръка, както го бяха учили на уроците по поло, а с другата ядеше кренвирша.

— Иииихуууу! — провикна се червенокосият.

— Иииихуууу! — провикна се Бруно в отговор. — Аз съм тексасец!

— Кейти? — Мириам се опря върху шията на жирафа и сивата й пола се опъна и изду. — Виждаш ли го оня с карираната риза?

Бруно погледна. Видя оня с карираната риза. Помисли си, че малко прилича на Гай, и мислейки за това, не чу какво каза Мириам. На яркото осветление забеляза, че лицето й е луничаво. Изглеждаше му все по-отвратителна, взе да му се отщява дори да докосне меката й лепкава и топла плът. Е, нали ножът беше у него. Чиста работа.

— Чиста работа! — тържествуващо извика той, тъй като нямаше как да го чуят. Конят му беше от външната страна, а кабинката до него с две места във вид на лебеди бе празна. Той се изплю вътре. Хвърли остатъка от кренвирша и изтри горчицата по пръстите си о гривата на коня.

— Кейси ще танцува валс с червенокосата, а оркестърът ще свири до безкрай! — Приятелят на Мириам крещеше колкото му глас държи. Компанията запя, запя и Бруно. Цялата въртележка пееше. Ах, да имаха и нещо за пиене! На всеки по чаша!

— Акълът му нагрял се, без малко да се пръсне — Бруно се дереше с цяло гърло, — тъй бедното девойче смутил той, без да мисли.

— Здрасти, Кейси! — изгука Мириам, отваряйки уста, за да лапне пуканката, която Дик й хвърляше.

— Паа, паа! — изкряка Бруно.

Така с отворена уста Мириам изглеждаше грозна и глупава, сякаш я душеха — цялата зачервена и подпухнала. Повече не издържаше да я гледа и извърна очи, но не престана да се хили. Въртележката постепенно спираше. Надяваше се, че ще се повъртят още веднъж, ала те слязоха, хванати под ръка, и поеха към блещукащата повърхност на езерото.

Бруно поспря под дърветата, за да си сръбне от почти празната бутилка.

Щяха да наемат лодка с гребла. Идеята да гребе на хлад го изпълни с възторг. И той взе лодка. Езерото изглеждаше голямо и черно, водата само тук-там проблясваше, беше пълно с лодки с влюбени двойки. Бруно се приближи до лодката на Мириам и зърна червенокосия, който гребеше, а отзад Мириам и Дик се натискаха и кикотеха. След три яки загребвания лодката му ги подмина и той остави греблата.

— Да идем ли на острова, или искате да пообиколим езерото? — предложи червенокосият.

Бруно раздразнено се обърна на хълбок върху седалката — изчакваше ги да вземат решение. От затулените местенца по брега, сякаш от тъмни стаички, долиташе шепот, приглушени транзистори, смях. Надигна шишето и го пресуши. Какво щеше да стане, ако се провикнеше „Гай“? Какво щеше да си помисли Гай, ако го видеше в момента? Навярно Гай и Мириам си бяха правили срещите на това езеро, може би в лодката, в която сега седеше той. От алкохола ръцете и краката му ниско долу приятно се затоплиха. Ако в този миг Мириам бе с него в лодката, с удоволствие би й подържал главата под водата. Тук в тъмното. Тъмно като в рог, без луна. Водата подплисваше, сякаш близваше лодката. Бруно се разкърши, станал изведнъж нетърпелив. От лодката на Мириам долетя шум от страстна целувка и Бруно им я върна, придружена с любовно стенание. Мляс, мляс! Май го чуха, защото избухнаха в смях.

Изчака ги да минат покрай неговата лодка и бавно ги последва. Черната маса насреща му се приближаваше, тук-там лумваха припламващи огънчета от драснат кибрит. Островът. Мечтаният рай за влюбените. Бруно се закиска, като си помисли, че навярно и тази вечер Мириам би се позабавлявала.

Постоя, докато слязат от лодката, плъзна се няколко метра по-нататък и се покатери на брега, като издърпа носа на лодката върху едно пънче, за да може лесно да я различи сред останалите. Отново, както във влака, го изпълни усещането за ясна цел — този път по-силно и по-определено. В Меткалф бе само от два часа, а ето го с нея на един остров! Напипа ножа и го притисна с ръка. Ако можеше да я издебне самичка и да й запуши устата с длан — дали щеше да хапе? Потръпна от отвращение, представяйки си как притиска лигавата й уста.

Вървяха бавно и той бавно тръгна подире им по склона към гъстата гора.

— Не се седи тууука, влааажно е — проточи другата, Кейти.

— Седни на мооойто палто, ако искаш — отвърна мъжки глас.

„Божичко как идиотски провлачено приказват тия южняци“, помисли си Бруно.

