Марк Олдън
Призракът (8)

8
Следващите пет минути

„Един след полунощ.“ Понесъл изръфаното от кучето дипломатическо куфарче, Невидимия проникна с откраднат ключ във входа на пететажната богатска жилищна сграда на Седемдесет и четвърта улица в Уест Сайд, точно до Сентръл Парк.

Въпреки че нямаше портиер и осветлението във входа бе съвсем мъждиво, сградата бе в добро състояние. Виж, тесният асансьор с оглушителен звънец не беше последна дума на техниката. Невидимия се замисли дали да се качи с него на петия етаж. Беше капнал от умора и не му се трамбоваше пеш.

Дръпна се от вратата, за да не го видят. Въпреки че кой ли щеше да го забележи по тая късна доба! И във входа, и на улицата нямаше жива душа. Защо тогава да се качва по стълбището? Какво да се прави, инстинкт — невинаги му подсказваше какво да прави. Затова пък безпогрешно му казваше какво да не прави. А тази вечер му нашепваше да не бъде непредпазлив.

Невидимия лапна три дъвки и пъхна обвивките в джоба си. Реши все пак да не се качва с асансьора. Беше си опасно. Ако нещо се развалеше, той щеше да бъде принуден да чака, докато някой от живеещите в сградата и асансьорните техници го извадят отвътре. И всички щяха да научат — тогава ела, та гледай! Невидимия щеше да изгуби и Магелан, и петдесетте милиона долара. Нищо чудно да се озове и на електрическия стол, и то само защото е предпочел удобството пред сигурността. Няма по-съвършена духовна дисциплина от това да караш ума да ти се подчинява. Невидимия тръгна по стълбите.

Петият етаж. Както дъвчеше дъвката, той седна на най-горното стъпало в безлюдния вход и отвори дипломатическото куфарче. Беше си просташко да дъвчеш дъвка. Грозно и отвратително. Добре, че наоколо нямаше никого, за да види това негово житейско падение.

Той надяна хирургическите ръкавици. На площадката имаше само два апартамента. Единият беше на някакъв счетоводител, който караше с жена си отпуската в Бразилия. Вторият — прекрасно огромно жилище, беше на Рос Магелан.

И двата апартамента си бяха доста скъпички. В квартала живееха млади заможни хора с добри професии — наоколо имаше магазини за скъпи детски дрешки и спално бельо, както и за скиорски грейки, скроени от компютър така, че да пасват най-добре на тялото на клиента. Но според Невидимия тази част на града беше парвенюшка, тук бъкаше от самовлюбени преуспели младоци, надути като пуяци и тъпи като галоши. Магелан не можеше да си позволи с нейната мижава заплатка такъв апартамент. Беше го купила с пари, които бе наследила от баща си.

Той отвори входната й врата с дубликат от нейните ключове, но не влезе веднага.

Извади от дипломатическото куфарче ножици и лепенки. Отряза две парчета около шест квадратни сантиметра всяко и лепна квадратчетата върху двете ключалки. Отгоре им сложи дъвката, така че лепенката да не се вижда. Влезе в жилището и заключи отвътре.

Постоя известно време в антрето, за да свикне с тъмнината. Усети парфюма на Магелан и свежото ухание на цветята в саксиите. Погледна към осветения от луната прозорец с изглед към Сентръл Парк, после и отражението му в огледалото върху стената. Пред камината имаше кожено канапе и на Невидимия му се стори, че съзира очертанията от тялото на Магелан. Спомни си как е докосвал дрехите й и ги е доближавал до лицето си. Изпита сладостна тръпка и стисна зъби, докато челюстта го заболя.

Извади от дипломатическото куфарче електрическо фенерче и отиде в хола. Беше идвал и друг път в жилището. То бе обзаведено с вкус. Тухлени стени, паркет по пода, вентилатори по таваните — всичко носеше отпечатъка на Магелан. Нямаше нищо излишно или натруфено. В спалнята имаше месингово легло във викториански стил и старовремско дървено люлеещо се конче, които струваха луди пари. Диваните бяха застлани с рисувана на ръка коприна, по тях бяха разхвърлени кадифени възглавнички. Върху полицата над камината бяха подредени медалите на Магелан от Нюйоркското, управление на полицията. Тя бе удостоена с доста награди, ордени за отлична работа и грамоти. Внушително! Но Магелан наистина си беше неотразима. Колцина полицаи можеха да се похвалят, че едва двайсет и две годишни са получили златна полицейска значка?

Тъпаните конга бяха струпани в ъгъла на хола, който беше на по-ниско равнище, точно под огромния прозорец в тавана. На масичката до тях бе сложена снимката в сребърна рамка на сестрата на Магелан — Франческа, Франческа Линда Доминика Монис. На галено — Чеси. Седемнайсетгодишна и кръглолика, с черна коса, толкова дълга, че тя можеше да седне на нея. Беше в болница за душевноболни на Лонг Айланд, където лекарите се опитваха да й помогнат да се отърси от спомените от ужасното детство и да си стъпи на краката. Чеси беше голямата тайна на голямата си сестричка. Според Невидимия тя бе най-трагичният недостатък на Магелан и най-уязвимото й място.

Той си направи билков чай, като си светеше с фенерчето. Както и при предишните посещения взе само едно пакетче. Така Магелан нямаше да забележи. Вземеше ли две, тя, каквато си беше мнителна, веднага щеше да открие.

Никога не се докосваше до храната й. Никога не говореше от нейния телефон. Не й влизаше в банята.

Слагаше ръкавици и чистеше след себе си. Щом си изпиеше чая, щеше да изплакне чашата и чинийката и да ги подсуши с чиста носна кърпа, която носеше в джоба си. Пак с нея щеше да избърше и мивката.