— През медения месец, когато вървиме със мойта любима нататък… — пееше някой из храстите.

Шепот в нощта. Буболечки. Щурци. И комар в ухото му. Бруно го фрасна с юмрук и ухото му запищя влудяващо и заглуши гласовете.

— … изчезвай.

— Защо не можем да намерим къде да поседнем? — изджавка Мириам.

— Места няяяма, освен това внимавайте, внимавайте къде стъпвате!

— Внимавайте да не си настъпите гащите, момичета! — разсмя се червенокосият.

Какво, по дяволите, смятаха да правят? Каква досада! От въртележката, сякаш от много далеч, едва-едва долиташе музика — чуваха се само високите тонове. В този момент компанията се обърна и тръгна право към него и той трябваше да кривне встрани, сякаш се беше запътил за някъде. Омота се в ниския трънак и се заизмъква от бодлите, докато те минаха покрай него. След тава тръгна подире им. Стори му се, че усеща парфюма на Мириам, но може би беше парфюмът на другата — противно сладникав като парна баня.

„… в този момент — съобщаваха по радиото — приближавайки се много предпазливо… Лийн… Лийн… нанася страхотен удар право в лицето на Бейб и чуйте публиката!“ Рев.

Бруно съзря мъж и момиче да се въргалят из храстите, сякаш и те се бореха.

Мириам бе застанала върху една издатина — нямаше и три метра разстояние, а другите се смъкваха по склона надолу. Бруно се примъкна по-близо. Светлините очертаваха главата и раменете й върху водната повърхност. Никога не се бе озовавал толкова близо до нея.

— Хей! — прошепна Бруно и я видя как се обръща. — Кажи, не се ли казваш Мириам?

Гледаше право към него, ала едва ли би могла да го види.

— Да. А ти кой си?

Той пристъпи напред.

— Не се ли познаваме отнякъде? — обърна се цинично към нея и усети същия парфюм. Приличаше му на топло, грозно черно петно. Хвърли се така стремително, че китките на протегнатите му ръце се допряха.

— Ама какво ис…?

Ръцете му сграбчиха гърлото й на последната сричка и прекършиха в зародиш надигащата се изненада. Раздруса я. Тялото му се втвърди като камък, чу зъбите си да тракат. От гърлото й излезе стържещ звук, но той така яко я стискаше, че тя не можа да изписка. Подложил крак зад нея, той я тласна назад и двамата безшумно се строполиха на земята — изшумяха само някакви листа. Впи още по-силно пръсти, усещаше противните гърчове на тялото й, което се силеше да повдигне и двамата, но той здраво я притискаше. Шията й се сгорещи и набъбна. „Спри! Спри! Спри!“ — заповядваше й той. И главата спря да се върти. Сигурен бе, че я е стискал достатъчно дълго, ала не преставаше. Хвърли поглед назад — никой не се приближаваше. Когато отпусна пръсти, шията й бе на дълбоки резки като тесто. В този миг тя издаде звук, сякаш се прокашля. Обзе го ужас — все едно, че виждаше да се съживява труп, и отново се хвърли отгоре й, опря се на колене и я застиска с такава сила, сякаш щеше да си счупи палците. Цялата му сила се изливаше през ръцете му. А ако тя не бе достатъчна? Чу се как скимти. Сега вече тя бе неподвижна и безжизнена.

— Мириам? — чу да я вика приятелката й.

Бруно рипна и препъвайки се, пое направо към средата на острова, след това свърна наляво, за да се добере до лодката. Неволно бе измъкнал носната си кърпа, за да изтрие ръцете си. От слюнката на Мириам. Хвърли кърпата, но отново я вдигна, защото беше с монограм. Той разсъждаваше! Чувствуваше се чудесно! Беше успял!

— Ми-ри-ам! — повтори гласът лениво-нетърпеливо.

Ами ако не я беше довършил, ако бе успяла да се надигне, ако вече говореше? При тази мисъл скочи като ужилен и едва не се претърколи надолу към брега. Чак при водата усети какъв силен вятър духаше. Отначало не видя своята лодка. Понечи да се качи на друга, разколеба се, после я откри само на няколко метра по-нататък, подпряна върху пънчето.

— Хей, припаднала е!

Бруно отблъсна лодката от брега — бързичко, но без паника.

— Помощ, помогнете! — полузадъхано, полупискливо изрече момичето.

— Боооже! По-мооощ!

Паниката в гласа го изплаши. Рязко загреба, после отведнъж престана да гребе и остави лодката да се клатушка по тъмната повърхност. Защо, за бога, трябваше да се плаши? Абсолютно никой не го преследваме.

— Хей!

— Божичко мили, тя е мъртва! Изпикайте за помощ!

Женският писък се изви като широка дъга в тишината и сякаш оповести безвъзвратността на случилото се. Чудесен писък, каза си той и изпита странен, тих възторг. Спокойно приближи до пристана зад една друга лодка. Бавно, безкрайно бавно плати на пазача.