Седна с фенерчето върху коленете си пред масичката от тиково дърво и зачака чаят да поизстине. В едната ръка държеше дневника, в другата — стъкленичките с кокаина. Бяха синкави на цвят и върху тях пишеше С. С. — Синя смърт, една от най-търсените дроги.

Чуеше ли „смърт“, средностатистическият гражданин бягаше като от чума. Затова пък средностатистическият дрогер се хвърляше презглава. На пазара на наркотици най-убедителната реклама бе обещанието за бърза смърт. И най-мъглявият намек, че някоя дрога може да завърши със смърт, означаваше за наркоманите, че тя е по-силна, а оттам и по-привлекателна. Човек си няма представа какво е глупост, докато не поговори с някой дрогер.

Невидимия знаеше доставчика на Синята смърт по име. Точно, той снабдяваше с тоя боклук Емилио Албърт. Дали те двамата с господин Албърт бяха обсъждали Джен Санчес? Съвсем скоро мъжът щеше да разбере.

Замисли се дали Магелан няма да си дойде тази нощ. Не я очакваше. Тя все пак беше с любовника си. Невидимия смяташе, че Магелан ще приключи с Лу Анджело и след това ще остане да спи в жилището на гърка в Бруклин. Беше завела господин Анджело в един от латиноамериканските клубове, по които толкова си падаше. Невидимия мразеше тези дупки, за него те бяха клоака, където хората се отдават на най-просташките си навици.

Не бе изключено Магелан и гъркът да поканят Анджело в апартамента в Ист Сайд колкото Магелан да се изфука, да се вживее в ролята на преуспяваща шефка на фирма и да се изперчи пред адвоката, че е мангизлийка. А гъркът, нали й беше предан, също щеше да си изиграе ролята. Понеже той беше бивше ченге, тя щеше да разчита на него да не сгафи нещо. Щеше да го включи в театрото. Но само донякъде. Не беше от жените, които споделят всичко с любовниците си.

Беше изключено да доведе господин Анджело тук. Къде ти! Всичките й награди от полицията се мъдреха над камината. Виж, можеше да се прибере със или без гърка. Но Невидимия беше подготвен и за това.

Тази нощ бе дошъл тук ей така, просто защото му се бе приискало. След ужаса, който бе изживял покрай Емилио Албърт, му се щеше Магелан да го утеши. И понеже това не бе възможно, се беше промъкнал в жилището й. Между тези стени беше сам с всичко най-свидно в живота й. В мислите си обаче неизменно беше с нея. Беше нейният любовник — единствен и незаменим, с достъп до всичко нейно, независимо колко лично и съкровено е то. Да, любовта му беше тайна. Но и той като Магелан вече знаеше сладостта на тайните.

Отпи от чая. Беше време да благодари на Магелан.

Сложи дневника на масичката. Отстрани остави фенерчето с лъч, насочен към отворената страница. Пишеше с червено, мастило, със ситни букви върху листа без редове. Оставяше тесни полета, почеркът му беше четлив, без наклон.

Благодари на Магелан, задето го е насочила към Емилио Албърт и така му е показала следата, която щеше да го отведе при Джен Санчес. Описа убийството на Хуан Ривас с четири думи: наложено от здравия разум. Мъжът беше притиснал доминиканеца до стената и онзи бе изпял, че Грасиела Катана му е заповядала да премахне Магелан. След това господин Ривас се бе превърнал в бързоразваляща се стока.

Дали Грасиела щеше да прати друг да тегли куршума на Магелан? Вероятно. Така де, животът й се въртеше около Рики, за нея той бе всичко на този свят — и цел, и смисъл. А Магелан беше тикнала ненагледното й братче зад решетките, при педалите, и с това едва ли бе станала особено симпатична на жестоката Грасиела. Дали слуховете бяха истина? Ако Грасиела и Рики вършеха кръвосмешение и бяха любовници, тя бранеше не само брат си, но и единствения човек на този свят, когото обичаше.

Невидимия се сети и за друг „любовник“ — господин Кони Палвидес. Той още не го знаеше, но вече си беше жив труп.

Спря да пише, облегна се и потъна в мрака. После пак се наведе с мрачно лице над листа и написа: „Положи ме като печат на сърцето си, като пръстен на ръката си, защото любовта е силна като смърт; ревността — люта като преизподня; стрелите й са стрели огнени; тя е пламък много силен.“ Написа стиха няколко пъти, запълни страницата и отгърна следващата, вдъхновен от словата в Песен на песните, точно тогава обаче чу звънеца на асансьора.

Взе фенерчето, отиде на входната врата и надзърна през шпионката. Виждаше цялата площадка. Чу как асансьорът дрънчи на металните въжета. По инстинкт разбра, че идва насам.

Ами сега!

Асансьорът спря в дъното на площадката и от него слезе Магелан, която се прозина. Носеше жълта орхидея, любимото й цвете. Изглеждаше уморена. Но както винаги си беше красива. Толкова красива, че на Невидимия му идеше да я притисне в обятията си и да й каже, че ще я пази, че занапред само той ще има грижата да й бъде добре. Прошепна с едва помръдващи устни думите.

Притисна око към шпионката. Магелан беше съобразителна. Знаеше как да се измъкне и от най-напеченото положение. Само така ще оцелееш, ако работиш под прикритие. Но за Невидимия тя бе предсказуема. Кажеше ли й го, щеше да обиди себелюбието й. Но фактите са си факти.

Угаси фенерчето. Имаше само един начин да влезе или да излезе от жилището: през входната врата. Сградата нямаше аварийно стълбище.

Той се усмихна. Следващите пет минути щеше да падне голям майтап.