— На острова! — съобщи изтръпнал от възбуда глас от една от лодките. — Казват, момичето било мъртво!

— Мъртво?

— Обадете се в полицията!

По дървения пристан зад него се разтичаха.

Бруно бавно пое към изхода на парка. Добре, че от напрежението или от алкохола — или кой знае от какво, можеше да върви така бавно! Като минаваше през въртящата се преграда на входа, го разтърси непреодолим ужас, но бързо премина. Дори не го поглеждаха. Взе да мисли само, че трябва да пийне, за да дойде на себе си. Нататък по шосето се виждаше нещо прилично на бар, с червени лампи, и той забърза право към него.

— Уиски — каза на бармана.

— Отде си, синко?

Бруно го погледна. Двама отдясно също го гледаха.

— Искам уиски.

— Тук не се сервира концентрат, момко.

— Защо, да не сте към парка? — Гласът му пресекна досущ като онзи писък.

— В щата Тексас не се продава концентрат по заведенията.

— Дай ми от това! — Бруно посочи бутилката с уиски, която двамата пиеха на барчето до него.

— Заповядай. Щом си толкоз жаден. — Единият от мъжете му наля в една чаша и я побутна.

Беше местно производство, парна го, когато отпи, ала после му се услади. Бруно поиска да плати, ала онзи отказа.

Все по-ясно се чуваха приближаващи полицейски сирени.

На вратата застана някакъв човек.

— Какво се е случило? Злополука ли? — попита го някой.

— Нищо не видях! — отвърна безучастно новодошлият.

„Благодаря, приятелю“ — каза си Бруно, ала не вървеше да иде при него да си поговорят.

Чувствуваше се великолепно. Тъй като онзи непрекъснато настояваше да пийне още едно, Бруно изпи три чашки една след друга. Като надигаше чашката, забеляза нещо изцапано на ръката между палеца и показалеца, измъкна носната си кърпа и спокойно го изтри. Беше се размазало малко от оранжевото червило на Мириам. Едва личеше на това осветление. Поблагодари на човека за уискито и без да бърза, пое в нощта, по дясната страна на платното, като се озърташе за такси. Не изпитваше желание отново да погледне осветения парк. Улови се, че дори не мисли за случилото се. Мина трамвай и той се затича да го хване. Стана му приятно, че вътре е ярко осветен, и изчете всички афиши. На седалката отсреща едно момченце непрекъснато се въртеше на мястото си и Бруно го заприказва. На няколко пъти му мина през ума да позвъни на Гай и да се видят, но нали Гай не беше тук. Искаше му се да отпразнува случилото се. Би могъл отново да телефонира на майката на Гай, ей така, без повод, ала като премисли, реши, че няма да е благоразумно. Единствено този факт нарушаваше днешната хармония — не можеше да се види с Гай, дори доста дълго нямаше да може да си поприказват, не можеше да му пише. Естествено, Гай щяха да го поразпитат. Той обаче вече бе свободен! Бе свършено, свършено, свършено! Разчорли косата на момченцето в изблик на доволство.

Отначало детето се стресна, след това се усмихна, като видя приятелски ухилената физиономия на Бруно.

На гарата си купи билет за спален вагон, горно легло, във влака по линията Ачисън — Топика — Санта Фе. Влакът тръгваше в 1,30 след полунощ, така че му оставаше да убие час и половина. Всичко се нареждаше като по ноти и той бе страхотно щастлив. От една дрогерия близо до гарата си купи половинка уиски, за да си напълни бутилчицата. Хрумна му да мине покрай дома на Гай, за да го види как изглежда, внимателно премисли и реши, че може. Тъкмо се канеше да се обърне към един мъж, застанал до вратата, да го упъти — убеден бе, че не бива да отива дотам с такси, — когато усети, че има нужда от жена. Имаше нужда от жена, и то повече от когато и да било — и това го изпълни с огромно задоволство. Не бе изпитвал такива желания, откакто пристигна в Санта Фе, макар че Уилсън на два пъти го забърква в подобни истории. Вече стоеше лице срещу лице с човека, когато рязко се обърна и тръгна в друга посока, убеден, че ще е по-добре да запита някой от шофьорите навън. Толкова му се искаше, че целият се тресеше! Това бе друга треска, не като при пиенето.

— Хич не знам — отвърна с празен поглед луничавият шофьор, опрял се на калника.

— Как така не знаеш?

— Не знам, и толкоз.

Бруно възмутено се отдалечи.

Друг шофьор по-нататък край тротоара се оказа по-услужлив. Надраска един адрес и няколко имена отзад на визитната картичка на таксиметровата компания, макар че беше толкова близко, та нямаше смисъл да го вози дотам.